Решението на едно зазоряване - приказка за двама планинари с фентъзи наклонности

Решението на едно зазоряване

В една дълбока провинция на Монголия, за която не можете да прочетете нито в гугъл, нито в която и да е енциклопедия, съществувавала тайната местност Шуву. Там пръстта била от чисто злато, а водата искряла като милиони излъскани бижута под лъчите на слънцето. Въздухът в Шуву бил най-чистият на планетата и ако хората узнаели за това парче земя, те сигурно щели да изтръгнат от недрата й златото и да я унищожат.

В продължение на векове необикновени бухали изграждали невидимата стена, която трябвало да огради цялата местност, за да я предпази от предречения още в древността - век на технологиите – века в който, всеки лесно можел да узнае за златната земя.

Малки невидими врати се отваряли всеки ден и отвътре излизали пратеници навън, придружени от необикновените бухали. Кралят на Шуву ги задължавал да използват автомобили, самолети и най-различни други превозни средства, защото във всяко едно от тези неща било вложено злато и с помощта на силата си над него, той контролирал поданиците си. Бухалите съблюдавали пратениците във външния свят да изпълняват правилото за придвижване. А шувийците, те изпълнявали мисиите си – да продадат по малко злато, да купят храна и дрехи за жителите на Шуву и да се върнат обратно.

Всичко вървяло добре, докато кралят не се изморил. Дългите години, в които той по закона на Шуву, управлявал без кралица, му натежали. Искал да се пенсионира и кой знае, може би да се ожени. Започнал той да се оглежда на кого да повери короната си. Всичките му синове и внуци били разглезени от лесния живот в кралството и никой от тях не притежавал необходимите качества, за да стане владетел на Шуву. Нито били старателни, нито търпеливи, нито методични в решението на задачи. А без тези качества, бил убеден кралят, богатствата на страната му нямало да бъдат опазени и тайната за съществуването на златната земя щяла да бъде разкрита.

Извикал той най-верния си кралски бухал - Соворин. Нощната птица била обиколила целия свят, събрала мъдростта и познанието на земята, притежавала сила, с която можела да върши чудеса. Заръчал кралят на Соворин да избере и доведе човек, който щял да бъде най-подходящ за наследник. Бухалът литнал през една от вратите на царството и литнал над света. Обикалял той години наред, но не намирал човек, който едновременно да бъде старателен, търпелив и методичен в решението на задачите си. Във века на технологичния прогрес, оцеляването било толкова лесно, че не се изисквало от никого да изгражда такива качества, за да просъществува и да живее добре.

Една дъждовна нощ, Соворин кацнал отчаян на един перваз. Бил изморен, а вече изминало толкова време, че искал да се върне в златната си страна и да остави старите си криле да починат. Дъждът биел така силно, че намокрил бухала до кости. Измръзнал той и решил да се вмъкне вътре за през нощта.

Кацнал на пода и се огледал. В стаята имало лаптопи, смартфони и всевъзможна друга техника. Тук вероятно живеели компютърни специалисти. В спалнята на няколко метра до него спели мъж и жена. Мъжът изглежда бил много висок, защото краката му се подавали от края на леглото, а жената – тя била едно от най-нежните създания на света. Меки отблясъци от златиста светлина осветявавали тъмната стая. Кое ли блещукало така? Докато Соворин се чудел, мъжът се размърдал. Той притеглил любимата си до себе си, а тя се сгушила в него, така че двамата сега били обвити в светлинно одеяло. Любовта им, рекъл си бухалът, тя блести с меката топлина на златото.

Разтръскал мокрите си крила Соворин и се покатерил върху мъжа. Огледал го добре с огромните си бухалски очи –  очи, които всичко разбирали. Без съмнение този мъж бил най-подходящият човек, който да управлява златната земя. Но сърцето на Соворин се свило. Сетил се той за строгото правило в страната си – владетелят на Шуву не можел да управлява с любимата си. Тя щяла да му пречи да взима правилните решения за златото – а златото не признавало други господари освен себе си. Но нямало що да стори.

Разтворил той крилете си, изкряскал силно и в миг се уголемил. Бранимир и Ивона се събудили и тя се разпищяла от уплаха, като видяла гигантската птица в спалнята си. Без да се бави повече, Соворин грабнал мъжа, разтворил прозорците и отлетял с него в дъждовната нощ.

Пътували дни наред. Бранимир се намокрил от дъждовете, изсъхнал, а после пак се намокрил и пак изсъхнал. Когато пристигнали в златната страна, той бил прежаднял и прегладнял. Хората там го наобиколили и го заразглеждали с любопитство. За първи път във вътрешността на кралството влизал човек от външния свят. Дали му да яде и да пие и после го завели при краля.

В златна зала върху трон от чисто злато седял Кралят с цялото си достолепие. Бухалът, който Бранимир така добре познал, сега бил в нормалните си размери и седял на рамото на владетеля. Кралят огледал Бранимир от всички страни, взел Соворин в ръцете си и го погалил. После оповестил с най-силния си глас пред насъбралите се вече поданици:

-          Намерих наследника си!

-          Какво искате от мен? Къде съм? – изплашил се Бранимир.

-          Искам само едно. Да станеш крал на Шуву, невидимата страна на златото.

Бранимир започнал да се щипе, за да се събуди, но нищо такова не се случило. Вместо да се паникьосва повече, той решил да подходи както обикновено – да реши всички условия на задачата, и кой знае, може би това щяло да помогне той да се върне при своята Ивона. Запазил самообладанието си и рекъл:

-          Как решихте, че съм подходящ да управлявам страна?

-          Имаш всички качества и съществува само една пречка пред коронясването ти. Ивона – твоята любима. Но пречката ще бъде отстранена.

Бранимир потръпнал.

-          Да не си я докоснал, старче! – извикал той.

-          Сърцето на владетеля трябва да е твърдо и безмилостно. В него няма място за жена.

-          Но аз не искам да ставам владетел! Върнете ме веднага у дома!

Бранимир се огледал безпомощно. Той стоял върху златния под под златния таван, а край него всички били облечени в златни дрехи и го гледали право в очите. Едва ли лесно щели да го пуснат оттук, помислил си. След това рекъл:

-          Ще направя каквото искате, само не закачайте Ивона.

Кралят се замислил, а после отговорил:

-          Тъй да бъде.

