Шофьор на мечтите - приказка за един мъж, чиято мечта е да не спира да мечтае

Шофьор към мечтите

Феята на любовните предложения  откровено скучаеше. Налагаше й се да присъства на всяко предложение за женитба по земята и то на няколко едновременно с едничката цел да помага с каквото може. Но скуката понякога бе невъобразима – сърца, пръстен, пейка пред красива гледка.

Човеците, с които работеше, не подозираха за нейното съществуване, както нехаеха за всичко останало. Такова беше положението и с Николай, който в средата на октомври падна на колене пред Ангелина и поиска ръката й. Направи го импулсивно, макар да го беше обмислял дълго време. Случи се, докато тя подсушаваше косата си със сушоар. Николай я беше наблюдавал в продължение на няколко минути - така красива и тъй свидна на сърцето му – жената, която искаше да нарече своя.

Феята на предложенията хареса много спонтанността на Николай. Да й предложи, докато тя подсушава косата си. Ето това никой не беше правил където й да е. Тя реши, че Николай заслужава специална награда за това, че успя да поразсее скуката й, вмъкна се в последните струи на сушоара, преди Ангелина да го изключи и да даде отговора си, и щом последната въздушна струя достигна лицето му, вълшебството на феята се разля по него.

Трябва да бе изминало много кратко време, преди той да се озове на съвсем друго място. Намираше се в дворцова зала и като погледнеше нагоре вместо таван виждаше вътрешността на висока кула, докъдето му стига погледът. В средата на залата се простираше огромна тенис маса. Николай чу кънтящи стъпки, които се приближаваха. Пред него се озоваха куп деца, а зад тях се извисяваше гигант, който се наведе за да го поздрави.

- -          Приятно ми е. Аз съм най-голямата ти мечта – рече великанът.

-  -         Ама... какво...

-          Ние сме по-малките ти мечти – гръмнаха в хор децата.

-    -       Това е някаква зле скроена шега...

Но странните гости в залата не му обърнаха внимание. Великанът се изправи безмълвно от едната страна на тенис масата, а децата застанаха от другата и започнаха да играят. Играха часове наред, играха в продължение на дни, а Николай нямаше какво друго да прави, освен да ги наблюдава. Той се бореше със себе си да зададе въпрос и някак смътно осъзнаваше, че докато не го направи, нищо няма да се промени. Странните участници в този абсурд ще продължат да играят до безкрай. Опита се да си припомни някои от стъпките към постигането на успех в непозната ситуация – беше чел такава литература. Но не се сещаше за нищо, което да му свърши работа. Никъде не излагаха напътствия за това какво да правиш, ако феята на предложенията ти спретне подобна игра. И изведнъж в левия край на лявото му око просветна тънък проблясък точно върху черната точица, която имаше отдавна. Навън видимо притъмня. Николай най-сетне беше готов да зададе въпроса си.

-      -     Какво трябва да значи всичко това?

Играчите спряха изведнъж и се загледаха в него.

-         -  Хора ли сте изобщо? – отекна разстроеният му глас в залата.

Отново никакъв отговор.

-          - Играете на тенис, на някакъв абсурден, измислен тенис тук. По-голяма мечта, по-малки мечти... – и докато нареждаше с ироничен тон, изведнъж му хрумна какво би трябвало да значи всичко това.

Не са хора, разбира се, започна да си мисли той. Всичко това е толкова измислено, че няма начин да не се случва единствено в ума му. А умът му... да видим... се опитваше да се справи с една безкрайна игра на тенис между... между най-голямата му мечта и куп по-малки. Но защо беше необходимо?

Великанът и децата отново се заловиха да играят тенис. Слънцето се разля навред и всичко сякаш се върна към началото. Николай обаче не ги виждаше. Сега той трескаво търсеше отговора. Искаше му се да се върне обратно при любимата си, далеч от тук. Мислите му просто се плъзнаха към Ангелина, която го очакваше някъде там, отвъд ума му. Разветите коси от сушоара, прекрасните й нежни ръце с меката кожа, която го привличаше неустоимо, с топлината, която тази жена внасяше в тялото, в душата и в живота му. И тогава той изведнъж осъзна всичко.

Ами да! Дворецът представляваше  неговия страх, който го държеше тук при тази маса. Умът му се опитваше да се справи с желанието му никога да не спира да мечтае и беше измислил тази игра, в която той щеше да не спира или ако има твърде голяма, твърде недостижима мечта, какъвто е великанът, или множество по-малки, които да обземат цялото му време, докато ги осъществи.

