неделя, 21 юли 2013 г.

Приказка за любим


ЧОВЕШКОТО ОКО НА ИЗБРАНИЯ

Рано сутрин офисът беше сумрачен и мълчалив. Секретарката, Татяна, пристигаше първа и включваше кафеварката, която започваше да вие като локомотив. Днес, освен, че й се счупи тока на една от обувките, навън валеше и тя намокри сивия си шлифер. Когато успя да се добере до офиса, хвърли ядосано чантата си на бюрото, извади носна кърпичка и започна да търка палтото си. После тръгна, куцукайки към тоалетната. Телефонът й иззвъня.

-          Да! – изкрещя в слушалката.

-          Добър ден – чу мек мъжки глас.

-          Добър ден – отвърна тя, като се постара да овладее гласа си.

-          Обажда се изпълнителният директор на международната космическа агенция „Юпитер”. Искам лично да Ви помоля за една услуга.

-          Мисля, че сте сбъркали номера – Татяна се прокле за отговора си, защото мъжкият глас в телефона беше единственото хубаво нещо, което й се случваше тази сутрин.

-          О, не, обаждам се в Явлена – фирмата, която разработва платформа за търговия на борсите за смарт устройства, нали така?

-          Да, така е. Простете, имах малко произшествие сутринта и току-що пристигам в офиса.

-          Знам – рече загадъчно гласът. – И отворете вратата, цветята са за вас.

Едно. Две. Чук-чук.

Почукването не я стресна, както по-късно мислеше, че беше логично да се случи. Този глас я отпускаше и тя сякаш вече летеше на междупланетен круиз с ваучер, подарен от агенцията. Струваше й се, че беше готова да последва гласа навсякъде, да му се подчинява и то с такова удоволствие, каквото рядко бе изпитвала. Тя постави слушалката на бюрото, закуцука към входната врата и отвори. Букет с жълти рози. Върна се на бюрото с разтреперани ръце. Нямаше помен от гнева й, причинен от абсурдите на утринта. Тя събу обувки. След това седна на стола си и се облегна назад. После трескаво запрехвърля в ума си наименованието на агенцията – новините, предаванията, нищо. Успокои се, че не беше чувала за тази агенция просто защото не се интересуваше от „космически неща”. Щеше да я гугълне по-късно.

-          Благодаря Ви. Поласкана съм – измяука в слушалката.

-          Налага ми се да поискам две неща. Първото е вечеря с вас, ако простите наглостта ми, а второто е... да доведете господин Дарин в нашия офис.

-          Но вие не ме познавате – продължи секретарката, сякаш не беше чула втората част от изречението.

Гласът се изкашля. По дяволите. Познаваше я. Този човек я беше проучил. Тръпки пролазиха по тялото й. Най-сетне и на нея й се случваше нещо, достойно за сюжет на сълзлив любовен роман. Останалото нямаше значение. Наистина нямаше, защото още днес тя щеше да направи всичко по силите на едно офисно врабче да заведе Дарин където трябваше...

След като затвори телефона, Татяна въздъхна. Такъв мъж си заслужаваше, дори да беше с дълга бяла брада. Трийсет и четири години – стига толкова. Време беше да направи семейство. И то какво, прехапа устни тя, само какво семейство. След това се усмихна на розите, помириса ги. После лицето й придоби сериозна гримаса... Най-добре щеше да мине номера с клиента. Обадили са се евентуални клиенти и Дарин, като customer support, обичаше тези нищо незначещи за нея английски думички, трябваше да иде на място. Не са оставили телефон, каква забравана била само. Дарин щеше да стори това, което му кажеше. Нямаше по-добра маска от тази на глупостта.

Бе 9.30. Татяна бе в чудесно настроение. Тя бе изтичала до първия отворен магазин и си бе купила нови обувки. Колегите се точеха един след друг в офиса: някои забързани, други –видимо отегчени. Ето, тъкмо влизаше и златната рибка.

Дарин бе средновисок мъж, който видимо се занимаваше с мускулатурата по тялото си. Косата му бе тъмна и гъста. Притежаваше характерен орлов нос, който го правеше по-лесно разпознаваем сред клиентите. Беше приветлив, хората го харесваха, но не бе толкова закачлив, колкото й се искаше.

-          Здрасти, Таня.

-          Здравей, Дарине. Като се пооправиш, мини да поговорим за графика ти. Днес се обади интересен клиент.

