Приятели след доказване на противното - първи сценарий по поръчка :)

Приятели след доказване на противното

Сценарий, Диана Петрова

ИНТ. ЗАЛА – ДЕН

(ХРИСИ, СТЕФИ, ЛЕКТОР, СТАТИСТИ)

ХРИСИ И СТЕФИ ОТЛАГАТ СРЕЩА ЗАРАДИ ЗАК.

Хриси и Стефи се намират в огромно светло хале в бизнес сграда. Наредени са дълги маси, по които има лаптопи. Двете седят една до друга и работят на компютрите си. Отстрани се виждат две други момичета, които правят мимики, сочат към Хриси и коментират екстравагантното й облекло й по подигравателен начин. Хриси и Стефи не забелязват. Изглеждат съсредоточени. Край тях е пълно с други млади хора, които се взират в мониторите си. Лекторът обяснява нещо по компютърен код, като рисува схеми на дъската.

ХРИСИ:

Баси, стигам края на метода и не мога да постна тая форма.

СТЕФИ:

Я.

Стефи придърпва стола си към Хриси, вглежда се за миг, после натиска няколко клавиша и се връща обратно на своето бюро.

ХРИСИ:

Какво направи?

СТЕФИ:

Не си инциализирала променливата.

Двете продължават да работят. От време на време се споглеждат съучастнически.

ХРИСИ:

Искаш ли да гледаме един филм довечера? Отдавна му се каня.

СТЕФИ:

За какво става дума?

ХРИСИ:

Мъж се влюбва в операционна система.

СТЕФИ:

Звучи интересно.

ХРИСИ:

Звучи мега яко!

СТЕФИ:

И без това хазяинът се обади да се видим утре.

ХРИСИ:

Тоя още ли идва когато си поиска... Нали знаеш, че винаги можеш да дойдеш при мен. Наемът е по-нисък, има метро...

СТЕФИ:

Знам.

Стефи поставя длан върху ръката на Хриси. Двете се поглеждат, а изражението на Хриси е умилително. В този миг се сепват от звъна на телефон, всяка по свой начин. Стефи дръпва мигновено ръка, грабва го и без малко да го изтърве. Успява да вземе обаждането. Започва да шепти.

СТЕФИ:

Довечера ли? Имаме уговорка с Хриси да ходим на кино. Стига де! Глупости. Хриси е най-добрата ми приятелка. Сега ще говоря с нея. В колко ще минеш да ме вземеш?

Стефи прекъсва разговора. Усмихната е  до уши. Лицето й грее. После поглежда към Хриси, която се взира в празния си монитор. Стефи се усеща и понечва да каже нещо, но Хриси я прекъсва.

ХРИСИ:

Не искам да знам.

Стефи грабва ръцете й и ги затваря между своите. Хриси, все още със сърдита физиономия, не помръдва. Личи си, че й доставя удоволствие.

СТЕФИ:

Моля те, радвай се за мен. Извинявам се наистина. Много, много. Ще идем утре, ще идем вдругиден, ако не утре. Аз ще проверя програмата. Ще купя билети.

Хриси се опитва да устои на молбите, но не успява. Лицето й се смегчава и тя отпуска рамене.

ХРИСИ:

Какво да те правя.

Стефи я прегръща и целува по бузата. Прошепва й нещо, после става и излиза от залата. В коридора тя си тананика. Отива до тоалетната. В огледалото гласи прическата си и си слага безцветно червило. Оглежда се. През това време Хриси е все още в залата. Тя се обръща към съседите си по бюро.

ХРИСИ

Някой ми е влизал отново в компютъра. Ти ли си? Или ти?

ЕКСТ. ЕЗЕРОТО НА ПАНЧАРЕВО – ВЕЧЕР

(СТЕФИ, ЗАК, СТАТИСТИ)

СТЕФИ И ЗАК НА СРЕЩА.

Стефи и Зак са застанали на стълби с изглед към езерото. Хванати са за ръце, тя се е облегнала на рамото му.

СТЕФИ

Не мога да повярвам, че този път успяхме да се видим.

ЗАК

Какво да направя?

Стефи поклаща глава. Чувала е тези думи стотици пъти. След малко обаче го поглежда уплашено.

СТЕФИ

Не се притеснявай. Аз само така...

ЗАК

Стефи, нашето няма да избяга, знаеш го. Важното е, че сме се намерили. Работата ми трябва, а засега нямам по-добра възможност.

СТЕФИ

Да.

Зак я притегля към себе си и я целува. Тя се отпуска в ръцете му. Край тях преминават две момичета, които карат колело по алеята. Те си говорят и се хилят като стари приятелки. Стефи поглежда към тях.

ЗАК

Искам да събера достатъчно пари, за да мога да наема свестен апартамент. После ще се преместим там.

СТЕФИ

Не искам да се преработваш заради нас.

ЗАК

Аз искам.

СТЕФИ

Може да направим така. Да ида на по-нисък наем у Хриси и да събирам пари.

Така ще стане по-бързо.

ЗАК

Не.

СТЕФИ

Защо?

ЗАК

Не ми харесва тая мадама. Тя въобще жена ли е?

Стефи го поглежда укорително.

СТЕФИ

Просто се облича по-различно.

ЗАК

Значи не е.

СТЕФИ

А да те бутна в езерото искаш ли?

Двамата се сдърпват на игра. Играта се превръща в любовна. Целуват се и се прегръщат.

ИНТ. ДОМЪТ НА ХРИСИ - ВЕЧЕР

(ХРИСИ, СТЕФИ)

ХРИСИ ДОКОСВА СТЕФИ ПО ИНТИМЕН НАЧИН.

Хриси се оглежда в огледалото. Пооправя блузата си. На леглото зад нея има натрупани дрехи.

ХРИСИ

Я, гледай, как прикрива бута това!

СТЕФИ

Изглеждаш си супер.

ХРИСИ

Като бизон съм!

СТЕФИ

Глупости! Това може да го дръпнеш на една страна и ако сложиш бриджитки, мисля че ще те отвори повече.

ХРИСИ

Мислиш ли? Те не са ли за по-големи гърди.

СТЕФИ

Мисля, че гърдите ти са точно толкова големи, колкото трябва.

ХРИСИ

Не са като твоите.

СТЕФИ

Моите са... абе пречат ми.

ХРИСИ

Невероятни са!

Хриси се приближава до Стефи и все едно рисува по гърдите й. След това ръката й затреперва. Тя докосва гърдата на Стефи и Стефи моментално се отдръпва. Хриси се връща бързо към дрехите на леглото и започва да ги преравя.

ЕКСТ.ПОЛЯНА НА ВИТОША – ДЕН

(СТЕФИ, ЗАК, СТАТИСТИ)

СТЕФИ И ЗАК СЕ СКАРВАТ.

Стефи разпъва одеяло върху тревата. Зак се просва на него със сетни сили.

СТЕФИ

После нали ще се разходим.

ЗАК

Ох!

СТЕФИ

Тогава да взема ли храната от багажника?

Зак й подава ключа, като я гледа подозрително. Стефи се обръща със свити рамене и тръгва като изгонена към колата. Взима торба със сандвичи и се връща. Вижда, че Зак е задрямал и сяда внимателно до него. По нея полазва буболечка и тя без да иска извиква. Зак се сепва. Убива буболечката и отново се отпуска назад. Върти се. Отказва се да спи и става.

ЗАК

Трябваше да си останем вкъщи. Много пече тук.

СТЕФИ

Но... не сме се виждали цяла седмица. Мислех, че това ще ни разведри.

ЗАК

Еми, сори! Принцът трябва да работи и после му се спи. Това е положението.

СТЕФИ

Защо говориш така!

ЗАК

Защото докато ти се забавляваш с твоята Хриси, аз трябва да изкарвам пари.

СТЕФИ

Моля те!

Зак става, а с него става и Стефи. Той грабва одеялото, по което е полепнала трева. Тръгва към колата. Стефи се разплаква и го последва. Качват се и той потегля, като форсира колата. Хриси запушва устата си с ръце.

ИНТ.ДИСКОТЕКА - НОЩ

(ХРИСИ, СТЕФИ, СТАТИСТИ)

ХРИСИ ЦЕЛУВА СТЕФИ.

Много млади хора танцуват. Момиче с къси панталонки върти сексапилния си задник. Други две танцуват заедно. Няколко момчета стоят по масите и пият от чашите си. Наблюдават мадамите и ги обсъждат. Музиката е висока. Почти нищо не се чува. Стефи и Хриси са до висока масичка и стоят прави. Който мине край тях оглежда екстравагантното облекло на Хриси. Тя дъвче дъвка нахално. Стефи отпива от коктейла си с маслинка.

