приказка за много специален копирайтър!

Многоточка

Едно момиче с пшеничени коси и солетени крачета подскачаше върху големи квадрати. Те приличаха на невъзможна къща с малка основа и твърде големи тераси. Тази постройка не се сриваше, въпреки нестабилната си конструкция, защото беше нарисувана с тебешир.
Всичко дотук можеше да се сметне за обикновено, докато човек не се загледаше в балоните, които изплуваха от устата на момичето. Те се разливаха във въздуха като космонавти и без стеснение показваха пълните си с букви кореми. Аз се приближих до един от тях, наведох се и прочетох:

„Лулу
и тебеширената дама

Тебешир Лулу си няма
Затова ще измисля наслуки
Вместо квадрати за дама
Малки човешки науки!

нови посоки ще сочи,
всеки път щом подскочи.”

Изправих се, а момичето ме погледна така, сякаш бях прозрачна.
- Как се казваш? – попитах я.
- Многоточка – отговори тя и побутна балона с буквите.
- Многоточка ли? Че какво е това име?
- Дълга история.
- Разкажи ми. И без това не ми се прибира – казах.
- Ами... виж – рече тя и грабна балона с буквите.
После го натъпка в юмрука си. Отвори длан и започна да го меси като тесто. Аз веднага се опасих, че ще се пукне и буквите ще се разбъркат, но те се сгъстиха и скоро балонът се превърна в черно топче. Тя бръкна в единия си джоб, за да го сложи, но вместо това обърна самия джоб. Беше скъсан.
- Имам десетки топчета и късам джобовете на всичките си панталони.
- Защо? – онемях аз.
- Първо – защото джобовете са мои и мога да правя с тях каквото си искам. И второ – защото обичам самодисциплината.
- Това второто не го разбрах – признах.
- Прибирам в тях разни неща, които не ми трябват. Точките си също. Те падат от джобовете ми, защото са скъсани, и аз се правя, че не забелязвам. Така ми е по-лесно да ги прежаля.
- Я гледай ти! – възхитих се.
Многоточка пъхна топчето в джоба си. То се търкулна от скъсаното място и се залепи върху червените й панталони. След това подскочи по сините квадрати на дамата и се скри.
- Къде изчезна? – попитах.
- Не знам. Тези лулута правят каквото си искат.
Многоточка живееше на последния етаж в стар блок. Същия ден й отидох на гости и играхме на „Не се сърди, човече”, докато се стъмни. Хич не ми се тръгваше, но знаех, че мама ще се притесни и се заобувах.
- Знаеш ли, може би трябва да подаряваш лулутата си, щом не ти трябват – рекох й, защото изведнъж ми се прииска да ми беше подарила едно.
- Да, не и може би – рече Многоточка и ме спечели окончателно.
На следващия ден тя не се появи. Чаках я цял следобед пред входа на блока. Когато слънцето бавно боядиса небето в оранжево, реших да отида и да я потърся у тях. Когато се приближих до вратата й, едно лулу ме чакаше там. Отместих го и почуках. Отвътре не се чуваше шум. Заблъсках по вратата, но отново никой не отвори. Тогава го прочетох:
„Лулу
и многоточието

Някой каза, че я води
в златна фабрика за думи
там ще мисли нови моди
за перални, пасти, гуми

а от джоба й се търкулиха
точки и по пътя свиха!”