-          Интересен?!

-          Да, поне на мен така ми се стори.

-          Ами казвай направо тогава – спря се той с чаша кафе в едната си ръка.

Половин час по-късно Дарин се отправи със служебната си кола към адреса на космическата агенция. Тя се намираше в края на града, на място, което не беше отбелязано на картата като сграда. Няколко пъти обиколи местността с кола, попита минувачи за адреса, но никой не беше чувал около изоставената поляна в междублоковото пространство на квартал Младост 4 да се намира офис сграда. Дарин се повъртя. Вратовръзката го стягаше. Бяха вързали тенекия.

Запъти се обратно към колата, като проклинаше наум и глупавата си секретарка, и нещастниците, които си играеха с времето му.

-          Елате с мен – спря се до него старец с дълга бяла брада. Приличаше на актьор от научнопопулярен филм за йога майстори.

-          Имате грешка.

-          Грешим като гледаме твърде напред. Може да се следва само една нишка на съдбата.

Дарин понечи да подмине стареца, като го сметна за луд, но той постави ръката си на рамото му и Дарин почувства моментална тежест. Опита се да избяга, но осъзна, че не можеше да стори повече от няколко крачки. Първа крачка и сякаш стъпи в потъващи пясъци, втора крачка и му причерня.

Събуди се в сумрачна зала, от чиито стени проблясваха разноцветни неонови лампи. В дъното висеше бляскава топка, а някои от лампите се движеха във всички посоки. Помещението наподобяваше тийнейджърска дискотека, но с особено кристализирала сериозност като онази във филм за ужасите.

-          Заповядайте – чу познатия глас на белобрадия старец, който му се стори мек и упойващ.

Дарин се огледа – беше облечен в бяло. Мигом почувства особено щипене в очите. Разтърка ги. Нещо нередно определено се случваше тук. Залата, в която го покани старецът, приличаше на стая за разпит. На едната стена висеше огледало, а по средата имаше маса с два стола.

-          Седнете – продължи старецът. – Искаме да ни разкажете за себе си. – Старецът направи пауза. – Знаем някои неща за Вас, но може да сме пропуснали нещо.

Дарин не отговори. Свъси се и се оглеждаше мълчаливо.

-          Сигурно се чудите какво по дяволите се случва...

-          Не, псувам ви наум! – ядоса се Дарин.

-          Успокойте се. Сега ще ви обясня. Нужен ни е човек за свръхсекретна мисия. Вие сте най-подходящият.

-          Да, и сигурно съм тук за да управлявам аватара си, защото тайно сте взели ДНК от мен. Вие и фалшивата ви организация... какво си мислите, че правите? Можех да ви осъдя, ако имахме държава като държава, можех да ви принудя да ми платите обезщетение...

-          С реакцията си отново доказвате, че сте човекът, който ни трябваше. Чувствителността малко ви пречи, но като цяло смятаме, че сте балансирана личност с интереси и познания в необходимите за нас области. Вижте, разбирам, че всичко това ви звучи абсурдно. Но смятаме да ви изпратим по най-бързия начин на невидимата планета. Тя се намира на 8 градуса североизточно от Нептун и е незабележима за който и да било телескоп. Години наред търсим човек като вас безуспешно.... Елате. Ще ви покажа.

-          Би трябвало Хъбъл да я е регистрирал, ако това, което казвате е така. Този телескоп може да върши чудеса, ако не знаете.

-          Не може. Затова ще му пращат наследник – прозя се старецът.

Дарин го последва, като за миг се учуди от внезапната доверчивост, която изпита към него. Нямаше причина да повярва на шантавия му разказ, но изведнъж си се представи седнал в миникосмически кораб, досущ като онези от научнофантастичните филми. Разтърси глава. Това не беше той – винаги проверяваше нещата, които му се случваха, хората, които го заобикаляха. Подготвяше се във всяка една област, която го интересуваше, обясняваше си явленията с някоя от множеството научни теории, които четеше и препрочиташе. В главата му изплува обяснението на теорията за неопределеността, според която ако се опитаме насилствено да премахнем неопределеността в координатите на електрона, неизбежно ще увеличим неопределеността в импулса му. Не биваше да се бори с неподатливостта на събитията да вървят по свой собствен ход. Ако започнеше да ги сплесква в опита си да си ги обясни, те щяха да окажат още по-голямо съпротивление.