В златната страна се дигнало пищно празненство. Всички празнували коронясването на новия владетел. Той щял да се грижи за добруването им, а те, поданиците, да продължават да си живеят безгрижно. Пръв помощник на Бранимир станал Соворин. Птицата изпълнявала всякакви поръчки на новия си господар, насочвала го, когато Бранимир бил неуверен или не разбирал докрай досегашните закони на страната. През деня всичко вървяло по мед и масло, но вечер когато Бранимир се прибирал в самотната си спалня, единствено бухалът виждал с големите си всеразбиращи очи тъгата на младия мъж.

Изминали години, но той не можел да забрави любимата си Ивона – мекотата на косите й, белотата на ръцете й, вечерите в планините, когато двамата наблюдавали звездите, тихите нощи преди разсъмване, когато той я топлел в прегръдките си.

По същото време Ивона, която търсела своя любим къде ли не, не можела да се примири, че той бил изчезнал безследно. Тя обикаляла страни и гори, викала на помощ полиции от различни държави, но щом разкажела за големия бухал, който го отнесъл, всички я мислели за луда и я отпращали по пътя й. Но тя продължавала да търси любимия си със сетни сили. Един ден достигнала невидимите стени на златната страна. Седнала да си почине. Огледала се – от едната страна - тучни поляни, от другата – непристъпни скали. Имало нещо в тази земя, нещо в скалите, което й напомняло на здравината у любимия. Разплакала се. Не знаела вече накъде да върви, била изтощена. Решила да разпъне палатката си, да си почине и да мисли какво да стори на следващия ден.

Соворин я съгледал отдалеч и когато Бранимир задрямал, прелетял през невидимата стена и кацнал на палатката, където сега кротко спяла Ивона. Огледал мокрото й от сълзи лице, красивите й коси, белите й длани. Колко нещастие причинил на двамата млади души, които не искали нищо друго, освен да бъдат заедно! Колко болка! Тази нощ той не се върнал обратно при Бранимир, а останал на стража върху палатката. Бранимир се пробудил преди зазоряване, видял, че Соворин го няма и решил да го потърси. Тук Соворин, там Соворин – нямало го в кралството. Младият мъж отворил една от вратите на невидимата стена. Изправил се срещу зората и вдишал дълбоко въздух. Ах, как му липсвала свободата, ах, как му липсвала любимата му! В този миг на рамото му кацнал Соворин.

-          Къде ходиш, разбойнико! – погалил го Бранимир.

Бухалът скочил на земята и литнал няколко метра напред. Кацнал все едно изчаквал господаря си. Бранимир го поогледал, поогледал, пък решил да го последва. Скоро стигнали до добре познатата стара палатка – онази, от която той и Ивона толкова пъти наблюдавали звездите! Бранимир отместил найлона при входа с треперещи пръсти и я съзрял. Прекрасните й коси, милото лице, белите й ръце, любимите устни. После затворил все така грижливо найлона при входа на палатката.

-          Трябва да я отведеш обратно, чуваш ли! – зашепнал той трескаво към нощната птица.

Соворин обаче стоял и не помръдвал от мястото си. Само големите му очи премигвали.

-          Тъпо животно, уголеми се и действай! Види ли я някой, всички ще загазим!

Но бухалът продължавал да стои на едно място. Разтворил човка и проговорил за първи път, откакто Бранимир го познавал.

-          Не използвай автомобили, самолети и компютри, докато се върнеш у дома. Ще ти дам знак кога можеш да заживееш постарому!

Слънцето вече изгрявало. Медените му лъчи сега прониквали в палатката с цвета на златната любов. И вече нямало мрак. И вече нямало студ.

Бранимир се вгледал за последно в очите на своя стар познайник. Поклонил се с ръка на гърдите пред нощната птица. После влязъл в палатката при входа, грабнал Ивона и я метнал на рамото си. След това хукнал да бяга. Тичал дни и нощи с любимата на рамото си, дъждът ги мокрел, слънцето ги сушало, дъждът пак ги мокрел и слънцето пак ги сушало. Преминавали през долини и планини, край реки и полета. Бягали почти без да спират, докато не стигнали обратно в България.

Върнали се в предишната си квартира и спали три дни и три нощи. Оттогава изминало доста време, в което Бранимир и Ивона не се качвали в кола, нито смеели да погледнат към компютър. Но един ден малко бухалче кацнало на перваза им отново. Първа го забелязала Ивона.

-          Виж! – рекла тя на любимия си.

Бранимир се приближил до птичето. Вгледал се в очите му. Те му напомняли толкова много на някого, някого, който сторил всичко по силите си, за да спаси златната страна, а след това всичко по силите си, за да спаси любовта му.

От този ден нататък Бранимир и Ивона отново започнали да ползват компютри, автомобили и самолети. Тръгнали пак на работа в компютърни компании. Те се върнали към предишния си живот - живот, в който можели да наблюдават хванати за ръце звездното планинско небе, живот, в който можели да се прегръщат до полуда преди слънцето да изгрее, живот, който струвал повече от цяла една златна страна.

Двамата така и не узнали какво се случило със Соворин, краля и златната земя. Вероятно кралство Шуву завинаги щяло да остане зад невидимите си стени, далеч от очите на хората, далеч от живота им. И никой нямало да узнае за великолепната бъркотия от решението на един бухал -  решение, което можело да вземе само всеразбиращото животинско сърце на Соворин. Решението на едно зазоряване – когато любовта на Бранимир и Ивона свети с най-мекия отблясък на чистото злато.

www.podarimiprikazka.com

Лицето на любовта - дълга приказка

ЛИЦЕТО НА ЛЮБОВТА

Началото

Преди много години принцеса Аргана, владетелката на своята водна планета, тръгна на опознавателно пътуване в съседната слънчева система. Целта на разходката й беше да хареса място, което да превърне в своя резиденция – тайна и далечна, недосегаема за пренаселената си планета от подводни поданици. Аргана беше единствена по вида си на планетата си и усещаше, че нещо й липсва, нещо, което не може да открие у дома. Но не знаеше какво точно. Като начало реши да си осигури място, пусто и тихо и най-вече безводно.

Аргана се качи в космическия си кораб, навлезе в съседната слънчева система и започна да разглежда планетите. Газовите гиганти не бяха по вкуса й – навяваха й мисли за вода. Тя търсеше твърда земя. Меркурий и Венера бяха горещи, Земята беше населена с многообразни създания, и остана Марс, която в две трети от повърхността си също беше покрита с вода. Странното беше, че водата не беше населявана от никого, а под земята, наглед пустинна, гъмжеше от марсианци – подземници, които живееха на тъмно.