Но в окото му отново проблесна познатата искра и отново всичко притъмня. Това тук не беше решението, защото нищо не можеше да му даде свободата, от която се нуждаеха мечтите. Да лети, да преминава от едно желание към друго, да бъде, да обича.

С кристалната яснота на ума си, онзи, с който ръководеше отдела по човешки ресурси в УНСС, Николай заключи, че докато седеше в двореца на собствената си логика, той никога нямаше да продължава да мечтае.

Внезапно чу шум, шум, подобен на онзи от сушоара, покривът на сградата се разтвори, кулата се разпадна и оттам, развяла буйно коса, огряна от блесналото слънце, към него се понесе Ангелина. Тя взе нежно ръката му и го изведе извън двореца към синьото небе, към птиците, към необятната шир.     

Николай можеше да вижда толкова далеч, че му се завиваше свят. Пред него се ширеше цялата планета. Усещаше с всяка частица от тялото си, че може да отиде, където си поиска, да направи каквото пожелае. Единствено любовта й го освобождаваше от хладната логика на собствения му ум, от двореца на страха, от безумната самота на вечната тенис игра между големината на собствените му мечти. Тя го даряваше със свободата да лети не само към тях, а независимо от тях. Николай се усмихна и притвори очи. В ъгъла на лявото му око проблесна сълза. Мъжка сълза на щастието.

Тук той чу отново звука на сушоара, който изгасваше.

-          Да – отговори тихо тя. – Ще се омъжа за теб.

Николай скочи, обзет от внезапен необясним порив. Притисна я в ръцете си и я целува дълго – тя, неговия освободител, тя, неговия шофьор към мечтите, тя, неговата любов.

Феята беше доволна от развитието на нещата, но накрая леко се озадачи. Любовното предложение заприличваше на всички останали - целуват се, прегръщат се и това е. Истинска скука. Беше време да тръгва. Сушоарът отдавна беше изгаснал, прозорецът беше затворен, но докато Николай и Ангелина се държаха в ръце, усетиха едва доловим полъх. Феята ги галеше по челата с невидимите си ръце, преди завинаги да излезе от живота им.

Подари ми приказка

Диана Петрова

Приказка за годишнина от сватба

Усмивката на Татяна

Далеч в дълбините на Сакар планина в дълбока пещера, необитавана от години, живееше мързелива стара магьосница. Тя обичаше да се занимава с архивиране на човешки истории и правеше това по двайсет часа на ден. Беше се превърнала в легенда, в която някои вярваха, а други – не съвсем. Според преданието, за да се включи в световните работи, трябваше да се случи нещо наистина изключително.

По същото време в Националната компания за стратегически инфраструктурни проекти беше внесен нов план за строеж на магистрала номер 13, който да разделя природния парк „Сакар планина“ на две. През годините бяха извършвани много проучвания относно проектирането на магистрален път до Северозападна Турция, който щеше да създаде условия за засилено сътрудничество между страните на Балканите и поощряване на туризма в тези райони. Всички имаха изгода този строеж да се състои – работници, политици, европейци и балканци.

Единствено планината страдаше. Тя не желаеше никой да я посещава или разкопава. Не искаше да тъпчат тревите й, да нарушават тишината й, да мърсят водите й, да строят по повърхността й. Щом разбра за проекта, магьосницата реши, че ще направи всичко по силите си да провали строителството.

Мобилизира силите си и пусна армия от къртици да разкопаят района. После наводни мястото и дори симулира земетресение, за да уплаши работниците. Но нищо не помагаше. Те изливаха новия път метър по метър и все повече се приближаваха към планината. Магьосницата се ядосваше на неуспехите си и реши, че трябва да подходи по-хитро.

Докато скрита под невидимата си мантия, тя оглеждаше построеното, на мястото пристигна автомобил. От него слезе омайно красива жена с топли кафеви очи – топли като слънцето, което нагряваше камъните пред пещерата й. Имаше нещо в нея, нещо, заради което магьосницата веднага й се довери. Жената разговаря с няколко души и след като очевидно беше свършила работата си, се запъти обратно към колата.

Магьосницата не се поколеба. Върна се у дома и разрови архивите си. Благодарение на старателната подредба, съумя бързо да открие, че жената се наричаше Татяна и имаше прекрасно четиричленно семейство. Тя беше човекът, заключи магьосницата, който притежаваше силата да спре пагубния строеж.