-          Виждате ли нещо ето тук? – попита старецът и посочи тъмен екран. Дарин отново усети неприятното щипене в очите си, но се вторачи в екрана. - Тук някъде се намира прозрачната планета – виждам, че вече усещате особеното неразположение на очите, благодарение на което можете да я видите. Трябва да ви изпратим там, разбира се, единствено с ваше съгласие. На нея царства царица Молох – старецът направи пауза. - Имали ли сте някога чувството, че нещо ви се е случвало и преди, макар да сте сигурен, че не е? Това е паралелна реалност, поне така го наричат в света на квантовата физика, но... вие знаете добре тези неща.

-          Очаквате да повярвам ли? Царици, планети – вижте, аз съм завършил биотехнологии и се вълнувам от астрономия, затова съм запознат с някои неща. Това, което говорите, са пълни глупости.

-          Не желаем от Вас да ровите за обяснения, а да помислите дали не бихте пожелали да Ви изпратим там за няколко земни минути. Пребиваването ви на чуждата планета ще се измери с две до три тамошни години, но когато се завърнете, в което съм убеден, няма да са минали повече от четири-пет минути.

-          Вие сте тотално луд. Къде е изходът?

-          Обещайте да помислите. Ако решите, може да ме намерите на същото място по същото време всеки ден – точно в 3 следобед.

Старецът щракна и Дарин се събуди в офиса. Беше задрямал на бюрото си – нещо, което очевидно му се случваше за първи път. Огледа се, никой не беше забелязал. Пооправи вратовръзката си и веднага реши, че е сънувал. Но в този момент влетя Татяна, която известяваше на всички жени в офиса, че била поканена от шефа на космическа агенция на официален обед. Трябвало само да уточнят часа и мястото на срещата в идните дни. Щяла да иде на тази среща и никога вече да не се върне в смотания офис. До края на живота си щяла да живее щастливо. Колегите й бяха чували неколкократно тази история и никой не й обърна внимание.

Този ден Дарин трябваше да проследи реализираните резултати по няколко сметки на свои клиенти, както и да състави технически анализ на Форекс пазара за един от тях. За първи път почувства досада от работата си. Трябваше цял ден да се рови из таблици и да звъни по телефона. Но необичайната случка, която може би беше сън, а може би не, не излизаше от главата му.

-          Татяна, искам да те попитам нещо и се надявам то да си остане между нас – издебна я той, когато беше сама.

-          Да – отвърна загадъчно тя.

Дарин се препоти.

-          Днес излизал ли съм... нещо не се чувствам добре.

-          Да, излезе още сутринта, когато трябваше да идеш в агенция „Юпитер”. Какво се случи там? Успя ли да ги привлечеш за наши клиенти – рече победоносно Татяна.

-          Не – отвърна Дарин, по-объркан, отколкото в самото начало.

Дали Татяна беше комбина с изкуфелия старец и защо го беше изпратила на това място? Какво общо можеше да има космическата агенция с тяхната платформа за търговия на борсата с мобилни смарт устройства? Очевидно нищо, отговори си той и побърза да седне зад бюрото си. Там Татяна не можеше да го следи с поглед. Нейното подозрение беше последното, което му беше нужно.

Два дни по-късно Дарин беше отново на поляната в квартал Младост 4, този път по дънки и маратонки. Оглеждаше се трескаво. Макар да можеше да види дали някой се задава и от двете посоки на тротоара, той така и не усети откъде се появи Белобрадият. Дребосъкът изникна така закономерно, сякаш положението му можеше да се изчисли по някоя математическа формула.

-          Съгласен съм – рече той на стареца вместо „здрасти”. – Жена ми трябва ли да знае?

-          Не. Пътешествието ще е в рамките на няколко земни минути.

-          Да. И не включва употребата на психотропни вещества, надявам се – погледна към него Дарин.

-          Не.

-          Нося малка чанта, в която има разни приспособления за оцеляване. Ако нямате нищо против, ще я взема в мен.

-          Трябва нашите консултанти да я разгледат. Моля последвайте ме.

Старецът щракна и те отново се озоваха в залата за разпит. Там ги очакваше асистентката на Белобрадия, която видимо изглеждаше на неговата възраст. Носеше дълга бяла коса, сплетена на плитка.