СТЕФИ

Хазяинът иска да се изнеса до следващия месец.

ХРИСИ

Ела при мен.

СТЕФИ

Ще видим.

ХРИСИ

Искаш ли да излезем навън?

СТЕФИ

Хайде.

Промъкват се между тълпа от хора, които танцуват, като се стараят да не ги докоснат неволно. Излизат пред заведението и сядат на един бордюр, който е отдалечен от другите места, където има повече хора.

ХРИСИ

Тоя тийм билдинг е пълна боза.

СТЕФИ

Не е чак толкова зле.

ХРИСИ

Свалила съм филма за операционната система. Може да го гледаме от лаптопа. Така поне няма да издъхнем от скука.

СТЕФИ

Не знаех, че си взела лаптопа.

ХРИСИ

Страх ме е да не ми влизат в пощата. Имам чувството, че някой рови.

СТЕФИ

Ти гледа ли хисторито?

ХРИСИ

Не.

Стефи въздъхва. Тя сякаш не участва в разговора, а гледа право към светлините пред себе си.

ХРИСИ

Какво има? Пак ли Зак?

Стефи заравя лице в дланите си. Отговорът е повече от ясен.

ХРИСИ

Не мога да ги разбера тия момчета, честно ти казвам.

Получават диамант в ръцете си и някакси успяват да го загубят.

СТЕФИ

Нито аз съм диамант, нито той ме е загубил.

Сега Хриси поглежда встрани. Стефи поставя ръка на гърба й.

СТЕФИ

Всъщност, може и да си права.

Хриси известно време гледа настрани. После внезапно се обръща и се опитва да целуне Стефи. Стефи е объркана, но не се отдръпва. Хриси става, хваща я за ръка и двете тръгват в тъмното.

ЕКСТ. СЕЛСКИ ПЪТ – НОЩ

 (ЗАК)

ЗАК Е РАЗОЧАРОВАН ОТ СКЪСВАНЕТО СЪС СТЕФИ.

Зак форсира колата си. Кара бясно. Без малко да излети от пътя. Спира навреме. Подпира се на кормилото. Хваща главата си с ръце. После ядосано го удря няколко пъти.

ИНТ. ХОТЕЛСКА СТАЯ - НОЩ

(ХРИСИ, СТЕФИ)

ХРИСИ НАПАДА СТЕФИ.

От прозореца навлиза светлина от уличната лампа. Стефи спи, като държи ръката на Хриси. Блузата й е паднала така, че част от зърното на гърдата й се вижда. Хриси бавно измъква ръката си, дърпа блузата малко надолу. Внимава да е тиха. Стефи се размърдва леко и сега блузата й съвсем оголва гърдата. Хриси пуска ръцете си под одеялото. Отгоре се вижда, че то се надига ритмично. Хриси мастурбира, като през това време наблюдава гърдата. После става и вади от багажа си бикини и блуза с дълги ръкави. Връща се обратно. За момент се замисля, а после хваща бързо и двете ръце на Стефи, запушва устата й с бикините и се опитва да й върже ръцете. Стефи започва да се бори, но Хриси я възсяда и успява да върже ръцете, после ги закрепя за таблата на леглото. Жадно разкъсва блузата на Стефи, започва да я целува, слиза все по-надолу, опитва се да разтвори краката й, да бръкне между тях. Стефи плаче ужасена.

ЕКСТ.ПЪТ – ДЕН

(ЗАК, СТАТИСТИ)

ЗАК ПРИСТИГА ПРЕД БЛОКА НА НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

НАДПИС:

„ЕДНА ГОДИНА ПО-КЪСНО“

Зак шофира и паркира пред входа на блок. На задната седалка има няколко кутии с пици. Поглежда назад, а после към часовника си. Слиза. Видимо променен е. Има брада и изглежда примирен.

ИНТ.ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ, СТАТИСТИ)

ХРИСИ ОТИВА НА РАБОТА. ОЩЕ НЕ ЗНАЕ НОВИНАТА.

Хриси пристига в компютърната компания, където работи. Влиза през няколко зали, докато стигне до своето бюро. Оглежда пренебрежително програмистите, които са насядали. Дъвче дъвката си и е облечена още по-екстравагантно. Косата й е обръсната на половина. Обеците по носа са повече, има и една над веждата си. Хвърля раницата си на бюрото.

ХРИСИ

Някой пак е влизал в компютъра ми! Оставих мишката отдясно, а сега е в ъгъла.

ПРОГРАМИСТ

(отегчено, без да вдига поглед от монитора си)

Чистачката, Хриси! Чистачката.

ИНТ.ПАНЕЛЕН БЛОК – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК СЕ НАТИСКА С НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

Зак се изкачва по стълбите през две, през три и звъни напористо на вратата. Оттам отваря непознато момиче. Той започва да я натиска и целува. Влизат вътре и трескаво се събличат.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ СИ ПРАВИ КАФЕ.

Хриси влиза в малката кухничка на офиса и си пуска кафе. Хапва няколко хапки от оставените солети. Вади огледалце от джоба си и се оглежда. Пооправя прическата си. Изчаква кафето да се източи в чашата.

ИНТ. СПАЛНЯ – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК СЛЕД СЕКС С НОВОТО СИ ГАДЖЕ.

На шкафчето в спалнята има кутия с цигари. До него е поставен пепелник с една изпушена цигара. Зак се пресяга и се опитва да измъкне една цигара с едната си ръка от кутията. Не успява. Грабва кутията с две ръце. Виждаме го гол до кръста, а до него лежи момиче на една страна, също полуголо.

ЗАК

Пиците ще изстинат.

МОМИЧЕТО

Важното е, че на теб ти е горещо. Даже димиш.

ЗАК

Но ти не.

МОМИЧЕТО

Аз горя отвътре.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ, СТАТИСТ)

ХРИСИ ВИЖДА ПИСМОТО.

Хриси е готова с кафето и излиза от кухнята. Заговаря се с един колега. Правят си сложен знак с ръце, който демонстрира приятелски отношения. Тя се запътва към бюрото си, отива и сяда на стола си. Поставя чашата с кафето до монитора си. Поглежда към раницата си подозрително, все едно току що е хванала някой, който й е пипал багажа. Изпод раницата се подава къс бяла хартия.

ИНТ. СПАЛНЯ – ДЕН

(ЗАК, ГАДЖЕТО)

ЗАК ВИЖДА ПИСМОТО.

Зак оставя цигарата си в пепелника, без да я изгаси. Обръща се към гаджето си и започва да я опипва. Поглежда към нощното й шкафче. Там има малък плосък пакет с надпис – неговото име. Зак го вижда и отдръпва ръката си. Гаджето проследява погледа му.

ГАДЖЕТО

Това пристигна днес за теб. Донесе го куриер.

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Хриси отмества раницата си. Отдолу има малък плосък пакет с надпис –нейното име. Същият е като този на Зак. Взима го предпазливо и започва да го разтваря. Ръцете й се разтреперват, а усмивката й изчезва.

ИНТ.СПАЛНЯ – ДЕН

(ХРИСИ, ЗАК)

ЗАК ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Зак се надига. Грабва пакета и го оглежда. След това започва да го разкъсва. Поглежда към гаджето си, а после се обръща с гръб. Тя скача и наднича над рамото му. Зак вади плика. Вътре има покана за сватба. Отваря го и вижда снимка на Стефи, прегърната с непознат рус висок мъж. Зад тях има море и двамата изглеждат щастливо влюбени. Снимани са в малко по-далечен план. На плажа зад гърбовете им е изписано: МАЛТА. Под надписа за получателя е неговото име. Лицето му остава каменно.

ЗАК:

Ще дойдеш ли с мен в Малта?

ИНТ. ОФИС – ДЕН

(ХРИСИ)

ХРИСИ ОТВАРЯ ПИСМОТО.

Снимката в поканата е в ръцете на Хриси – същата от предната сцена, но със сменено име на поканената. Лицето на Хриси изразява смесица от учудване и ужас. Тя е стъписана. Лека-полека то се разведрява. Тя обръща поканата от всички страни. Опипва я и я оглежда, сякаш е човек. После се усмихва. Става и се провиква.

ХРИСИ:

Тя е жива! Тя е жива! Пипайте ми компютъра. Влизайте вътре, изтрийте всичко, гадове, всичко. Все ми е едно! Чувате ли?!

Колегите й се споглеждат отегчени, все едно са свикнали с ежедневните й ексцентрични изпълнения, които нямат никакъв смисъл. Единият прави знак с ръка, за да покаже, че е луда. През това време тя се приближава до един човек, обръща раменете му и обяснява защо се радва. Не я чуваме. После се спира при втори и също обяснява. Отново не чуваме гласа й, само виждаме радостта по лицето й.