Аргана се ядоса. Толкова време похаби, за да обикаля, а нямаше нито една подходяща планета. За да иде на друго място, щяха да й трябват още гориво и още време. Какво да прави? Ами ако имаше начин лесно да преустрои една от двете планети – Земята или Марс? Тя погледна към главния компютър в кораба си, после към оръдието си и изведнъж й хрумна нещо.

С помощта на оръдието си можеше да пренасочи слънчева буря и така да унищожи водната повърхност на една от двете планети – Земята и Марс. Коя обаче? Аргана поръча на главния си компютър анализ на двете планети. Във водата на Земята живееха много същества, докато в тази на Марс нямаше никакви. Дори да изключеше това, оставаше фактът, че Земята имаше магнитни полюси, които предпазваха атмосферата й. Така по-трудно щеше да се поддаде на високоенергинийните излъчвания на газ и магнитни частици от Слънцето. Но Марс, Марс нямаше такава защита. Без да се бави повече, Аргана поръча на компютъра да изчисли точния ъгъл и час, под който да удари слънчева буря с оръдието си.

Скоро Марс остана без атмосфера и без вода.

Марсианците

Марсианците, сгушени в своите подземни тунели, усетиха мощен трус и чуха прахосмучещия звук, който унищожи атмосферата им. Първо помислиха, че има нашествие, но когато изпратиха съблюдвач и той се показа на повърхността, без малко сам да бъде пометен.

-        Нямаме атмосфера – доложи по-късно той. – Нямаме и океани.

-        И без това не ни трябваха – викна един.

-        Не е въпросът в това, ами че някой завладява планетата и я моделира по свой вкус – обади се друг.

-        Но кой? – попита трети.

-        Да се обърнем към Решителя.

Решителя беше гениално изобретение на марсианците. Той изчисляваше всички предпоставки, обхождаше всички разстояния в обхвата на Слънчевата система и откриваше материал, който можеше да свърши работа. Беше безкрайно точен в решенията си, но предлагаше едно единствено решение на всеки въпрос. Натиснаха огромния бутон на Решителя, който се завъртя и образува спирала. След това марсианецът изплю решението.

-        Само човек от Земята може да ви спаси. Името му е Летим.

Марсианците се разшумиха. Те искаха да знаят защо той, как ще ги спаси, как да го докарат тук и дали е достатъчно надежден. Искаха да изразят и съмненията си да не би Решителя да се е повредил след толкова години неизползване и сега да дава изключително просто решение, което е направо смешно. Но машината не даваше разяснения, нито успокояваше. Тя само решаваше.

След още няколко часа обсъждания, в които всеки говореше на всеки и никой никого не изслушваше, всички бяха изтощени и единодушно се съгласиха да ползват простото решение на Решителя.

Летим

Когато Съгледвача пристигна за тайната си мисия на Земята, марсианският му превозвач се изпари във въздуха и изчезна. Той обаче беше спокоен, че ще се прибере обратно и че преди всичко ще свърши работата, за която беше изпратен. Марсианските лекари го бяха подготвили, както правеха обикновено, когато изпращаха някого на тайна мисия. След изпиването на мултисубстанция марсианецът добиваше външния вид на съществата от чуждата планета. Скоро Съгледвача пристигна и до крайната си цел – видеотеката – настоящото работно място на Избрания.

Когато се вмъкна, първото, което видя, беше огромен екран, върху който се прожектираше филмът „Хубава жена”. Толкова сложно същество е жената, толкова сложно, мислеше си Съгледвача. Но да продължи нататък. Всичко вътре беше безупречно подредено. Върху добре почистените стелажи бяха долепени касетка до касетка, изрядно и старателно картотекирани. Преводача поясни, че бяха разделени по тема на филма, по цветове и по големина – все едно беше използвана специална формула за изчисление на различните начини на употреба.

Стигна до тезгяха, зад който се намираше висок млад мъж. Съгледвача се вгледа в очите на Летим – за първи път наблюдаваше човешки очи. Те бяха кафеви и сякаш пламтяха, подклаждани от миниатюрни слънца. Цели вселени бяха събрани у тях. Мъжът имаше високо чело и се усмихваше в озарителна усмивка. Косата му беше сбор от малки къси фини косъмчета, които бяха наредени сякаш самите те представляваха отделен свят със свои правила.

-        Добър ден, какво обичате?

Съгледвача извади от джоба си мултисубстанцията и отпи, за да проговори човешкият език.

-        Идваш с мен на Марс.

-        Господине, уважавам чувството ви за хумор, но...

-        Аз нямам чувство за хумор.

 Двамата се оглеждаха взаимно известно време, а после Съгледвача обясни какъв е планът. Трябвало да се превърнат в невидими с помощта на мултисубстанцията, да се промъкнат в станцията на НАСА, където се намираше ракетата Фалкон, пригодена за транспортиране на човеци, но все още в изпитателен срок. После щели да се качат и да полетят. И о, да! Мисията – за нея щели да му обяснят на Марс. Летим на свой ред обясни, че е нормален човек с дете и няма никакво намерение или умение да се разправя с психически неуравновесени хора. Той увери, че много съжалява, но трябва да отпрати човека.

В този миг от големия екран се разсмя Джулия Робъртс. Тя опитваше от десерта, който й бяха сервирали, и беше като червена звезда в дългата си рокля. И двамата погледнаха натам, а после Съгледвача грабна първото, което видя от вътрешната страна на тезгяха – малко джобно ножче, запалка и фотоапарат, като кой знае защо помисли, че това са важни човешки атрибути. После извади субстанцията, хвана ръцете му, наля я почти цялата в устата му и остави малко и за себе си. Погълна остатъка и двамата се завъртяха с безумна скорост и в миг се озоваха в ракетата – малка, неприлично малка ракета в огромно хале на станцията във владенията на НАСА. Съгледвача направи още няколко марсиански трика и таванът на станцията се разтвори. После стартираха машината и преди да се опомнят, вече бяха в открития космос.

-        Това наистина проработи – отбеляза Съгледвача на езика на Летим, а землянинът се щипеше, защото мислеше, че сънува.

Летим се кокореше срещу слънцето, луната, Земята и целият трепереше. И за марсианците беше ясно, че той все още не можеше да повярва, че това, което се случваше, беше истина, а не част от някой от филмите, които гледаше във видеотеката. Когато настъпи моментът на приземяването, Летим наведе глава и прошепна тихо няколко думи, които Преводача нарече „молитва”. Приземяването мина гладко, като се изключат няколко непредвидени разтърсвания – вероятно защото Фалкон беше още в изпитателен срок. При излизането Съгледвача прикрепи за врата на Летим малка полупрозрачна гривна.