-          Не можем да ви позволим да вземете електронните устройства. Те няма да ви свършат никаква работа на планетата, където отивате. Останалите неща... – и старецът си пое дъх – как всъщност сте успели да съберете толкова много в тази малка раница? Все забравям, че може да се конструира физико-математически модел на Вселената, който да се основава на представите на неговите създатели. А вашата представа включва не само необходимостта, ами и възможността да поберете тези боклуци в раница. Хората винаги са били загадка за мен...

-          Нима? – стресна се Дарин. Това му идеше малко в повече. За какъв се мислеше този... Но не можеше да си позволи да се ядосва точно сега. Започваше да се усеща странно. Преди никога не би допуснал подобна несигурност и неустановеност, която да нарушава вътрешното му равновесие.

-          Пончо, термоодеяло, запалка, аспирин, тъмни очила, две консерви с храна, шише с вода, часовник с вграден компас, джобно ножче... – старецът се задъха отново. – Тях можете да вземете. Ами... това е. Да Ви пожелая приятен път... – старецът се присегна и хвана ръката му.

-          Но вие не казахте нищо за целите на моето посещение.

-          Това не влиза в моята компетентност. Когато отидете там, ще ви разяснят тези неща. Вие... тук на Земята мислите, че Вселената изглежда една и съща навсякъде и винаги. Но не приятелю, тя не е лишена от развитие и вие ще се убедите в думите ми. Знаете ли – продължаваше старецът, сякаш сега, когато беше свършил работата си, можеше да пофилософства на воля – че когато гледате нощното небе, вие го виждате такова, каквото е било в миналото, а не в момента. Докато светлината дойде при вас, такава, каквато се случва в този миг, вие няма да сте живи.

Тогава влезе асистентката.

-          Заповядайте в космогатора.

-          Какво е това?

-          Това е... – понечи да отговори Белобрадият, но асистентката сякаш загуби търпение.

-          Това е вашият автомобил до невидимата планета. Вземете и раницата си, макар тя да не ви трябва.

-          Жени?! – възмути се Белобрадият съвсем по човешки.

Асистентката го изгледа косо и затръшна вратата след като тя и Дарин излязоха. Космогаторът приличаше на изкорубен хладилник, от който се надига пара от топящия се лед. От горната му част се спускаха многобройни тръбички, по които течеше зеленикаво вещество. Те се разклоняваха в различни посоки и ако човек ги проследеше, можеше да види как всяка от тях бе захваната за част от таблата по стената в стаята машина. „Съвсем старомодно”, помисли си Дарин. „Като в добрите стари филми с фантасмагории за извънземни.”

Дарин се намъкна вътре заедно с раницата си. Сърцето му галопираше. Никога не му се беше случвало подобно нещо, дори и при най-неочакваните сривове и върхове на Форекс пазара, дори и когато за първи път видя жена си.

Тук, той, учудващо за себе си, не се сети за никой от хората, които обичаше. Мисълта му беше изцяло обзета от стратегии за собственото му оцеляване.

Космогаторът не се разтресе. Всъщност пътуването беше кратко, сякаш някой грижливо го беше натъпкал в няколко тихи земни секунди. Дарин никога не беше чувал подобна тишина – нито в планината, нито под водата, нито дори в съня си. Тази тишина можеше да поглъща и най-вероятно го правеше както с пространството, така и с времето. Но тя беше прекъсната рязко.

Някой отвори вратата на космогатора и Дарин се изсипа навън. Първото, което усети, беше, че изведнъж лютенето в очите, което изпитваше на собствената си планета, тук изчезна за миг. Отвори очи и се огледа. Истинско копие на планетата Земя, все едно не беше пътувал никъде. Отново подобна зала за разпит, отново гравитация.

Асистентката с бялата плитка му подаде ръка. Тя се усмихна, но в устата й нямаше зъби. Това обаче не се стори зловещо на Дарин, макар той да не можеше да избяга от усещането си, че сега не се намираше в триизмерно пространство, а в картина. Всичко тук беше по-застинало, сякаш застанало за снимка. Ах, как не се сети. Ами ето какво забрави – фотоапарат!