Грабнах балона и без да се замисля се втурнах по пътя. Зърнах още едно лулу зад ъгъла на старата калдъръмена улица. Хукнах след него, но то, щом ме видя – заподскача. Хвърлих се смело върху него и лулуто се отвори като парашут. В корема му забълбукаха букви. Но нямах време да го чета и продължих нататък. Последният балон беше увиснал на едно дърво точно пред златната фабрика за думи. Надигнах се на пръсти и го откъснах като круша. Задържах трите балона в ръцете си и веднага си помислих, че приличат на захарни памуци. Приближих се до входа на фабриката. Над входната врата зееше отворен прозорец. Оттам се разнесе стъкленото мърморене на чиновници. Балоните забълбукаха като супа и изведнъж хвръкнаха нагоре. Скочиха през прозореца и влязоха вътре. Побягнах, без да се обръщам.
*
Многоточка работеше съсредоточено. Вадеше лулута от устата си, мачкаше ги, натъпкваше буквите в тях, докато не заприличваха на черни точки. Понякога променяше цвета им, но това изискваше допълнителни усилия. След това ги изсипваше в щайги. Една дебелана ги увиваше в целуфан и завързваше панделка отгоре им.
Многоточка се изправи и изтри потта от челото си. Вратата в дъното се хлопна и оттам се подаде едър мъж в костюм.
- Модата с лулутата е заляла целия град! Ще работиш и нощем.
- Но... на мен и това ми е много.
- Не ме интересува! – отсече мъжът. – Продължавай!
Многоточка се върна обратно към заниманието си, но очите й бяха се уморили толкова, че гледаха отново така, все едно светът беше прозрачен. Мъжът отново отвори тежката врата и я затръшна след себе си. Миг по-късно в пролуката долу се изляха балоните един по един. Те се търкулиха и се скриха зад няколко щайги. Многоточка ги забеляза и направи знак на дебеланата, че спира за днес. Тя само това чакаше, защото побърза да се шмугне зад една вътрешна врата, която водеше към столовата на фабриката.
Балоните се приближиха до Многоточка, тя разтвори ръце и ги прегърна. След това грабна една буква “х” от лулуто, което чакаше да се превърне в точка, и залепи с нея скъсаното място на джоба си. После нежно омеси балоните, докато ги превърне в точки. Накрая ги постави в джоба си.
Работи до късно вечерта. Произвеждаше нови и нови балони от устата си и ги превръщаше в малки черни кръгчета. После ги трупаше в щайгата. В залата стана тъмно, само луната през стъкления прозорец на тавана осветяваше помещението.
Първото, което усети Многоточка по пътя на своята свобода, беше боцкане от джоба. След това той започна да се надува, надува и прокъса крачола на червения й панталон. Показа се миниатюрно кафяво ботушче, като онези, които продават, закачени на ключодържатели. После тънко краче, а накрая се измъкна цяло малко момиченце с кафяво палто и шапка, под която изпълзяха кафеви кичури.
- Не може да бъде! – ахна Многоточка.
- Изобщо не приличаш на мен! – рече й малкото момиче. – На твое място досега да съм се махнала оттук.
- Ти да не си Лулу?
- А кой друг? – отговори спокойно тя.
- Хей, внимавай как говориш с мен – вирна нос Многоточка.
- Ще те измъкна оттук.
- Че аз не съм казала, че искам.
- Не си – каза Лу. – Слушай какъв е планът. Правиш една гигантска топка с дръжки отстрани. После ще се хванеш за нея, а аз ще я затупам и ще те изстрелям през прозореца.
- Не, ще се нарежа със счупени стъкла. А и ти няма как да се измъкнеш след това. Не става – поклати глава Многоточка.
Лу замълча и се загледа в прозореца на тавана.
- Аз съм измислена, така че ще остана тук, а ти ще ме измислиш наново... когато излезеш.
- Не! – кресна Многоточка и се учуди колко високо го направи. – Тук аз съм шефът. Ще дойдеш с мен.
Лулу повдигна рамене, прозя се, а после се намъкна отново в джоба.
Многоточка работи цяла нощ. От устата й излизаха все нови и нови балони, които тя грижливо омесваше и поставяше в щайгата. Малко преди зазоряване седна изнемощяла на пода. Скоро началникът й щеше да пристигне заедно с дебеланата. Щом се сети за това, тя се надигна тромаво. Грабна точките, които беше направила, и ги хвърли във въздуха. Те се подредиха една до друга като стълба до стъкления таван. Многоточка стъпи на първата. Олюля се, но след като подскочи няколко пъти и се увери, че няма да падне, постави крак на втората точка. Така тя се заизкачва нагоре, докато накрая стигна до прозореца. Опита се да го отвори, но той беше заключен. Паяжини го покриваха като домашно изплетени покривки. Тогава тя подсвирна на точките под себе си, те се събраха и се сляха в една. Момичето хвана голямата топка, която се получи, и я запрати в стъклото. То се разпиля на хиляди стъклени буквички и отвори небето пред нея. После топката отново се раздели на малки точки и образува път нагоре.
- Не натам, а надолу – викна им Многоточка.
Точките бързо заподскачаха в обратна посока. Когато Многоточка най-сетне благополучно стъпи на земята, хукна да тича през глава.
Тича, тича през страни и гори, долини и висини. Когато не можеше да се покатери върху някой връх, тя викаше точките си и те се нареждаха като стъпала пред нея.
Лу така и не пожела повече да излезе от закърпения й джоб. Само, докато си почиваха нейде из снежните върхове на Швеция, веднъж тя подаде отвътре своето първо и последно лулу. Ето го и него:
За Многоточка
и нейните страхове

много точки се събират
в джоба на едно момиче
те по дрехите извират
а оттам във многоточия.

с тях, кажете й да знае,
може да отиде, гдето пожелае!