-        Това ще ти помогне да дишаш. Мултисубстанцията още не може да приспособява чуждопланетци към условията на Марс, още повече сега, когато нямаме атмосфера. Но... работим по въпроса.

Летим пое дъх с присвити очи, увери се, че наистина може да диша, и когато ги отвори – той видя безкрайното море от марсиански пясъци. Те му заприличаха на сандвичи, незнайно защо, но точно на сандвичи.

-        А какво ще ям? Какво ще пия? – попита.

-        Погрижил съм се. Взел съм от храната и водата ти предостатъчно в багажното отделение на ракетата.

-        И това ли с помощта на мултисубстанцията?

-        Вярвай в силата, Летим.

-        Коя сила, за Бога? – ядоса се най-сетне землянинът, все едно едва сега видя нещо неприемливо в целия си ден.

Уговорката

Летим беше изправен в голямата подземна зала на марсианците. Навсякъде по краищата й имаше разстлани огромни листоподобни неща във формата на сърца, които изглеждаха сухи. Землянинът ги наблюдаваше с любопитство, докато Съгледвача не го прекъсна. Беше време за заседанието. Когато Летим погледна пред себе си, видя пълна зала с марсианци. Те изглеждаха като големи прозрачни топки, подбутваха се в желирана тълпа и издаваха странно жужене.

Машината зад Летим - огромна роботизирана дъска с милиони премигващи точици в различни цветове по нея, издаде звук подобен на хрущене. До нея седеше дебело многоусто същество. То раздвижи устни и Летим чу следното на всеки един от четирите езика, които знаеше:

-        Ако ни помогнеш да разубедим Аргана да строи резиденция на планетата ни, ще те върнем при сина ти.

Настъпи мълчание. Летим обмисляше възможностите си за изход. Какво можеше да стори на тази непозната планета, за която беше чел в научните списания? Дори беше гледал филми за нея, но всъщност не я познаваше и беше почти сигурен, че трудно ще оцелее тук.

-        Имам ли избор? – отговори.

Дълбоко по неведомите мозъчни пътища на землянина, прекоси мисълта за Аргана. Ами ако тази Аргана беше идеалната жена?

-        Опишете я – рече той.

Марсианците отново зажужаха. Няколко от тях се опитаха да представят външността й, други – характера й, а многоустият преводач едва смогваше.

-        Няма нужда да говориш на всички езици – отбеляза Летим. – Просто избери един.

Но Преводача не можеше да избере език и затова се обърна към Решителя. Летим наблюдаваше много внимателно и залата с марсианците, и поведението на Преводача и нарежданията на Решителя. Той подреждаше събраната информация, разпределяше я и си правеше изводи.

Подготовката

-        С колко марсианци разполагам? – попита накрая Летим.

Никой не разбра въпроса му и той опита по друг начин.

-        Ще мога ли да правя каквото е необходимо за постигане на целта?

Последва отново съвещание с Решителя. Той запремига с хилядите си малки точици и накрая изплю решението през една от устите на Преводача.

-        Да.

Сега вече Летим се чувстваше малко по-добре. Може би не всичко беше изгубено. Може би щеше да успее да се справи някак с тази дама и да се върне у дома при сина си. За всеки случай беше по-добре да действа, отколкото да умре тук, далеч от планетата си.

Летим се огледа. Приближи се до листата, поиска запалката си и ги запали. Те пламнаха, Летим събу обувката си и започна да тупа по тях, за да ги изгаси. Тогава задимяха, а от тях се разнесе приятен аромат.

-        Чудесно – рече, а марсианците следяха с любопитство всяко негово движение. – Има ли още от тези неща?

-        Колкото пожелаеш – чу от многоустия преводач. – Събираме ги от тунелите в големия склад и ги използваме за облегалки.

След това Летим взе фотоапарата си и отиде да наснима различни места в близост. Навсякъде беше едно и също – пустинни пясъци. Още по-добре за плана, който вече се зараждаше в главата му.

Той хареса едно място, което беше по-закътано. После се върна с марсианците в залата, показа им как да използват ножа, а след това им заръча да нарежат повече от листата и да донесат на мястото.

Следващата задача беше да пренесат Решителя, който щеше да се превърне в маса поради липса на друг материал. Заловиха го за четири камъка и го повдигнаха.

Летим огледа постигнатото до този момент. Хареса резултата и се зае с телеграмата. Изписа я върху таблото на Решителя, а Преводача трябваше да я трансформира в езика на принцесата. 

„ Драга Аргана,

Преди да превърнете Марс в своя резиденция, моля ви да прочетете писмото ми.

Сърцето ми копнее за една единствена жена, още преди да я познава. Тя е със слънчево лице, тя лекува с красотата си. Тя се усмихва и с нея се усмихва и целият свят. Тя притежава сила, сила, която ме омайва с могъществото си. Тази жена разбира, че светът на чувствата и светът, в който живее, са два различни свята, но не намира нищо лошо в това да живее и в двата.

Да! Лудост е да обичам въображаемата! Но го правя! Проследявам всяка извивка по тялото й. Искам да я съблека, да я видя гола, без дрехи, които да крият прелестите й, искам да се уверя, че не е ангел. Защото като ангел изглежда.

Косите й са дълги и къдрави като планинските върхове по Марс. Очите й, драга Аргана, о, в тях има всичко! Те ме изпиват със строгостта си, те едновременно играят с мен и ме хвърлят в сладостни трепети като комета, която се носи в небето. Дали някога ще срещна истинска жена като въображаемата?!

Елате, Аргана. Каня ви на вечеря.

С най-искрени почитания: Летим”

Останалото беше лесно. Докато Решителя изпращаше телеграмата на езика на принцесата, Летим се захвана да направи вечеря с продуктите от ракетата. Той използва каквото намери подръка – плосък камък му послужи за котлон, под който запали със запалката си огън от сърцевидните листа. Сготви няколко вида храни и ги подреди и украси върху масата. Вместо чаши използва два куповидни камъка, които обви с листа. 

Срещата с Аргана

Когато получи писмото, Аргана можеше да мисли само за едно. Тя най-сетне беше открила какво й липсва, тя най-сетне беше разбрала защо иска да бяга от собствената си планета.