-          Името ми е Саня и съм паралелно копие на жената, която ви изпрати от планетата Земя. Ще ви разясня накратко основните правила за съществуване тук. Първо, ние се храним, но вършим това с помощта на Парохранилката. Нашата храна се превръща в облак от дим, който вдишваме. Повече за устройството можете да прочетете в наръчника за хранене, който ще получите в Подготвителната зала. Там ще ви подготвим за пребиваване на нашата планета, докато изпълнявате мисията си. Второто, което трябва да знаете, е че няма нужда да се изхождате. Тук това не е необходимо. Ние задържаме всичко, което поемем – това е едно от основните предимства, което беше създадено по време на Великата Модификация на човешкото. Всеки от невидимата планета представлява съдържание от нови комбинации на гени или човешки последователности. Ние сме конструирани със свойствени за човешкия вид признаци и на външен вид наподобяваме хората такива, каквито ги познавате. С времето нещата се изродиха при нас, започнахме да се отдалечаваме твърде много от първоначално трансмитираното ДНК, благодарение на което се възпроизведохме тук. Нещо не е наред, нещо не е същото... Но никой от нас, въпреки, извинете ме за искреността, по-мащабния ни умствен капацитет и по-богатата гама от емоции, нито въпреки по-развитите ни възможности за оцеляване, може да прецени точно в какво се състои проблемът. Трябваше да подберем зрял човешки индивид от планетата майка, който да притежава нужните качества за да регистрира и реши проблема ни. Затова се принудихме да стигнем до крайност – а именно да ви спретнем това пътешествие. Всичките ни надежди са проектирани върху вас. Следим ви от вашето раждане и очаквахме с нетърпение момента, в който да узреете за идеята ни. Вие притежавате нужните познания. Имате необходимото съчетание от чувствителност и природна интелигентност, средно премерена амбиция и психическа мощ, за да се справите. Без да сте подозирали, вие сте идеалният човешки екземпляр, който може да спаси планетата ни от... от... – и тук Саня се просълзи – от... гибел.

-          Следили сте ме от раждането ми...

-          Да, Дарине, да – продължаваше да циври асистентката.

-          Но... аз съм обикновен човек, със скучна работа, нормално семейство. Защо точно мен?

-          Така прецени съвета на Великата Модификация – съществото или устройството, което извърши паралелното копиране преди около две хиляди човешки години.

-          Това е някаква безумно шантава история. Вие не съществувате и вероятно сте част от мой сън.

-          Не – отсече Саня, която в този миг много му заприлича на своя оригинал от планетата Земя. – Имайте благоразумието да ни помогнете, защото... – не довърши тя. Думите й прозвучаха заплашително и макар Дарин да не се уплаши ни най-малко, ледени тръпки пробягнаха по тялото му. Беше истинско безумие, че изобщо отиде на онази поляна в Младост 4. Как можа сам да си причини подобно нещо?

В този миг се появи Белобрадия или по-скоро паралелното му копие. Дарин беше започнал да използва шантавата терминология на тези сюрреалистични същества – сигурен признак, че се приспособяваше.

-          Царица Молох, драги ми приятелю, е в основата на Великата модификация. На нея дължим нашия живот като генномодифицирани копия на жителите от планетата Земя. Тя копира молекулно човешко ДНК, присъедини гените към векторни матрици и внесе векторите на ДНК в рецепиентните клетки. Сега обаче, откакто батерията й отслабна, се държи странно. Всеки ден очаква да й принасяме едно от децата й за жертва. Не можем да откажем. Който отказва, бива хвърлян в силно нажежените й ръце. Тя поръчва да угояваме децата с питателна храна – човешка храна, не такава, произведена от Парохранилката. После ги изпепелява с ръцете си.

-          Това име ми говори нещо...  

-          Молох е западносемитски бог на войната, на когото принасяли в жертва деца, за да смилят яростта му. В нашия случай отсъства ярост.

-          Какви рецепиентни клетки – вие от каква материя сте?

-          Ето и твоята задача – сякаш не го чу Белобрадият.

-          Трябва да смилиш Молох, иначе всичко отива по дяволите. Новите копия, които създава, също очакват да им принасяме жертви. Скоро няма да остане жив жител на планетата ни. Още отсега се наблюдават отклонения в психиката на някои екземпляри...

-          Психика?! Нима имате и такова нещо? – подхвърли иронично Дарин. Странностите, които му се бяха случили днес, бяха потиснали природната му стеснителност. Когато ставаше дума за спасение на света, пък бил и той само един измислен свят (нима всеки от нас не живееше в измишльотина!), не можеше да се отдаде на срамежливостта си.