КРАЙ

Заклинанието на Проксенитис - от кумове за младоженци

В далечна атинска пещера по морското крайбрежие живееше гръцката магьосница Проксенитис. Дълго време тя не излизаше от пещерата и кроеше магии за любов. Веднъж обаче й стана изключително студено и тя реши да отиде на плаж. Преобрази се в млада красива атинянка, надяна банския си костюм и се изтегна на плажа.

Този път там имаше много летуващи, а сред летуващите - чужденци. Точно до нейната хавлия се настаниха двама българи. И двамата имаха татуировки по тялото си и разговаряха шумно. Проксенитис не разбираше езика им, но можеше да отгатне, че се бяха запознали скоро. Мъжът не вдигаше поглед от пищния бюст на жената и за да може да я наблюдава по-спокойно, си беше сложил слънчеви очила. Тя се усмихваше и го подканваше да влязат във водата.

Мъжът се съгласи, хукнаха към морето и без да искат пръснаха пясък в очите на Проксенитис. Ситните песъчинки по плажа полепнаха по очите й и те така я заболяха, че тя изтича до брега да ги наплиска с вода. Докато хвърляше вода по лицето си, тя изрече едно от заклинанията си на гръцки: „Нека всеки от двамата прекара в самота, докато аз реша, преди да открие най-важното в живота си!“ Веднага щом изми очите си, Проксенитис побърза да се прибере обратно в пещерата.

Измина време оттогава. Камен и Силвия вече имаха сериозна връзка помежду си и се бяха върнали в град Ямбол. Той започна да работи като автомонтьор и скоро в сервиза му докараха повредена кола, която не палеше. След като й направи преглед, установи, че дизеловият горивен филтър беше запушен. Вътре имаше нещо, увито в алуминиево фолио. Извади го и го разтвори. Беше лист хартия, върху който пишеше следното:

„Изяж свинските уши върху капака на колата. После се качи на въртолета.“

Камен се изправи и се огледа, за да види кой си правеше неуместни шеги с него. Трябва да беше някой, който добре знаеше, че не обича да яде такова нещо, нито да се вози във въздуха. Вместо това обаче съзря две прясно изпечени свински уши върху капака на колата. Огледа се отново, този път малко уплашено. Изведнъж чу гръмовен тътен. Задуха вятър, захвърчаха найлонови пликчета, хартии и опаковки. Камен излезе, като предпазваше лицето си. Не беше за вярване, но на поляната пред автосервиза паркираше въртолет.

Първата мисъл на Камен бе да избяга. Но колкото и да се опитваше да хукне в посока към централната улица, краката му не тръгваха натам. Сякаш някой контролираше тялото му. Той се върна до капака на колата, ръката му взе ушите и ги натъпка в устата му. Гърлото му ги преглътна. След това краката му го заведоха обратно до въртолета и го качиха вътре. Струваше му се, че целият трепери, но нито ръцете, нито краката му не помръдваха. След като въртолетът се издигна на определена височина, му се стори, че не бе толкова страшно и даже се възгордя, че най-сетне бе преодолял страха си от пътуването. По-страшното сега беше къде отиваше и защо нямаше контрол върху тялото си. Попътуваха известно време, а после въртолетът закръжи към земята и се приземи насред голо поле, с огромна зала в средата. Над пищната врата в предната част висеше надпис: „Ритуална зала“.

Не! В никакъв случай не! Ако трябваше, щеше да прекара дни и нощи отпред, но нямаше сила, която да го накара да се ожени, и то за кой знае коя. Изминаха дни, изминаха нощи, в които той стоеше отпред, без да може да помръдне. Най-странното беше, че Камен не ожадняваше и не огладняваше. Просто стоеше пред залата. На няколко пъти пробва да направи стъпки встрани, но не се получи. Можеше да върви само напред – към входа на залата.

По времето, когато въртолетът дойде да вземе Камен, Силвия мереше дрехи в един от любимите си молове в града. Когато влезе в съблекалнята, тя закачи новата рокля, която беше избрала, и погледна в огледалото. На него висеше масивна стара дръжка. Тя я натисна надолу и ето че огледалото се отвори като врата. Силвия се огледа и се зачуди дали да премине от другата страна. Сигурно вътре имаше тайнствени складове с невероятни модели, които можеше да разгледа и премери. Не се колеба дълго.

Щом влезе, вратата зад нея се затвори и за миг тя се озова в тъмното. След това от всички посоки заструи светлина. Пред нея се извиваше прашен селски път, който водеше до отдалечена къща насред поляна. Тя тръгна по пътя и стигна до къщата. Там нямаше никой и Силвия започна да разглежда стаите, като търсеше жив човек. Всичко там беше много добре уредено, чисто и тихо. Имаше храна и вода. Този ден тя търси до късно вечерта пътя наобратно, но не го намери. Върна се, оплака се сама на себе си, тъй като нямаше друг, с когото да сподели, и легна да спи. Изминаха дни. Тя всеки ден си правеше малки походи в различни посоки, за да търси обратния път към мола. Но се прибираше изморена и омърлушена в къщата, без да смее да продължи повече, отколкото силите й ще позволят, така че да й останат за връщане към къщата.

Веднъж тя се запъти в неизследвана посока, докато не видя стрелки. Тръгна след стрелките и се озова на обширна поляна, пред която пишеше „Ритуална зала.“ Там отново нямаше никой и това сякаш я съсипа. Всички стари мечти и въжделения избликнаха от очите й в некотролируем плач. Колко ли пъти беше мечтала да се види в сватбена рокля, да се омъжи за Камен, а вече толкова дълго живееше сама. И нямаше надежда да се върне при него. Никаква надежда.

В този миг обаче Проксенитис се събуждаше в пещерата си. Днес се беше наспала добре, а и последните й магии за сватосване се бяха изпълнили, без ни най-малка пречка. Тя разтвори лаптопа си и погледна магьосническия си календар. Прегледа раздела с магиите, които още се изпълняваха. Там имаше само една. Проксенитис се усмихна и изрече заклинание.

В миг се случи чудо. Далеч далеч от пещерата, там където ритуалната зала разделяше Камен и Силвия, се завихри фъртуна. Издигна постройката във въздуха и я погълна, така че тя изчезна. От двете й страни останаха Камен и Силвия. Те не можеха да повярват, че се виждаха след толкова време, страхуваха се как ли се бяха променили, дали щяха да се докосват и да разговарят както преди. Кой знае какво бяха преживели, докато бяха разделени.

Приближиха се един до друг. Камен протегна ръка към Силвия и я докосна. После притегли момичето си към себе си, сграбчи я и я притисна до тялото си. Целуваха се дълго, прегръщаха се, смяха се и дори поплакаха от радост. След няколко мига се огледаха. Намираха се отново у дома, в стария си удобен свят, света, който познаваха. Веднага провериха колко време

беше изминало – оказа се, само няколко минути.

Какво щастие! Именно в този миг Камен, който никой не можеше да заведе до ритуалната зала, пожела с цялото си сърце да се ожени за Силвия. В същото време тя, която винаги бе мечтала да се види като булка, осъзна, че не беше важно дали ще се омъжи за любимия си. По-важното беше да прекарва колкото може повече време с него, да живеят заедно, да се радват на живота.