Аргана пристигна с космическия си кораб и се приземи право на мястото, за което Решителя й беше дал координати. Пред нея се намираше кръг, ограден от сърцевидни листа. В средата имаше плоча с премигващи светлини.

Тя се огледа, но там нямаше никой. Наведе се и взе пясък от почвата. Почувства мекотата му, хареса й цвета, хареса й тишината, хареса й безводието на планетата. Огледа се отново. Марс беше толкова голям, толкова безумно голям, че в него тя усещаше най-сетне укротена силата си. Знаеше, че именно тя беше виновна за изпаряването на океаните му и сега се чувстваше виновна – сякаш без причина беше сторила зло на планета, която е толкова достолепна. Но Аргана бързо пропъди мислите си. Предстоеше й среща.

Летим се появи зад гърба й. Когато Аргана се обърна, по лицето му премина сянка на разочорование. Аргана съвсем не беше идеалната жена. Тя беше с тъмна кожа, с прави коси, с малки езерца вместо очи и с яркочервена уста. Сама по себе си изглеждаше красива, но някак студено и по нечовешки красива. Летим се окопити бързо, наведе се и целуна ръката й, която се състоеше само от два пръста – но добре поддържани и с блестящ пръстен върху единия.

Макар да не разбираше този жест, Аргана веднага го хареса. Летим щракна с пръсти и един от марсианците запали листата със запалка. Ароматът мигновено се разнесе. Аргана го улови с всяка пора по тялото си и последва Летим до каменните столове в средата на кръга. Лицето й се отпусна и заглади. В този момент по знак от Летим се приближи Преводача.

-        Виждам, че сте се подготвил – рече Аргана и пропъди Преводача, като вдигна двата си пръста.

-        Откъде знаете човешки език?

Принцесата се усмихна.

-        Можете да лекувате с това отношение.

-        Нямам намерение да правя нищо подобно тук.

Принцесата пое отново от аромата.

-        Защо не? Опитайте.

-        Вижте, Аргана... аз наистина съм искрен, наистина мислех това, което написах.

-        Ако не бяхте, щях ли да съм тук? – тя направи пауза, а после продължи. - Знаете ли, Летим, никога не променяйте това си качество. Вярвайте в чистите помисли на другите. Това понякога е единственото нещо във Вселената, заради което си струва да се стараем да поддържаме живота.

-        Красива сте – рече Летим, а Аргана се сепна. Тъмните му дълбоки кафеви очи обходиха лицето й. – Никой ли не ви го е казвал?

Аргана поклати глава, а после се обърна встрани. Очите й моментално се напълниха със сълзи, сълзи, които сега се мъчеше да върне обратно у себе си, но безуспешно.

-        Нима и извънземните принцеси могат да плачат?

-        Имитирам човешко поведение – рече тя, а после се разсмя като момиче. - Вашата въображаема жена е идеална, Летим.

-        Вашият невъобразим мъж също.

Те разговаряха дълго – за Земята, за слънчевата система, за взаимоотношенията между мъжа и жената. Летим й разказваше за работата си във видеотеката, обясняваше й какво представляват филмите и как най-красивите моменти от човешкия живот са запечатани вътре. После продължи да говори за човеците, които понякога мислеха само за себе си, а в друг момент бяха способни на любов към другия, която ги облагородяваше и изпълваше със сладост. През цялото време внимаваше да не прекалява, да не става досаден и от време на време нареждаше на марсианците да поднасят блюдата. Аргана се удивляваше и се извиняваше, че не може да опита храната, защото не беше устроена така, че да поема ядене в себе си. Когато Летим полюбопитства как се зарежда с енергия, тя не отговори, и той не настоява повече. Всяка жена, знаеше Летим, имаше своите тайни. Иначе как би била красива? Аргана все повече разбираше, по-скоро със сетивата си, отколкото през думите на землянина какво е грижата за другия, какво би могла да представлява любовта.

През това време Решителя премигваше под чашите им и записваше информацията. Може би някой ден този разговор щеше да потрябва на народа му, особено ако се наложеше отново да си има работа с жена.

-        Имаш ли мечта? – премина неусетно на „ти” Аргана съвсем разнежена.

-        Да се върна при сина си.

-        Това ще стане, но аз питам друго – повтори принцесата и сега езерните й очи потъмняха.

-        Да. Искам... – поколеба се Летим, а после пое дъх и изрече смело – искам да бъда щастлив с идеалната жена, без това да е лудост.

-        Изграждал си себе си с жестока дисциплина – нещо, което липсва в космически размери из нашите галактики. Заслужаваш да получиш идеалната жена.

-        Не мисля – наведе глава Летим. - Ето че съм сам на чужда планета с невероятна красавица и не мога да направя нищо нито за нея, нито за себе си.

-        Нека силата бъде с теб! – произнесе Аргана.

Летим в космоса

Летим се подсмихна на нещо свое си, нещо, което не беше подходящо да споделя с Аргана. И след това се случи чудото. Марс надигна недрата си, той образува огромна стена и огради Аргана. В миг Аргана започна да се уголемява. Тя израсна високо в небето, тупна с единия си крак и Летим изхвръкна в небето толкова високо, че попадна върху сега уголемените й пръсти. На единия пръстенът се издигаше като прекрасен бляскав дворец. Дворецът се разтвори и той влезе вътре. След това Аргана освободи пръстена от пръста си и го захвърли далеч в космоса. Летим се превъртя хиляди пъти, а после прозрачният пръстен се насочи към Земята. В далечината Летим видя Марс и Аргана отдалеч. Те бяха преплели телесата си – сега еднакво големи. Целуваха се, галеха се, въртяха се около себе си, около Слънцето, а заедно с тях сякаш целият Космос също се въртеше.

Нямаше начин марсианците, които бяха преминали през какви ли не препятствия, да не оцелеят между прегръдките на вселенската любов. Нямаше начин такава страстна любов да убие своите неволни помощници.

Скоро пръстенът се стрелна към Земята, навлезе в атмосферата й, смали се и сега на Летим му се струваше, че самият той бе дворецът пръстен на принцесата. Странният по форма космически кораб бухна всред поляна от маргаритки и отново се превъртя хиляди пъти. После се разтвори в прозрачна вълна, която се разпръсна във въздуха.