-          Ще ти отговоря със следното, драги ми приятелю – Белобрадият поглади брадата си така, все едно се засегна. – След това продължи - Имам приятел, пенсиониран летец. Разказа ми какво му казал един старши, когато им раздавали пистолети:
- Знаеш ли какво се прави като получиш пистолет?
- Ъъъ... сигурно го разглобявам, смазвам? – отговорил той.
- Не. Хващаш една пиличка и му изпиляваш мушката.
- Ама защо?
- Като се напеш и сбиеш, като извадиш пистолет и ти го вземат - да не ти дере мушката, където и да я опрат.”

Последва бурен смях и от двамата. След този разговор с Белобрадия, Дарин нямаше никакво съмнение, че тези същества притежаваха психика, нито че тя беше толкова близо до човешката. Това, разбира се, автоматически ги направи достойни за оцеляване и Дарин щеше да се залови с тяхното спасение.

-          Добре. Значи трябва да се поправи тази машина, така ли да разбирам?

-          Не знам, приятелю. Ние се надяваме ти да знаеш какво да се стори.

-          Надявайте се вие, аз да не съм Нео от Матрицата.

Дарин се залови да се подготвя за срещата си с царица Молох. Не познаваше машината, но щеше да има време да се запознава с нея. През това време се разхождаше из алеите в парка край мястото, където го бяха настанили. Птички пееха, дървета цъфтяха, всичко беше същото като на планетата Земя.

В идните години той трябваше да обедини познанията си от всички области на интересите си, за да се справи със задачата. Разрови спомените си – с какво можеше да се унищожи една свръхумна машина. Обикновено със собственото й оръжие, както се случваше в повечето филми... не, не беше собственото й оръжие, беше онова, което не притежаваше и... притежаваше едновременно.

Добре, какво правеше тази машина? Възпроизвеждаше копия от човешко ДНК. Значи своего рода беше майка. Беше създала цяла планета с деца, а сега искаше да ги унищожи. Защо една майка да желае да унищожи децата си – това вероятно се случваше, защото тя не осъзнаваше какво прави, ако се съдеше по човешката логика. Убийците обикновено са самотници, беше го чувал по Дискавъри. Как можеше да я накара да осъзнае какво върши? Може би като се види отстрани, като излезе от себе си.

Един ден в ума му нахлу спомена за последната книга, която беше чел, преди да се озове на невидимата планета. В нея се разказваше за Черният лебед – това рядко събитие, което бе непредсказуемо, имаше огромно въздействие и можеше да бъде обяснено със задна дата. Може би там беше разковничето. Черните лебеди лежали в основата на почти всичко в нашия свят – от възникването на религиозните течения до събитията в личния ни живот. Предимството на Черния лебед като оръжие бе може би това, че никой не му обръщаше внимание, докато не се случеше, припомни си Дарин. Ако не стореше онова, за което беше дошъл, тези същества никога нямаше да му позволят да се върне. Често се сещаше за жена си, мекотата на дланите й, топлината в очите й, страстта на целувките им. Трябваше да стори всичко по силите си, за да се върне при нея. Година по-късно Дарин вече знаеше какво трябваше да стори, за да спаси жителите на тази тъй прилична на земята планета.

В една от оранжевите утрини на паралелната планета, когато бяха изминали две години от престоя на Дарин на планетата, той все още се готвеше да се срещне с царица Молох. В продължение на това време той беше изчел цялата налична документация и упорито изобретяваше оръжието, което очакваше да срази ужасната машина. През годините загиваха нови и нови деца, които царицата изпепеляваше с нажежените си ръце. Той непрестанно предупреждаваше Белобрадия и Саня, че проектът му можеше да има неясен край – неясен за всички им.

Но Саня вярваше с цялото си сърце в златния ум на Дарин. Тя се опитваше да го опознае, да разбере що за човек беше избраният, но Дарин никога не допусна старата жена до себе си. Тя редовно почистваше Парохранилката, доставяше му дрехи, което беше почти излишно, защото на тази планета както нямаше нужда да се отделят гореспоменатите екскременти, също така не се отделяше и пот. Поради тази причина никой не губеше време в къпане, освен ако не желаеше да се повесели. Дарин засвидетелства уважението си към старицата, като й подари тъмните си очила.