Далеч от тях Проксенитис, която наблюдаваше резултатите, отбеляза в календара си приключването на магията с коментар, който гласеше: „Колкото и странно да е, едва сега и двамата са готови за сватба.“

И скоро сватба наистина се вдигна. Не каква да е сватба, а съвсем класическа - сватба на двама влюбени, които повече от всичко искаха да прекарат живота си заедно.

www.podarimiprikazka.com

Внуците на магьосниците - приказка за фен на Хари Потър

В наши дни една учителка по английски на име Джоан решила с малкото си спестени пари да си направи екзотично пътешествие в България. Там попаднала в едно полузапустяло село и помолила да пренощува в къщата на една старица. Старицата я нагостила и й постлала да спи. През запотеното прозорче учителката видяла върха на една от кулите:
- Бабо, какво е това? – посочила тя кулата.
Родопската баба се понадигнала да види накъде сочи чуждоезиковата й гостенка и понеже не знаела езика й, рекла:
- Хогор.
Старицата обаче била беззъба и Джоан чула да казва: Хогуъртс. Учителката не могла да спи цяла нощ, а мислите й блуждаели все към тайнствената кула. Решила на следващия ден да се изкачи до мястото. На сутринта обаче старицата я помолила да й помогне с прането на килимите. Джоан без колебание откликнала. Когато след цял ден пране приключили, тя вдигнала поглед отново в посока на кулата – нямало и следа от постройката – нито от нея, нито от чергите, които току-що изпрали. Джоан много се учудила, а през това време бабата й написала нещо върху лист хартия и я изпратила да си върви.
Когато се прибрала у дома, Джоан се свързала с преводач през интернет, който да й го преведе от български на английски.
Ето какво пишело на листчето:
„Ти си добра жена. Помогна на старица да си свърши работата, а аз мога да ти се отблагодаря само с едно. Ще ти разкажа историята за Хогор – училището на старите магьосници. Но не предавай историята никому, преди предсказанието да се сбъдне. Иначе голямо нещастие ще те сполети.
Всяка година магьосниците идват при мен да им изпера чергите. За всяка изпрана черга ми подаряват по още година живот. Омагьосват чергите и всичко, което се скрие под тях, става невидимо. С тях покриват кулата си и цяла година постройките са невидими.
Не е леко да се учи в Хогор. Там навремето имало много строги правила, едно от които било, че любовта между ученици е забранена. Заради това и разделяли младежите и девойките в различни домове. Така още много отдавна приели двама българи – Йовилина и Евгени да се учат за магьосници. Евгени зачислили към дома Грифиндор – тогава дом на младежите, а Йовилина към дома на Хафълпаф – дома на девойките.
Евгени, който често се успивал, веднъж пропуснал занятия и видял как ученичките излизат от дома. Тогава съзрял Йовилина и веднага се влюбил в нея. Как обаче да й покаже любовта си, като така ще прекрачи забраната и може да го изключат? Сетил се за стар български обичай да отнеме цвете от ръката й, за да покаже, че я харесва. От този момент нататък, щом я видел с цвете, винаги го грабвал от ръцете й. Но пазачите на домовете забелязали какво прави и го предупредили, че сега ще си затраят, защото сякаш ги е омагьосал с чистотата на любовта си, но за в бъдеще трябва да престане. Ала сърце трае ли? Чудел се той, чудел как да продължи да ухажва Йовилина.
Веднъж сестра му дошла да го види и му подарила малко кученце. Тя му обяснила, че кучето е много схватливо. Можел да го научи да върши разни задачи и дълго да му служи. Прибрал го в стаята си Евгени и започнал да го отглежда. Пораснало то и започнал Евгени да праща по него любовните си послания до Йовилина. В тях тя четяла: „Целувам те в Северна Америка“, „Целувам те в Южна Америка“, „Целувам те в Африка“, „Целувам те в Азия“. Йовилина обикнала този висок красив мъж с кафеви очи, обикнала го така, че винаги се изчервявала, когато получавала любовта му в послания.
Веднъж обаче кученцето се замотало из одеждите на  Салазар Слидерин – най-злият от магьосниците. Започнало да се дави и изплюло пред краката му посланието. Той се навел, взел го и щом го прочел, разбрал какво се случва под носа му. Слидерин, който тайно копнеел и на него да му се случи такава любов, завидял на Евгени и Йовилина. Той така се ядосал, че се прибрал в стаята си и забъркал една от най-грозните си магии. Приготвил се да изрече заклинанието „Авада Кедавра“, което означава „нека нещото бъде разрушено“. Слидерин искал двамата никога повече да не се съберат, нито техните деца или внуци след време, но в момента, в който произнасял заклинанието, кученцето го захапало по крака и той изкривил малко думите си.
И ето че изгонили Евгени и Йовилина от училището. Те забравили един за друг, оженили се за други магьосници и до края на живота си не се видели.
Но съществува предсказание, че двама от внуците им...“

Последните думи от писмото на бабата били изписани най-отдолу на листа и тя не ги била довършила. След прочита на писмото Джоан Роулинг се вдъхновила още повече от историята за скритото българско училище за магьосници и решила да я опише в книга. Но искала и да спази предупреждението в началото на писмото от родопската старица. Затова вместо да разказва тази история, си измислила нова и разказът й завладял хората по цял свят.

Години по-късно, когато славата на „Хари Потър“ поотшумяла, далеч далеч от мястото на магьосническото училище, един българин на име Евгени и една българка на име Йовилина се срещнали и се влюбили така силно, все едно кръвта им го направила вместо тях. Тогава живеели и работели в САЩ и пътували много. След известно време се целунали на Тайм Скуеър – първата им целувка. От този момент нататък, където и да идели, те си казвали: „Обичан и целунат тук“. Не знаели защо го правят, но много им харесвало да произнасят тези думи.
После веднъж отишли на роженския събор в Родопа планина. Двамата били облечени в народни носии, гайди извивали звучни мелодии и Евгени паднал на колене пред Йовилина.
По-късно, когато се оженили, Евгени започнал да се занимава с най-различни неща. Някак успявал да вдъхнови хората край себе си да свършат работата така, сякаш ги омагьосвал с незнайни сили. Сестра му често му помагала – тя сякаш четяла какво иска да направи, преди да го е изрекъл.
Той бързо постигнал успех в делата си и от цялата страна се стичали хора, които искали да работят за него. И скоро можел да си построи най-хубавата къща в града. Йовилина му народила много деца, а кучетата им – те играели на двора и постоянно създавали неразбории. Двамата обичали да гледат филми и един от любимите им станал филмът за „Хари Потър“ – момчето, което живеело в Хогуъртс. Но зад историята му сякаш имало друга – история, която никой не бил разказал. Без да съзнава, Евгени започнал да търси тази история в компютърните игри – лутал се из различните пътища на героите, все едно търсел точно определен изход, но все не го откривал. После дирил неразказаната история в анимационните филми. Гледал ги с децата си, но и там сякаш не успял да я открие.

Наскоро и аз, преводачката на писмото, пътувах до родопското село. Намерих старицата и я помолих за подслон. Не съм се и надявала да се случи, но също видях една от кулите на тайнственото училище. На следващия ден бабата ме помоли да й помогна с прането на чергите. Направих го и тя сподели, че била вече на над сто години и чакала дядо Боже да я прибере, но още нямало на кого да остави прането. Уверих я, че аз мога да я заместя – и без това градският ми живот ми беше дотегнал.
Бабата горещо ми благодари и ми разказа историята на чист български език, макар че малко фъфлеше. Аз затаих дъх, когато стигнахме до края. Той гласеше следното: „Но съществува предсказание, че двама от внуците им ще се влюбят въпреки заклинанието на Слидерин. Кучето, което захапа крака на злия магьосник, промени магията. Внуците им ще се срещнат далеч от Хогор, в друга страна. Ще се обичат лудо до края на дните си, а сестрата на мъжа ще реши дали историята да бъде разказана.“ После добави, че не й стигнал листа, когато писала историята на Джоан – учителката, която станала писателка.
Приготвих се за път. Обещах да се върна отново – този път завинаги, но я уверих, че първо трябва да свърша нещо. Обикалях много градове, търсех ли, търсех. Тъкмо се бях отчаяла и я видях случайно. Тя се разбираше толкова добре с брат си, приличаше толкова много на него, а той – той беше същото упорито, малко инато и много романтично момче от легендата, мъж, който сякаш омагьосва останалите. Престраших се да й разкажа историята, а тя отговори така:
- Най-голямата магия на света не се изучава в Хогуортс, нито може да се предотврати от някого оттам. Най-голямата магия не е нищо друго освен любовта. Изпрати тези думи на твоята Джоан.
И до днес пиша писма на знаменитата Ролулинг, да й предам непрочетения край. Но знаете как е – моите няколко реда се губят в купищата имейли от почитатели. Сигурна съм, че и след толкова години, тя не го е прочела. Иначе щеше да напише нова книга с историята за Евгени и Йовелина. Непременно щеше да го направи.

www.podarimiprikazka.com

Приказка в три различни стила :)