У дома

Потен, разчорлен, с изпоцапани дрехи и с букет маргаритки, Летим се прибираше у дома. Той влезе тихо. Мина през спалнята на сина си, открехна тихо вратата – малкият спеше и само миглите му леко потрепваха, сякаш раздвижвани от далечните целувки на космическите гиганти. След това Летим затвори внимателно вратата и се насочи към своята спалня. Там, там между завивките лежеше най-нежната, най-красивата, най-неустоимата жена на света. Тя се усмихваше в съня си, извивките й сякаш се стичаха между чаршафите и рисуваха картината на света. Къдрите й се спускаха по заоблените рамене като речни завои. Днес и в този миг тя беше тъй близка и тъй далечна – като хоризонта, който свързва безбрежното море и слънчевото небе, като земна принцеса. Летим затаи дъх и сякаш я погълна с жадния си поглед. Дали беше истинска?!

После той излезе в антрето. Изкъпа се, преоблече се и приведе в ред косата си. Сложи маргаритките в чашка на масата. И се зае със закуската. Не бързаше. Подбираше по цвят съда за всеки продукт, който приготвяше. Нарязваше старателно зеленчуците, бъркаше яйцата, докато се превърнеха в пяна, нажежаваше котлона и избираше тигана.

Половин час по-късно, когато закуската бе готова, той се приближи до пердето. Отметна го и се взря в далечината. Планетите бяха невидими, бяха отново далечни. Дали се беше случило или само бе сънувал? Летим въздъхна и се обърна. Виляна беше доближила маргаритките до лицето си и изглеждаше досущ като въображаемата. Летим пусна внимателно пердето сякаш се страхуваше гледката да не се окаже мираж и в миг да изчезне. После се доближи до нея.

-        Къде беше? – прошепна Виляна.

-        В командировка – отговори Летим и се зарови в косите на жена си.

Той вдишваше аромата й с широко разтворени ноздри, притискаше до себе си с всичка сила тялото й, покриваше с целувки всяко местенце от лицето й. Това лице, което не принадлежеше на някоя далечна владетелка, нито на въображаема идеална жена, а на едно тъй свидно момиче. Това беше лицето на неговата собствена земна Виляна, мечтата, за която спаси цял един свят. Това беше лицето на любовта!

www.podarimiprikazka.com

Приятели след доказване на противното - първи сценарий по поръчка :)

Приятели след доказване на противното

Сценарий, Диана Петрова

ИНТ. ЗАЛА – ДЕН

(ХРИСИ, СТЕФИ, ЛЕКТОР, СТАТИСТИ)

ХРИСИ И СТЕФИ ОТЛАГАТ СРЕЩА ЗАРАДИ ЗАК.

Хриси и Стефи се намират в огромно светло хале в бизнес сграда. Наредени са дълги маси, по които има лаптопи. Двете седят една до друга и работят на компютрите си. Отстрани се виждат две други момичета, които правят мимики, сочат към Хриси и коментират екстравагантното й облекло й по подигравателен начин. Хриси и Стефи не забелязват. Изглеждат съсредоточени. Край тях е пълно с други млади хора, които се взират в мониторите си. Лекторът обяснява нещо по компютърен код, като рисува схеми на дъската.

ХРИСИ:

Баси, стигам края на метода и не мога да постна тая форма.

СТЕФИ:

Я.

Стефи придърпва стола си към Хриси, вглежда се за миг, после натиска няколко клавиша и се връща обратно на своето бюро.

ХРИСИ:

Какво направи?

СТЕФИ:

Не си инциализирала променливата.

Двете продължават да работят. От време на време се споглеждат съучастнически.

ХРИСИ:

Искаш ли да гледаме един филм довечера? Отдавна му се каня.

СТЕФИ:

За какво става дума?

ХРИСИ:

Мъж се влюбва в операционна система.

СТЕФИ:

Звучи интересно.

ХРИСИ:

Звучи мега яко!

СТЕФИ:

И без това хазяинът се обади да се видим утре.

ХРИСИ:

Тоя още ли идва когато си поиска... Нали знаеш, че винаги можеш да дойдеш при мен. Наемът е по-нисък, има метро...

СТЕФИ:

Знам.

Стефи поставя длан върху ръката на Хриси. Двете се поглеждат, а изражението на Хриси е умилително. В този миг се сепват от звъна на телефон, всяка по свой начин. Стефи дръпва мигновено ръка, грабва го и без малко да го изтърве. Успява да вземе обаждането. Започва да шепти.

СТЕФИ:

Довечера ли? Имаме уговорка с Хриси да ходим на кино. Стига де! Глупости. Хриси е най-добрата ми приятелка. Сега ще говоря с нея. В колко ще минеш да ме вземеш?

Стефи прекъсва разговора. Усмихната е  до уши. Лицето й грее. После поглежда към Хриси, която се взира в празния си монитор. Стефи се усеща и понечва да каже нещо, но Хриси я прекъсва.

ХРИСИ:

Не искам да знам.

Стефи грабва ръцете й и ги затваря между своите. Хриси, все още със сърдита физиономия, не помръдва. Личи си, че й доставя удоволствие.

СТЕФИ:

Моля те, радвай се за мен. Извинявам се наистина. Много, много. Ще идем утре, ще идем вдругиден, ако не утре. Аз ще проверя програмата. Ще купя билети.

Хриси се опитва да устои на молбите, но не успява. Лицето й се смегчава и тя отпуска рамене.

ХРИСИ:

Какво да те правя.

Стефи я прегръща и целува по бузата. Прошепва й нещо, после става и излиза от залата. В коридора тя си тананика. Отива до тоалетната. В огледалото гласи прическата си и си слага безцветно червило. Оглежда се. През това време Хриси е все още в залата. Тя се обръща към съседите си по бюро.

ХРИСИ

Някой ми е влизал отново в компютъра. Ти ли си? Или ти?

ЕКСТ. ЕЗЕРОТО НА ПАНЧАРЕВО – ВЕЧЕР

(СТЕФИ, ЗАК, СТАТИСТИ)

СТЕФИ И ЗАК НА СРЕЩА.

Стефи и Зак са застанали на стълби с изглед към езерото. Хванати са за ръце, тя се е облегнала на рамото му.

СТЕФИ

Не мога да повярвам, че този път успяхме да се видим.

ЗАК

Какво да направя?

Стефи поклаща глава. Чувала е тези думи стотици пъти. След малко обаче го поглежда уплашено.

СТЕФИ

Не се притеснявай. Аз само така...

ЗАК

Стефи, нашето няма да избяга, знаеш го. Важното е, че сме се намерили. Работата ми трябва, а засега нямам по-добра възможност.