През това време беше открил, че единственото чудо, което можеше да върши на това място, не беше толкова, че не отделяше нищо от себе си като всички останали, а това, че можеше да снима с очите си. Щом премигнеше, той запечатваше образи от планетата, които после можеше да прехвърли на електронен носител, като докосне нокъта си до специално създадено за целта флопи. След това снимките се прехвърляха в свръхмощен компютър, който паралелно с работата на Дарин, се опитваше да разгадава мислите му по снимките, които бе запечатал чрез очите си. Така жителите на планетата вярваха, че ако Дарин не успееше да измисли начин да се справи с царица Молох, то може би те, самите жители, щяха да използват капацитета му и да се досетят как да постъпят. Както и на Земята, и тук надеждата за спасение умираше последна.

Дарин твореше в свръхсекретната лаборатория, в която беше изолиран през по-голямата част от дните в седмицата. В работата си, той обръщаше внимание на всеки детайл, всичко имаше значение. Премисляше, преди да вземеше решение как да продължи.

Часът на предвидената среща наближаваше. Обитателите на планетата знаеха за това и всички искаха да разговарят с Дарин. Някои от тях го бяха издигнали в култ, други го отричаха като поредната измама, на която ги караха да повярват, трети искаха да го убият, а четвърти – да влязат в леглото му. Нищо човешко не беше чуждо на този свят, освен може би онази свръхчувствителност, която единствена можеше да отведе човека до жизненонеобходимата досетливост.

-          Готов ли си? – рече Саня със сълзи на очите. – Каквото и да стане утре, искам да знаеш, че за мен беше чест да бъда до теб... Жена ти трябва да е много щастливо момиче.

-          Надявам се – отвърна й Дарин и руменина се разля по бузите му.

-          Не знам каква е идеята ти, момко, но животът ни виси на нея. Дано го разбираш – включи се Белобрадият. – Ако умрем, вината ще е твоя.

Саня го сръга с лакът съвсем по човешки и го изкара насила от стаята. Искаше тази вечер на Дарин да му е спокойно. След това се увери, че Парохранилката беше пълна с пара от най-добрата храна, произвеждана по новите биотехнологии, и излезе от стаята.

Царица Молох представляваше дребна тъмнокоса жена със също тъй тъмен цвят на кожата. Тя беше облечена в дълга свободно падаща рокля и полулежеше върху своя трон. Видът й беше нездрав, може би наистина батериите й се бяха изтощили след толкова много деца. От около две години беше предупредена, че й се готви изненада, а тя обичаше изненадите, макар да мислеше, че можеше да ги предвиди на всяка цена.

-          Здравейте, Ваше Височество – поздрави я хладно Дарин.

-          О, истински екземпляр от планетата Земя. Чувах разни неща за Вас, господин Човешко същество. Казват, че много Ви харесала нашата паралелна планета и не сте пожелали да се връщате.

-          Хареса ми. Но искам да се върна у дома.

-          Знаете, че не можете да се върнете, защото ще разкажете за нашата планета и човеците ще я използват за кой знае какво.

-          Права сте. На човеците все още им липсва човещина, драга царице – отговори Дарин, но като че ли мълния сряза сърцето му.

-          Човещина. Ето какво ни липсва и тук.

-          Но това липсва и на планетата Земя – отговори лаконично Дарин, с което разсмя царицата.

-          Добре, добре – рече тя, след като дрезгавият й смях утихна. – Да видим каква е тази изненада, която подготвяте за мен от цели две години. Може да разнообрази ежедневието ми, кой знае. Може дори да реша да ви пусна да се върнете обратно.

-          Ето я – рече Дарин.

Той отметна термоодеялото, под което очевидно се криеше нещото. Дребен дългокос мъж, облечен с пончото на Дарин. Мъжът извади цигара от джоба си и я запали.

-          Тук не се пуши – извика царица Молох и моментално се изчерви. Случваше й се за първи път.

-          Както кажете – продума той, а гласът му се разля като наркотик по вените й или каквото там ги заместваше. – Изглеждате чудесно в тези дрехи. Но се държите непристойно.

-          Непристойно?! Че кой си ти да си позволяваш да ми даваш оценки.

-          Аз съм онзи, който единствено е достоен да бъде ваш съпруг.

-          Съпруг! – изкрещя още по-силно царицата. – Какво си позволява този! Дайте ми бързо пет деца – ще ги изгоря и умъртвя! – продължи тя, вече вън от себе си.