Мая получава любов
Мая беше поръчала на приятелка да изведе кучетата. Когато се върна у дома, там нямаше никой. Тя огледа кухненската маса и видя, че децата бяха взели храната, която им приготвяше за училище. Чудесно! Сега вече можеше да помисли за себе си. Влезе в спалнята, за да се преоблече. Мислеше да потренира йога. На леглото стоеше нещо, което не помнеше да беше оставяла - изящно опакован пакет. Наближаваше рождения й ден и вероятно някой от близките й беше замесен.
Мая поклати глава и се усмихна. Имаше си всичко, нямаше с какво да я изненадат. Но беше мило, че се бяха постарали да направят нещо.
Тя започна да разопакова пакета. Една опаковка – бяла, поръбена със сребристо по краищата. Втора опаковка – изведнъж се разнесе приятен аромат. Мая вдиша дълбоко, докато ароматът пропи всички части на тялото й. Имаше нещо в аромата, нещо, което моментално й напомни на парижките улици. Трета опаковка се състоеше от съвсем обикновена имитация на вестник, която увиваше квадратен предмет.
Без да чака повече, тя разкъса и последната опаковка. В ръцете й стоеше старинна табакера, която беше износена около мястото за отвор. Сега вече Мая наистина се развълнува.
На дъното на табакерата лежеше дълга сребърна фиба, а под фибата имаше лист хартия, който издаваше приятния аромат. Мая взе старинното бижу в ръце и го приближи до косата си. Беше изцяло в стила й – голяма блестяща фиба. Сложи си я и погледна в огледалото. Фибата я разкрасяваше така, че сега Мая изглеждаше като друг човек. Сякаш беше създадена за старинното бижу.
Кой можеше да й я е подарил? Децата – беше изключено. Нямаше откъде да намерят такава вещ. Майка й? Никакъв шанс. Подаръкът изглеждаше твърде романтичен, за да е тя. Това са били момичетата! Те не знаеха кога е рождения й ден, но може би й бяха подарили нещо заради двайсетгодишнината на салона й за красота. Но не. Годишнината щяха да празнуват догодина. Тогава кой? Кой за бога?
Взе листа и едва сега осъзна, че от едната си страна той представляваше карта, а от другата - там имаше написан текст. Почеркът беше изящен, като по листа тук там личаха следите от мастило. Дали не беше писан с перо?

 „ Здравей, любима,
Всеки си има по един Париж. И ето те. Ако се доближа до теб, ще ме подминеш с подозрение и сладкото изтръпване в нозете ми ще отлети завинаги.
Не ме познаваш. Затварям очи. Сега вече мога да хвана ръката ти. Разхождаме се из Париж, пием малиново вино и решаваме да прекараме един ден в парижкото ми имение. От верандата мога да виждам целия град в нозете си, но единственото, за което копнея е Мая, жената бижу.
В ъгъла пропуква огън от открита камина, а навън е хладна нощ. Събуваш едната от перлените си обувки и протягаш пръстите на крака си към живата топлина. Чувам класическа музика.
И в момента те виждам. Ще вдигнеш глава и ще се погледнеш в огледалото. Ще докоснеш фибата, а после ще я свалиш. Ще я положиш нежно в табакерата ми. Ще скриеш кутията в гардероба си, за да не я намерят нито кучетата, нито децата. Не си бижу, ако не мога без теб. Никога няма да те потърся.”

Мая се усмихва на себе си
На следващия ден Мая имаше рожден ден. Реши да си направи подарък. Дълго разглежда дрехи по магазинте и си купи френска туника. Веднага я облече. Наистина й стоеше блестящо – като на кралица. След вчерашния подарък тя беше в романтично настроение и не се ядоса, като разбра, че е забравила фибата си. Реши да се върне у дома и да я вземе. Какво толкова!
Прибра се с усмивка на лице. Завъртя ключа към дома си и внезапно към нея се впуснаха и четирите й кучета. След вчерашната разходка с приятелката й, не ги беше извеждала. Сега скачаха по краката й, едното дръпна крачола й, другото туниката и скоро вече тя приличаше по-скоро на пометена от ураган, отколкото на кралица. Съблече туниката и я хвърли в мокрото помещение.
-         Мамо, не ми се яде от това! - викна през това време едно от децата й.
-         Аз пък искам в мола! - рече другото.
-         Уа-уа! – викаше третото дете.
Днес просто щеше да влезе в спалнята си и да затвори вратата. Мая го стори, но не измина и минута, когато чу вик:
-         Бързо!
-         Какво става?
-         Кучето се задави!
-         Кое куче, за бога?
-         Бързо!
Мая скочи и хукна към другата стая. Едно от по-малките й кучета наистина се давеше. Тя бръкна в устата му и напипа нещо твърдо. Когато най-накрая го извади, кучето повърна малко.
-         Донеси парцал! – викна тя.
Хлапето влезе в мокрото помещение и грабна първото нещо, което му попадна пред погледа. Хвърли го върху локвата на земята и фината материя бързо попи. Мая се вгледа за миг в парцала. Френската й туника!
Тя отново не съжали за подаръка, който сама си беше направила за рождения си ден. Не за друго, а защото имаше нещо по-интересно за правене. Заразглежда с любопитство твърдия предмет, който извади от устата на кучето – беше нейната фиба. Изми фибата, изми я добре. После среса косата си и я сложи. Разположи се на килимчето в спалнята си, този път решена нищо да не й попречи да се почувства по-добре. Все едно медитира след тренировка и всичко щеше да се оправи...
-         Взех я от един антиквариат. Казах, че търся френска фиба за кралици – рече въображаемият мъж, който тя сега си представяше.
-         И те са ти продали българска фиба за обикновени домакини.
-         Ти не си обикновена домакиня, никога не си била.
-         Освен преди малко.
-         Освен преди малко.
Нещо не се получаваше. Въображаемият мъж беше започнал да я изнервя. И всичко това точно преди рождения й ден! Може би истинските кралици блестят въпреки семейството си, успокои се тя сама. Каква по-истинска кралица от тази без прислуга?

Мая в приключение
Рожденият ден беше вече преминал, беше празнувала до късно вечерта, но все пак реши да иде на танци. Сложи фибата в косите си и взе табакерата с картата - харесваше й аромата, който се разнасяше от нея. Беше решила да носи странния предмет, докато разбере кой й го е подарил. Пристигна в танцувалната зала.
Учителят се приближи с усмивка до нея. Съобщи й, че е избрал нея за състезанието по танци в Париж. Мая толкова се зарадва, че реши още днес да остане сама след урока, за да потренира няколко завъртания.
Така и стори. Завъртане – хоп. Второ завъртане – малко й се зави свят, но реши да продължи. Трети път и внезапно й прилоша. Подпря се за момент на дръжката до огледалото и затвори очи. Когато ги отвори, се намираше на съвсем различно място.
Огледа се. Очевидно някой си правеше лоша шега с нея. Беше ходила и друг път в Париж, но сега не се зарадва, че е там. По-любопитното беше как се беше озовала тук така изведнъж. Беше малко студено и тя сложи ръцете си в джобовете, за да може да се стопли. Напипа табакерата. Взе я и я отвори. Отново вдиша с удоволствие от аромата и се поуспокои. Едва сега се вгледа в картата. На едно място беше отбелязана звезда. Мая нямаше пари у себе си и не знаеше какво да прави. Как се беше озовала тук и то с табакерата?
Изведнъж се сети, че може да потърси откъде да се обади у дома. Не знаеше добре езика, но щеше да се оправи все някак. Влезе в една книжарница и се опита да обясни на продавача, че търси телефон. Той я изгледа от глава до пети и я изгони. Мая продължи пътя си. Този път влезе в магазин и се опита отново да стигне до телефон. Магазинерът дори не й даде шанс да говори. С два пръста нареди на едрия пазач в дъното да я изведе. Какви ли не хора влизаха и искаха нещо!
Сега вече отново на парижка улица, я заля вълна на отчаяние. Припомни си часовете по йога. Реши, че най-важното е да се успокои, да помисли малко, а после да реши какво да прави. Седна на една пейка, затвори очи и се опита да помедитира. Не се получи. Тогава отново разтвори табакерата и вдиша от аромата. 
Тя. Париж. Картата. И изведнъж проумя – трябваше да открие мястото, което сочеше звездата! Ама разбира се! Как не се беше сетила по-рано? Може би така щеше да разреши загадката защо е в Париж, от кого е получила табакера с карта и фиба и защо всички тези странни неща й се случват.
Разтвори картата и започна да я разглежда. Заразпитва хората на пътя и този път като по чудо те я упътваха. Скоро стигна до мястото, което беше обозначено със звездата. То представляваше малък салон за красота – много изискан. Влезе вътре и вдиша дълбоко от аромата, който се разнасяше - беше същия като този на листа в табакерата.
В този миг до нея се приближи мъж, който не откъсваше очи от косата й.
-          Фибата ти стои много добре.
Той се пресегна и я свали от главата й. Бръкна в джоба й и взе табакерата. Постави бижуто старателно вътре. Обърна се към изумената Мая и я покани на танц. И после всичко се завъртя. Танцуваха така сякаш се познаваха не просто в сегашния си живот, а много много отдавна.
Мая не разбираше какво се случва, но и вече не желаеше да разбере. Искаше й се поне за малко да не мисли за децата, родителите, кучетата. Когато седна да си почине, тя извади картата от табакерата с намерение да го попита дали той е писал писмото на гърба й. Разгъна я и ахна. Сега това не беше карта на Париж, а карта на България. И Мая веднага позна мястото, където беше поставена звездата.
-          Домът ми - посочи го тя.
-         Ще ти помогна да се върнеш – рече мъжът, а после зарея поглед пред себе си. - Понякога, когато затворя салона, се прибирам бавно. Танцувам с теб в сумрака. Ти си много далеч, толкова далеч, колкото могат да бъдат само звездите. Не знам името ти. Но прокарвам ръка по извивките ти във въздуха. И ти, внезапно си по-близо до мен, отколкото всеки тук.
Мая го наблюдаваше, без да вярва на думите му. Така говореха мъжете – дори да бяха измислени пак така говореха!
И после във възцарилата се тишина той й подаде отново ръката си. Двамата се завъртяха във втори танц. Въртяха се все по-силно и все по-бързо, докато накрая всичко се превърна в мъгла.
Мая се събуди на пода в танцувалната зала. Танцуващият мъж го нямаше. Стана и се погледна в огледалото. В единия край в дъното се отразяваше светлината от лампата в коридора. Грееше като звезда.
§
Две седмици по-късно Мая замина за Париж с танцувалната група. Нямаше вече карта, нито фиба, нито табакера. Нямаше и да потърси салона за красота. Когато се яви на състезанието, тя получи най-много точки за танца си.
www.podarimiprikazka.com