СТЕФИ

Да.

Зак я притегля към себе си и я целува. Тя се отпуска в ръцете му. Край тях преминават две момичета, които карат колело по алеята. Те си говорят и се хилят като стари приятелки. Стефи поглежда към тях.

ЗАК

Искам да събера достатъчно пари, за да мога да наема свестен апартамент. После ще се преместим там.

СТЕФИ

Не искам да се преработваш заради нас.

ЗАК

Аз искам.

СТЕФИ

Може да направим така. Да ида на по-нисък наем у Хриси и да събирам пари.

Така ще стане по-бързо.

ЗАК

Не.

СТЕФИ

Защо?

ЗАК

Не ми харесва тая мадама. Тя въобще жена ли е?

Стефи го поглежда укорително.

СТЕФИ

Просто се облича по-различно.

ЗАК

Значи не е.

СТЕФИ

А да те бутна в езерото искаш ли?

Двамата се сдърпват на игра. Играта се превръща в любовна. Целуват се и се прегръщат.

ИНТ. ДОМЪТ НА ХРИСИ - ВЕЧЕР

(ХРИСИ, СТЕФИ)

ХРИСИ ДОКОСВА СТЕФИ ПО ИНТИМЕН НАЧИН.

Хриси се оглежда в огледалото. Пооправя блузата си. На леглото зад нея има натрупани дрехи.

ХРИСИ

Я, гледай, как прикрива бута това!

СТЕФИ

Изглеждаш си супер.

ХРИСИ

Като бизон съм!

СТЕФИ

Глупости! Това може да го дръпнеш на една страна и ако сложиш бриджитки, мисля че ще те отвори повече.

ХРИСИ

Мислиш ли? Те не са ли за по-големи гърди.

СТЕФИ

Мисля, че гърдите ти са точно толкова големи, колкото трябва.

ХРИСИ

Не са като твоите.

СТЕФИ

Моите са... абе пречат ми.

ХРИСИ

Невероятни са!

Хриси се приближава до Стефи и все едно рисува по гърдите й. След това ръката й затреперва. Тя докосва гърдата на Стефи и Стефи моментално се отдръпва. Хриси се връща бързо към дрехите на леглото и започва да ги преравя.

ЕКСТ.ПОЛЯНА НА ВИТОША – ДЕН

(СТЕФИ, ЗАК, СТАТИСТИ)

СТЕФИ И ЗАК СЕ СКАРВАТ.

Стефи разпъва одеяло върху тревата. Зак се просва на него със сетни сили.

СТЕФИ

После нали ще се разходим.

ЗАК

Ох!

СТЕФИ

Тогава да взема ли храната от багажника?

Зак й подава ключа, като я гледа подозрително. Стефи се обръща със свити рамене и тръгва като изгонена към колата. Взима торба със сандвичи и се връща. Вижда, че Зак е задрямал и сяда внимателно до него. По нея полазва буболечка и тя без да иска извиква. Зак се сепва. Убива буболечката и отново се отпуска назад. Върти се. Отказва се да спи и става.

ЗАК

Трябваше да си останем вкъщи. Много пече тук.

СТЕФИ

Но... не сме се виждали цяла седмица. Мислех, че това ще ни разведри.

ЗАК

Еми, сори! Принцът трябва да работи и после му се спи. Това е положението.

СТЕФИ

Защо говориш така!

ЗАК

Защото докато ти се забавляваш с твоята Хриси, аз трябва да изкарвам пари.

СТЕФИ

Моля те!

Зак става, а с него става и Стефи. Той грабва одеялото, по което е полепнала трева. Тръгва към колата. Стефи се разплаква и го последва. Качват се и той потегля, като форсира колата. Хриси запушва устата си с ръце.

ИНТ.ДИСКОТЕКА - НОЩ

(ХРИСИ, СТЕФИ, СТАТИСТИ)

ХРИСИ ЦЕЛУВА СТЕФИ.

Много млади хора танцуват. Момиче с къси панталонки върти сексапилния си задник. Други две танцуват заедно. Няколко момчета стоят по масите и пият от чашите си. Наблюдават мадамите и ги обсъждат. Музиката е висока. Почти нищо не се чува. Стефи и Хриси са до висока масичка и стоят прави. Който мине край тях оглежда екстравагантното облекло на Хриси. Тя дъвче дъвка нахално. Стефи отпива от коктейла си с маслинка.

СТЕФИ

Хазяинът иска да се изнеса до следващия месец.

ХРИСИ

Ела при мен.

СТЕФИ

Ще видим.

ХРИСИ

Искаш ли да излезем навън?

СТЕФИ

Хайде.

Промъкват се между тълпа от хора, които танцуват, като се стараят да не ги докоснат неволно. Излизат пред заведението и сядат на един бордюр, който е отдалечен от другите места, където има повече хора.

ХРИСИ

Тоя тийм билдинг е пълна боза.

СТЕФИ

Не е чак толкова зле.

ХРИСИ

Свалила съм филма за операционната система. Може да го гледаме от лаптопа. Така поне няма да издъхнем от скука.

СТЕФИ

Не знаех, че си взела лаптопа.

ХРИСИ

Страх ме е да не ми влизат в пощата. Имам чувството, че някой рови.

СТЕФИ

Ти гледа ли хисторито?

ХРИСИ

Не.

Стефи въздъхва. Тя сякаш не участва в разговора, а гледа право към светлините пред себе си.

ХРИСИ

Какво има? Пак ли Зак?

Стефи заравя лице в дланите си. Отговорът е повече от ясен.

ХРИСИ

Не мога да ги разбера тия момчета, честно ти казвам.

Получават диамант в ръцете си и някакси успяват да го загубят.

СТЕФИ

Нито аз съм диамант, нито той ме е загубил.

Сега Хриси поглежда встрани. Стефи поставя ръка на гърба й.

СТЕФИ

Всъщност, може и да си права.

Хриси известно време гледа настрани. После внезапно се обръща и се опитва да целуне Стефи. Стефи е объркана, но не се отдръпва. Хриси става, хваща я за ръка и двете тръгват в тъмното.

ЕКСТ. СЕЛСКИ ПЪТ – НОЩ

 (ЗАК)

ЗАК Е РАЗОЧАРОВАН ОТ СКЪСВАНЕТО СЪС СТЕФИ.

Зак форсира колата си. Кара бясно. Без малко да излети от пътя. Спира навреме. Подпира се на кормилото. Хваща главата си с ръце. После ядосано го удря няколко пъти.