-          Знаех си, че ще пожелаете да ми покажете яростта си. Но не тя ме привлича към вас.

-          Това някакво смърдящо копие на Дон Жуан ли е? – плюнчеше се царицата. Знаеше, че трябваше да го изпепели с ръцете си, но нещо плашещо и същевременно толкова сладостно не й даваше да изрече подобна команда.

-          Не, аз съм копие на вашия Анимус, лично извлечен и фотографиран от самата ви същност с обектив или по-скоро субектива, който не можете да намерите никъде на вашата планета, а именно - човешките очи.

-          Дарин ли те фотографира?

-          Да.

-          Но как, той не ме е виждал до днес.

-          Не. Но видя сърцето ви.

-          Аз нямам сърце в този смисъл на думата. Аз съм машина.

-          Не сте и само машина. Щом имате деца, вие най-вероятно сте и жена. А всяка жена си има Анимус, в когото се влюбва. Той е нещо, което тя притежава в себе си, нещо като нейната мъжка част. Искам да ми обещаете, че ще престанете да убивате децата си. В замяна аз ще заживея с Вас до края на дните ни.

-          Вие сте луд.

-          Ако така ви харесва, луд съм.

Царица Молох и нейният Анимус си говириха дълго. Тя за първи път се изпоти през живота си и това създаде малко паника, защото никой не беше усещал миризмата на пот и трябваше спешно да я изкъпят в златната й баня. Анимус преодоля бързо вялата съпротива на царицата и се потопи във ваната заедно с нея. За първи път някой се осмеляваше да й противоречи. Това беше неочаквано удоволствие за нея. Смелостта на този мъж й хареса, тази смелост много наподобяваше по сила нейната, макар да беше от различно естество.

Месец по-късно царица Молох и Анимус обявиха своята венчавка. В обета си тя обеща никога повече да не изпепелява деца, а той да бъде винаги до нея в реален образ и подобие, а не някаква вътрешна нейна същност. Речта на Дарин беше кратка.

-          Много хора мечтаят идеалът им за половинка да съществува в реален вид. Биха ви завидяли днес. Поздравления за Вашата царица и нейния Черен лебед!

Дарин беше тържествено изпратен на своята планета от цяла делегация. Той на свой ред обеща да не продумва дума за случилото се.

-          Е, сбогом, Дарине – просълзи се отново Саня пред вратата на космогатора.

-          Ще гледаме следващата точка в плана ни за развитие да е да се премахне и този ненужен екскремент – сълзенето – рече Белобрадият.

-          Глупак – изсвистя ожесточено Саня.

Белобрадият повдигна рамене.

Царица Молох и Анимус стояха прегърнати, а вятърът леко полюшваше одеждите им. Те не казаха нищо – нямаха какво.

Докато влизаше в космогатора, полъхът от този вятър се промъкна вътре малко преди да се затвори вратата. Сигурно светът на паралелната планета беше станал с една идея по-човечен. Хитрият вятър излетя веднага след пристигането си на Земята. Той се втурна у нас и взе да ми разправя тези необичайни събития. Разбира се, това бе съвсем безопасно, защото кой би повярвал на фантасмагория с планета копие.

Случи се и следното – още същия ден Дарин заведе Татяна на поляната в Младост 4. Тя щеше да иде завинаги при притежателя на изкусителния глас – а именно Белобрадият, който вероятно щеше да й подарява жълти рози до края на живота им. Никой повече не я видя, но тъй като тя не липсваше никому, отсъствието й остана почти незабелязано.

Дарин се завърна при жена си вечерта, направи съвсем истинска вечеря, без Парохранилка, и не спря да й повтаря колко я обича. Любовта му към нея беше спасила не само него самия, а цяла една паралелна планета вкупом с щастието на още един пълнокръвен човек – Татяна. Макар да оставаше мълчалив по въпросите за петминутното си отсъствие, за което жена му дори не подозираше, от този миг нататък той още по-често повтаряше думите на човешкото спасение, а именно: „Обичам те!”


 

 

Години по-късно Дарин следеше новините за телескопа Хъбъл и неговия наследник. Може би Джеймс Уеб, новият телескоп, щеше да улови местонахождението на невидимата планета копие. А кой знае, можеше дори да я фотографира, макар нищо да не правеше това толкова добре, колкото човешкото око на избрания.

Няма коментари:

Публикуване на коментар