Първа неодобрена приказка :)

Любовта на кашалота, магьосника и двама човеци

Имало едно време стар магьосник на име Магадор, който живеел в скалистата си крепост дълбоко в отвора на мрачна пещера. До крепостта се стигало през тесен проход, а който преминел, пред него се откривала красива поляна с изкуствени цветя. Магадор ги предпочитал, защото те не издавали аромати и не му напомняли за миналото. Магьосникът си изработил изкуствено слънце, което огрявало денонощно крепостта. Той не харесвал тъмнината – искал в мрачната му душа винаги да свети. Проходът се затварял от тежък камък, който можел да помръдне единствено магьосникът. И Магадор оставал вътре сам, тъжен и ядосан на целия свят.

Магьосникът не винаги живеел по този начин. На младини го будело тупането на хилядите човешки сърца, които узрели да срещнат най-голямата си любов, очаквали помощта му. Ставал и тръгвал да обикаля света. Помагал на човеците да се срещнат, да осъществят любовта си. Самият той търсил своята, като вярвал, че щом помага на другите, сам ще я открие, без да прилага магия. Искал да срещне любимата си по този начин, защото искал да изпита поривите на истинската любов, която се случва естествено. Магадор вярвал, че ще разпознае любимата си, макар и трудно. Тя можела да бъде всичко: стрък трева или прекрасна бреза, вятърна виелица или тъмнозелена планина.

Как ли не я търсил, колко ли пъти не се събуждал с надежда, че докато среща поредния Ромео с поредната Жулиета той някак, докато те се целуват, ще зърне косите й, ще усети уханието й. Но нищо такова не се случвало. Хилядолетията отминавали, Магадор остарявал. Оставали само още стотина хиляди години до края на магьосническия му живот. Сърцето му се вкаменило от чакане, мъката го завладяла и обвила в мрак целия му свят. Изградил скалистата си крепост в процепа на пещерата, разпрострял изкуствените цветя и закачил изкуственото си слънце. Сложил дебелия камък вместо врата, за да не чува никога повече тупането на човешките сърца. Спрял да излиза от укреплението си - не желаел нито да вижда, нито да чува хората.

Хората колкото и имали нужда от него, толкова и нямали. Харесвали се, заобичвали се, заживявали заедно по естествен път, както природата ги е създала. Така се случило и с Хачо и Антоанета. Хачо живеел в България и работил във фирма като специалист по маркетинг. Той се запознал със своята любима на работното си място. Хачо сякаш омагьосал Антоанета още в началото с най-дълбоките красиви очи и чудната усмивка. Те се срещнали след като той се разболял и не идвал на работа повече от месец. Той я помолил за среща и я целунал за първи път. Антоанета онемяла, птици запели край нея, а сърцето й забило така лудо, че ударите от него прескочили хиляди километри и достигнали до пещерата на Магадор. Преминали през камъка, който затварял укреплението му от света и достигнали до ушите на Магадор. Той отворил рязко очи и се взрял в изкуственото си слънце. Нима било възможно камъкът да не може да заглуши ударите на всички човешки сърца? Скочил и запушил ушите си, но не. Туптенето от сърцето на Антоанета навлизало през проходите на хилядолетните му уши, завладявало главата му, сърцето му, разпростирало се по цялото му тяло.

Магадор изкрещял, отместил камъка от укреплението си и изскочил навън. В първия момент не могъл да познае света, какъвто го знаел. Всичко сякаш било променено. Край пещерата му преминавала горска пътека, с укрепления от двете страни. Хора със странни дъсчици в ръцете си вървели, вдигали ги и заставали усмихнати все едно дъската щяла да ги овековечи по този начин. Той литнал нависоко във въздуха. Но и там не било същото – там кръжали странни бръмчащи гигантски птици и оставяли вкисната миризма след себе си. Що за неща били сторили хората, докато той почивал в мрачната си крепост?

Магадор все още не знаел как ще постъпи, но непременно трябвало да заглуши това туптящо сърце, което правело тъгата му още по-ужасяваща. След седмица път той най-сетне пристигнал до дома на Хачо. Заварил го да стои до прозореца замислен. Само в крайчеца на устните му се забелязвала онази малка искра от целувката на Антоанета. Магадор с един замах отнел усмивката му и Хачо станал да се приготвя за работа. През това време магьосникът набързо превъртял живота му напред. Видял как Хачо държи в големите си топли чувствени ръце малките пръсти на Антоанета, как тя лети с крилата на странна птица, а Хачо стои долу на земята и се любува на полета на любимата си. Двамата обичали да хапват индийска храна и й се наслаждавали заедно така, че можели да събудят апетита и на най-ситите. Видял ги как посещават различни ресторанти и как не им омръзва да се наслаждават на взаимното си присъствие. После Антоанета се изкъпвала, той сресвал косите й и двамата дълго и страстно се любели. Те разговаряли за стотиците любовни истории край себе си – всички случили се без участието на стария магьосник. Магадор усещал нарастващата тревога, която съпровождала всички влюбени, горещината на ласките им, непознатите пространства, които се отваряли, когато те били заедно – все едно цял един само техен свят се съзиждал в тези мигове. Той наблюдавал още известно време парчета от бъдещия живот на двамата влюбени и у него се пораждала все по-голяма завист и за любовта им, и заради това, че такава ненаситна привързаност била възможна без негово участие.

-                      Мечо сладък – мълвяла Антоанета.

-                      Мое малко птиче, колибрито на мечо, ангелчето ми – отвръщал й Хачо.

-                      Мога да стоя в прегръдките ти хиляди години!

-                      Мога да целувам устните ти без да спирам!

-                      Ще те чакам в съня си!

-                      Ще бъда там и ще милвам лицето ти.

Двамата можели да продължават така до безкрай. Пращали си музикални поздрави, боляло ги от толкова много любов, която крехките им човешки сърца едва задържали да не прелее. Магадор не можел да издържи и минута повече да гледа в бъдещето им.

Той замахнал с дългите си пръсти и мигом превърнал двамата влюбени в градински храст от стебло и две клончета, които се разпростирали от двете страни на стеблото и то цялото заприличало на кръстче – най-странният храст на света. Двамата влюбени започнали да растат заедно – неразривно свързани с общите сокове на стеблото. Сам Магадор се настанил в дома на Хачо. Всяка сутрин той ставал и отивал при Хачо, който превърнал в стебло и Антоанета, която превърнал в две нежни клонки. Храстът разцъфвал с най-прекрасните цветове на любовта – бяло, розово, червено. Магадор откъсвал цветчетата, но те отново разцъфвали до другата сутрин.

Веднъж се ядосал, изкоренил храста, литнал нагоре и го пуснал насред океана. Кръстчето заплувало там и вместо да изсъхне от солената вода, то отново продължавало да цъфти – в бяло, розово, червено. Магадор изпратил бури, за да го изпочупят, да потъне на дъното, но и това не се случило. Хвърлил акули, да го изгризат и да разделят стеблото от неговите клони, но акулите само прескачали кръстчето и отминавали по безкрайните си водни магистрали. Нищо не можело да раздели кръстчето на две – нито дори гладът. Хачо нямал откъде да се храни, защото храстите не ядат риба, а когато бил човек, това било едно от любимите му занимания. Сега обаче, вместо да погинат, двамата сякаш си били достатъчни и се подхранвали един друг, сякаш времето, което отдавали на другия им помагало да не загинат в безкрайната океанска пустош. Скоро запасите им щели да привършат и странният кръстов храст да изсъхне в солените води. Непременно трябвало да измислят начин да се спасят.