ИНТ. ХОТЕЛСКА СТАЯ - НОЩ

(ХРИСИ, СТЕФИ)

ХРИСИ НАПАДА СТЕФИ.

От прозореца навлиза светлина от уличната лампа. Стефи спи, като държи ръката на Хриси. Блузата й е паднала така, че част от зърното на гърдата й се вижда. Хриси бавно измъква ръката си, дърпа блузата малко надолу. Внимава да е тиха. Стефи се размърдва леко и сега блузата й съвсем оголва гърдата. Хриси пуска ръцете си под одеялото. Отгоре се вижда, че то се надига ритмично. Хриси мастурбира, като през това време наблюдава гърдата. После става и вади от багажа си бикини и блуза с дълги ръкави. Връща се обратно. За момент се замисля, а после хваща бързо и двете ръце на Стефи, запушва устата й с бикините и се опитва да й върже ръцете. Стефи започва да се бори, но Хриси я възсяда и успява да върже ръцете, после ги закрепя за таблата на леглото. Жадно разкъсва блузата на Стефи, започва да я целува, слиза все по-надолу, опитва се да разтвори краката й, да бръкне между тях. Стефи плаче ужасена.

ЕКСТ.ПЪТ – ДЕН

(ЗАК, СТАТИСТИ)

ЗАК ПРИСТИГА ПРЕД БЛОКА НА НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

НАДПИС:

„ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО“

Зак шофира и паркира пред входа на блок. На задната седалка има няколко кутии с пици. Поглежда назад, а после към часовника си. Слиза. Видимо променен е. Има брада и изглежда примирен.

ИНТ.ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ, СТАТИСТИ)

ХРИСИ ОТИВА НА РАБОТА. ОЩЕ НЕ ЗНАЕ НОВИНАТА.

Хриси пристига в компютърната компания, където работи. Влиза през няколко зали, докато стигне до своето бюро. Оглежда пренебрежително програмистите, които са насядали. Дъвче дъвката си и е облечена още по-екстравагантно. Косата й е обръсната на половина. Обеците по носа са повече, има и една над веждата си. Хвърля раницата си на бюрото.

ХРИСИ

Някой пак е влизал в компютъра ми! Оставих мишката отдясно, а сега е в ъгъла.

ПРОГРАМИСТ

(отегчено, без да вдига поглед от монитора си)

Чистачката, Хриси! Чистачката.

ИНТ.ПАНЕЛЕН БЛОК – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК СЕ НАТИСКА С НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

Зак се изкачва по стълбите през две, през три и звъни напористо на вратата. Оттам отваря непознато момиче. Той започва да я натиска и целува. Влизат вътре и трескаво се събличат.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ СИ ПРАВИ КАФЕ.

Хриси влиза в малката кухничка на офиса и си пуска кафе. Хапва няколко хапки от оставените солети. Вади огледалце от джоба си и се оглежда. Пооправя прическата си. Изчаква кафето да се източи в чашата.

ИНТ. СПАЛНЯ – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК СЛЕД СЕКС С НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

На шкафчето в спалнята има кутия с цигари. До него е поставен пепелник с една изпушена цигара. Зак се пресяга и се опитва да измъкне една цигара с едната си ръка от кутията. Не успява. Грабва кутията с две ръце. Виждаме го гол до кръста, а до него лежи момиче на една страна, също полуголо.

ЗАК

Пиците ще изстинат.

МОМИЧЕТО

Важното е, че на теб ти е горещо. Даже димиш.

ЗАК

Но ти не.

МОМИЧЕТО

Аз горя отвътре.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ, СТАТИСТ)

ХРИСИ ВИЖДА ПИСМОТО.

Хриси е готова с кафето и излиза от кухнята. Заговаря се с един колега. Правят си сложен знак с ръце, който демонстрира приятелски отношения. Тя се запътва към бюрото си, отива и сяда на стола си. Поставя чашата с кафето до монитора си. Поглежда към раницата си подозрително, все едно току що е хванала някой, който й е пипал багажа. Изпод раницата се подава къс бяла хартия.

ИНТ. СПАЛНЯ – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК ВИЖДА ПИСМОТО.

Зак оставя цигарата си в пепелника, без да я изгаси. Обръща се към гаджето си и започва да я опипва. Поглежда към нощното й шкафче. Там има малък плосък пакет с надпис – неговото име. Зак го вижда и отдръпва ръката си. Гаджето проследява погледа му.

ГАДЖЕТО

Това пристигна днес за теб. Донесе го куриер.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Хриси отмества раницата си. Отдолу има малък плосък пакет с надпис –нейното име. Същият е като този на Зак. Взима го предпазливо и започва да го разтваря. Ръцете й се разтреперват, а усмивката й изчезва.

ИНТ.СПАЛНЯ – ДЕН

(ХРИСИ, ЗАК)

ЗАК ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Зак се надига. Грабва пакета и го оглежда. След това започва да го разкъсва. Поглежда към гаджето си, а после се обръща с гръб. Тя скача и наднича над рамото му. Зак вади плика. Вътре има покана за сватба. Отваря го и вижда снимка на Стефи, прегърната с непознат рус висок мъж. Зад тях има море и двамата изглеждат щастливо влюбени. Снимани са в малко по-далечен план. На плажа зад гърбовете им е изписано: МАЛТА. Под надписа за получателя е неговото име. Лицето му остава каменно.

ЗАК:

Ще дойдеш ли с мен в Малта?

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Снимката в поканата е в ръцете на Хриси – същата от предната сцена, но със сменено име на поканената. Лицето на Хриси изразява смесица от учудване и ужас. Тя е стъписана. Лека-полека то се разведрява. Тя обръща поканата от всички страни. Опипва я и я оглежда, сякаш е човек. После се усмихва. Става и се провиква.

ХРИСИ:

Тя е жива! Тя е жива! Пипайте ми компютъра. Влизайте вътре, изтрийте всичко, гадове, всичко. Все ми е едно! Чувате ли?!

Колегите й се споглеждат отегчени, все едно са свикнали с ежедневните й ексцентрични изпълнения, които нямат никакъв смисъл. Единият прави знак с ръка, за да покаже, че е луда. През това време тя се приближава до един човек, обръща раменете му и обяснява защо се радва. Не я чуваме. После се спира при втори и също обяснява. Отново не чуваме гласа й, само виждаме радостта по лицето й.

КРАЙ