Тогава един ден до тях се доближил кашалот. И втори ден също. И трети. Хачо и Антоанета забелязали, че той търсел любимата си, но със съжаление видели, че каквито и опити да правел да я намери, всички женски го отхвърляли. И тогава един ден на Хачо му хрумнала идея.

-       Приятелю, плаваме отдавна и съм видял много неща в океана. Вече има нова мода в рибешкото царство - рекъл. - Ако искаш да спечелиш женска риба, трябва да й подариш остров с цветя.

-       Че кой го прави?

-       Всички кашалоти.

-                      Не ти вярвам, няма толкова много острови – завъртял се край него кашалотът. - А и ти кой си да ми даваш съвети?

-                      Аз съм кръстчето на любовта, а ти имаш невероятният късмет, че ме срещна – припомнил си маркетинговите си умения находчивият Хачо. Сега трябвало да ги използва повече от всякога по друго време – той трябвало да продаде идеята на кашалота. - Изхвърли ни на остров и ще получиш острова!

-                      Глупости – плеснал нервно с опашка кашалотът. – И то пълни! Ти знаеш ли колко трябва да плувам, за да те заведа до там? Дръпни се от пътя ми, че ще те глътна!

Точно тогава обаче край него преминали две женски, които разговаряли една с друга.

-                      Ех, тези мъже – изобщо не са романтични! – рекла едната.

-                      Не могат да измислят нищо интересно, нищо различно!  - добавила другата.

-                      Виж как правят хората по бреговете – те се любят на земята, любят се във водата. А нашите знаят само една вода и толкова!

Кашалотът почти бил отминал, но при последните думи на женската изведнъж му хрумнала идея. Какво ако странния цъфтящ клон бил прав?

Върнал се обратно и без да каже и дума, захапал клона в устата си. И после запрепускал през водната пустош, както само надеждата може да препуска, както само любовта може да произвежда скорост. Докато преминавали край трета женска на много километри от началото на пътешествието им, тя съзряла мъжкара, прекрасната му перка, блесналите му очи – очи, които никой друг в океана не притежавал. Сякаш нещо отвътре палело душата му. Той я забелязал и й се усмихнал. Поколебал се дали да спре, но продължил нататък. След дълги дни и нощи на уморително пътуване, кашалотът най-сетне наближил незнайна островна земя.

Тя била единствен по рода си и никой не знаел за съществуването й дълбоко в океана. Разливала прекрасните си зеленини всред сините води, високи дървета растели в централната й част, а от външната страна я ограждали ароматни поляни. Птици пеели с непознати сладостни песни, а слънцето огрявало всяко кътче от острова. Това била най-красивата земя на света – така си помислили Хачо и Антоанета. Кашалотът ги пуснал през последните метри до брега и те сами доплували до там. Водата изхвърлила клона, а после птица го грабнала и го пуснала на една от поляните.

Изминало време. От стеблото поникнали корени, храстът се вкоренил в меката почва и се разпрострял по целия остров. Израснали много млади цветни храстчета, цъфнали цветовете на любовта, птиците запяли още по-любовно и сега земята изглеждала като райска градина, като място, създадено за любовно щастие.

През това време Магадор, който мислил, че е приключил с кръстовия храст, се прибрал обратно в скалистото укрепление на замъка си, дръпнал камъка си да затвори прохода и натъжен повече отвсякога заради това, което извършил, легнал и се оцъклил срещу изкуственото си слънце. Толкова безкрайна била мъката му, толкова болка събрал в сърцето си. Докъде бил стигнал – от магьосник, който събира хората в магьосник, който ги разделя?! Заплакал от собствената си злина. Заскубал косите си. Изминало време и нищо не се променило. Магадор все така стоял затворен и самотен. Мисълта за Антоанета и Хачо обаче не му давала мир. И той решил, че ще трябва отново да ги потърси. Отместил камъка и тръгнал да търси храста с двамата влюбени. След още по-дълго пътуване стигнал той до островната земя и като видял красотата й, сърцето му за първи път трепнало с непозната наслада. През живота си магьосникът не бил виждал нещо по-красиво.

-                      Здравей, прекрасна земьо – поздравил я магьосникът и така се изчервил, че съвсем не подхождало на възрастта му.

Островната земя го погледнала с недоверие. Тя копнеела за някого, който е на нейната хилядолетна възраст и който притежава магическа сила. Но такива същества край нея нямало, а и тя не можела да се движи. Откакто се помнела, се намирала дълбоко в океана, пълен с бързо преминаващи риби и кораби, които сякаш не я забелязвали. Цял живот била заточена от безкрайните приливи и отливи на солените води.

Така, когато магьосникът я заговорил, в първия миг тя помислила, че е човек, но после видяла, че се намирал във въздуха, с белите си коси, със зачервените си бузи и се уголемявал, уголемявал. Скоро добил размерите на океанската земя и станал дори по-голям от нея.

Тя се впечатлила от вида му, но все още очаквала той да каже още нещо глупаво, с което не просто да не разсее самотата й, а да я засили. Не й се случвало за първи път да се разочарова от ухажори, които все знаели по-малко от нея, защото живеели кратко, и които все били нещо друго, но не и острови.

-                      Да похапнем? – предложил магьосникът и докато го правел, сърцето му така се разтуптяло, че направил вълнение край себе си.

Простотата на предложението била толкова стряскаща за островната земя, че тя се разсмяла от все сърце. Разтворила недрата си, накъсала от цветчетата си, които сега се простирали по цялата й ширина и над огромния магьосник се посипал цветен дъжд.

-       Нито ти ядеш, нито аз, но може би можем да сторим друго...

Двамата разговаряли дълги дни и нощи, без да могат да се наситят един на друг. Те се съединили в една обща земя и заживели в такава хармония, каквато може да създаде само чудото на любовта.

През това време на любовна наслада кашалотът и женската, която преди време забелязала блясъка в очите му, се приближили до острова. Макар и изморена от дългото пътуване, тя се наслаждавала на малкия си круиз със своя кашалот, който сам решил да я заведе на изненадващо място.

-                      Подарявам ти го! - оповестил той.

-                      Наистина ли?

-                      Наистина – вдигнал глава кашалотът, без да спира да я наблюдава с любопитство и малко страх дали подаръкът му не е твърде малък.

Магьосникът, който разказвал за безкрайните любовни истории на своята островна земя, й показал двете влюбени гигантски риби. Рекъл:

-                      Искаш ли да ги изненадаме?

-                      Как? – попитала тя.

Той надул гърдите си и духнал с всичка сила. Храстчетата по цялата й повърхност се разпиляли във въздуха и се превърнали в Антоанета и Хачо и техните многобройни деца. Магьосникът смъкнал един от облаците и ги поставил върху него. Заредил ги с много индийски ястия за из път, така че те да могат добре да си похапнат, докато пътуват към Европа.

-                      Не закъсня ли твърде много? – не се сдържал да го попита Хачо, който сега стоял смръщен върху облака и гледал строго към магьосника остров.

- Господинчо, мери си думите. Точно ти, който винаги закъсняваш!

- Мечо, моля те - включила се сега Антоанета. - Той просто е искал да обича, както ние се обичаме.

Островната земя погледнала любимия си с укор. Той въздъхнал, обърнал се към Антоанета и Хачо и рекъл:

- Прав е. Постъпих глупаво, а вие ме отведохте до моята собствена любов.

- И погуби толкова много години от живота ни.

- Да - признал Магадор. - Ако има как, мога ли да се реванширам.

- Можеш - отвърнал Хачо.

Той поспрял и се обърнал към Антоанета, целунал я по челото и примижал от удоволствие. Колко хубаво било отново да може да прави това, както преди. После въздъхнал и в миг почувствал сърцето си леко и весело. Той простил като по чудо, простил на Магадор мигновено, въпреки, че магьосникът бил виновен за толкова много изгубени години на любовно щастие. Направил това не заради молбата на любимата си, не и от страх, че Магадор може да се ядоса и отново да ги превърне в нещо друго, а защото само любящото сърце е способно да прости голямата злина.

Хачо погледнал към океанските води и забелязал нещо познато. Миг по-късно той вече знаел какво ще поиска.

През това време женската на кашалота, която видяла как цветното чудо се превръща в цяло семейство и как това семейство грее от щастие върху пухестия облак, се обърнала към своя любим:

-                      Да ми подариш гледката на щастливо семейство като това горе е... – пляснала тя с опашка с нарочна сериозност, така че кашалотът застинал – най-милото нещо, което някой рибок някога е правил за мен. Искам с теб да имаме такова семейство, любими.

Рибешкото му сърце, което биело до скъсване, сега празнувало. Не само че не успял сам да предложи на своята риба да създадат семейство, ами тя сама го поискала. Той запляскал с опашка и направил един от най-пищните си скокове в океана.

-       Искам - рекъл Хачо. - Да създадеш острови за всеки кашалот на земята.

Магадор мислел да възрази, защото това означавало много много работа и много време, в което той ще магьосничества, вместо да се любува на любимата си островна земя, но след като помислил няколко секунди, кимнал в съгласие.

Хачо и Антоанета се сбогували със семейството кашалоти, с Магадор и островната земя, която ги приела толкова гостоприемно на поляните си. След това полетели обратно към страната на хората. Те пътували с попътен вятър, при много добро слънце и при чудесно настроение на всичките си деца, чиято човешка външност сега изучавали. Двамата, вече и родители, все така се обичали, все така се наслаждавали на любовта си. А любовта им сега преливала в косите, устните, носовете, малките пухкави ръчички, звънките гласчета на децата им.

Магадор дълги години създавал нови острови, както обещал. Той подарил себе си, своята островна земя и любовта им на океана и рибите, на влюбените очи, които светели като звездици, по ъгълчетата на устните, на целия свят, който предстоял и който нямало да наблюдава вечно. Така магьосникът най-сетне успял да изпита любовта, която сам дарявал преди време. Тя не приличала на нищо, което си представял. Била тъй естествена, тъй силна и тъй сладка каквато била и любовта на Хачо и Антоанета, каквато била истинската любов. И той й се наслаждавал – без мисъл, без магии и без чудеса.

Оттогава до незапомнени времена ще се носят приказки за любовта между Хачо и Антоанета. Това са един мъж с много дълбоки очи, мъж, който често закъснява и обича да си похапва и една малка, романтична и много красива жена. Те се обичат без планове, без да отмъщават на завистниците си, без специална магия. Тяхната любов сторила най-великото чудо на всички времена, чудо, за което ще се говори още дълго - тя единствена успяла да разреши няколкоседмичните терзания на един кашалот и хилядолетната тъга на един магьосник. Без да прилага магии. Без дори да прилага от най-сложните хитрости. А това не го могат дори и най-обиграните вълшебници на любовното щастие.

Приказките бяха в Пловдив, Пазарджик и Враца, 2016

Ето отзвук от срещата, публикуван в блога на Софт Прес:

http://www.soft-press.com/blog/?m=201604

Пловдив е град на културата. Книгата там се чувства като у дома си. Пловдивчани уважават писаното слово и дори изпитват умиление към него – такова, че може да се сбърка с добре познатото ни отпреди двайсеттина години тачене на знанието. За тях да се срещнат с писател не е просто среща, в която могат да зададат въпроси или просто да послушат. Срещата с писател е събитие! Така се случи и с представянето на „Мъдри приказки” там. Покани ме непозната жена, която грижливо беше издирила телефона ми от издателството. Личеше, че за първи път кани автор по ентусиазма и въпросите, които ми зададе. Мислех да откажа, тъй като времето ми през седмицата на книгата беше много натоварено, но имаше нещо в гласа й, нещо, което аз самата като по-млада дочувах в своя. Съгласих се и разместих графика си – нищо не беше толкова спешно, колкото да разбера какво ме привлече там. Трябваше да отида в кварталното училище „Черноризец Храбър”. Приятелка от Пловдив ми обясни, че се намира далеч от центъра, но учителите били много активни. Само това знаела. Когато пристигнахме, беше един от първите горещи дни на пролетта. Слънцето припичаше приспивно, а хората по тротоарите се движеха бавно, може би защото така се движат хората в града на културата. Ралица ми беше дала телефона на майка си – също учител в училището. Нямало да може да вдигне сама, тъй като била в час с мъниците. Хапнах първия си сладолед, преди да се обадя. Сградата на училището беше реновирана и изглеждаше като модерно частно помещение за малки умници. В двора имаше миникъщички, прилични на тези в детските градини. Хлапета търчаха между тях, а една жена седеше на пейката най-отпред. Запознах се с майката на Ралица. Тя ме поздрави и веднага заразказва за проекта на минибиблиотеките на двора, откъдето децата могат да взимат книги и да четат по пейките. Бяха подготвили най-шарената зала, където щях да се срещна с два класа. Щом заприиждаха, децата ме поздравиха в един глас, което ми навя спомени за времето, в което ставахме в час да поздравим учител. Засмях се. Не очаквах обаче, че ще ми хареса. Видях и Ралица – дребна, почти девойка с дълбоки тъмни очи, които търсят нещо. Помислих си – сигурно търси вълшебството и се надява аз като администратор от страната на писателите на чудесии, да й подам билет. Сега разбрах защо съм тук – не биваше да раздавам билети и да поддържам илюзията, че билети за страната на чудесата въобще има, както сама като по-млада мислех. Трябваше да им покажа, че там се влиза свободно, със собствени вълшебни истории, с любов към приключенията и не защото бягаме от реалността, а защото реалността е тази, която ни храни по пътя към вълшебството. Пловдивските хлапета са страшни умници. Фентъзи продукциите са оставили своя печат върху тях и в приказките им често се появяваше Скайуокър, извънземни и саби. Понякога момчетата се увличаха и забравяха точките, по които трябваше да вървим, за да измислим приказка за пет минути. Момичетата от своя страна пълнеха малките си приказки с пеперуди, къщички по дърветата и красиви взаимоотношения между буболечки. Понякога им трябваше малко помощ – колкото да им покажеш, че могат да се осмелят, че са свободни да измислят каквото им падне. Това ги окуражи за няма и минута и след това не можех да ги спра да намислят нови и нови измишльотини. Прочетох „Дупката на завистта”, в която става дума за момиче и брат й, на когото завижда. Малчуганите започнаха да споделят за подобни ситуации у дома и се превърнахме в група по взаимопомощ за не повече от още няколко минути. Тази спонтанна готовност да се прескача от един модел на комуникация в друг често се смята за признак на невъзпитаност, но всъщност не е. За мен тя беше живото доказателство, че приказката работи, че тя става повод, който ни помага да говорим за себе си, за проблемите си, а защо не и за това да се похвалим – че видите ли, ние не сме като онези шантави герои в приказките. По-пораснали сме от тях. Приказкотерапията е точно това – да разприказвате детето, да превърнете приказката в разговор за личния живот. Младата Ралица беше на вид не повече от 25 години, но прегръщаше децата като по-малките си братя и сестри. Тя наистина искаше да направи нещо за тях, нещо, което да запомнят и тежестта от доверието й – почувствах я веднага, щом заговорих. Исках да я предразположа да се отпусне, да се довери и тя на приказките, които си знаят работа. Ще се разкажат, ще дефилират из стаята, ще позабавляват. Едва покрай шоуто ще се случи всичко останало – онова, по-важното, което всички искаме за хлапетата – приказката отвън да стигне до приказката, която така или иначе държат у себе си. От училището ми подариха чаша с печат на наименованието и тетрадка, в която да си записвам новите идеи. Първо се усмихнах на „Поздравителния адрес”, който получавах за първи път. Благодаряха ми, че ме има и то в ролята си на писател. Знаех, че адресът не е за мен, той е за вълшебните истории, чийто представител днес бях аз. Малчуганите се впуснаха за автографи – на листчета от тефтери,върху книгата, на тетрадки, на специално изработени картички. На една от тях прочетох: „Госпожо писателке, аз много обичам приказки, но нямам много пари.” На друга пък имаше: „Диана, обичам те. Може ли автограф?” Накараха ме да се чувствам като знаменитост, без да си вярвам – просто заради сладкото чувство, което знаеш, че ей сега ще се изпари и ще остави само още килограми. На изпращане, майката учител ми показа параклиса в училището, който рисува сама. Завършила иконопис и заедно с директорката решили да обрисуват една стая. Когато за последен път хванах ръката й, знаех, че тази жена е майка не просто на учител, тя е майка на училището. От онези дето ще се поскарат, че шумиш, а после ще те наредят така, че да чуваш по-добре. Ще ти помогнат да си довършиш приказката, а когато трябва, няма да помагат – за твое добро. Навън беше още по-горещо. Минибиблиотеките гъмжаха като кошери. Това училище работеше, а аз копнеех за почивка. Стоварих се без сили в колата и тръгнахме към София. - Как беше? – попита съпругът ми. - Като в приказка – отвърнах.