Оставаше да се действа. Магьосницата повреди автомобила на Татяна и прегради пътя за други минаващи. Така нямаше да има кой да й помогне. Татяна излезе от колата и стъпи на недостроената магистрала. В този миг магьосницата я грабна и я отвлече вдън Сакар планина. Там тя омагьоса ушите й и докато уплашената Татяна усети какво се случва, вече можеше да чува вайканията на планината.

-       Ох, леле! Сега ще разсекат тялото ми на две.

-       Как да го разсекат? – попита с треперещ глас Татяна, която още не можеше да повярва, че чува самата планина да говори.

-       С магистралата! Олеле, а дечицата ми! Милите ми деца! Ще ги отровят!

-       Как ще ги отровят? – стресна се Татяна.

-       Ще разкашлят сина ми – Планинския въздух. Ще отровят с боклуците си дъщеря ми – Планинската река. Ще разплачат бебетата ми – горските дървета, ще уплашат животните ми. Ах, леле!

Магьосницата едва издържаше на досадното оплакване и реши, че и на Татяна й е дошло в повече. Затова отмени магията си и Татяна спря да чува планината.

Старата премина към втора точка от плана си. Тя пусна жената да се лее като водата, да търси и намира пролуки между камъните в гората. След това изсипа контейнер с боклуци по средата на реката и водата трябваше да ги заобикаля през цялото време.

Щом магьосницата се насити на ефекта от номера си, тя отмени и тази магия и направи друга – дари Татяна със способността да диша като листата. Върна я обратно при автомобила й, сама седна зад волана и запали мотора на колата. Татяна вдиша от въздуха и се разкашля така, че едва успя да спре. Магьосницата се побоя да не би да я задави и отмени и тази магия.

Старата не продума нищо. Слезе от колата и направи знак на жената да тръгва. Все още твърде изплашена, Татяна седна на шофьорското място и погледна през прозореца.

Магьосницата й се усмихна. После без да се бави, отново се покри под невидимото си наметало.

По пътя към дома Татяна не можеше да забрави нито оплакванията на планината, нито мъчението на реката, нито кашлицата на гората. Но най-много от всичко пред нея изникваше усмивката на магьосницата, която й напомняше на нещо твърде познато, нещо много близко до самата нея. Ами да! Тази усмивка тя често виждаше в огледалото, тази усмивка беше наследил малкият й син – Калоян, нея тя даряваше на прекрасната си дъщеричка – Калина. Тази усмивка издаде отговора й, преди да го е произнесла, когато съпругът й предложи да се омъжи за него пред бялата църква на остров Скиатос. И не на последно място, с тази усмивка бе отговорила на мъжа си, когато той я видя за първи път след второто й раждане.

Днес, пет години след като проектът за магистрала 13 не бе подписан и изпълнен от българска страна благодарение на една красива жена с добро сърце, тя същата, Татяна, прави годишнина от сватбата си с Бисер. Никой не знае как е разрешила всички препятствия по пътя си с такава лекота, че да не стане ясно кой стои зад цялата работа. Но и никой вече не се интересува.

Татяна си остава мила и спокойна съпруга, майка и жена. Тя още не е признала пред себе си, че усмивката й може да прави чудеса за дърветата, за реката, за планината и за провала на проекта „Магистрала 13“.

Ако попитате съпруга й – и той няма да признае много. Ще ви посочи децата си, ще целуне жена си и ще ви погледне. Тогава ще видите сами в очите на този мъж, който само едно може да направи щастлив. Там в зениците му грее най-вълшебната усмивка на света, усмивката, която носи живот, която преодолява и помирява, усмивката на най-прекрасната жена за него, усмивката на Татяна. 

Подари ми приказка

Диана Петрова

Ревю на филм "Breaking Bad" от 14-годишния Петър Петров

В началото на април 14-годишният ми син, Петър, официално ме надмина по писателстване и по английски език! Слизам от трона официално!
Горда съм с това момче - по-умно е от много пораснали, а, както се вижда, владее освен английски език, и перото. Вижте само какво ревю на филм е написал. :)))

Автор: ПЕТЪР ГЕОРГИЕВ ПЕТРОВ
Breaking Bad
Breaking Bad in my opinion, the best TV series I’ve ever seen. Having been nominated for multiple Emmy awards such as the ones for best plot or best acting with the tremendous work put in it by both actors and the directors, it has slowly risen to the big screen until it broke all the rules in American television and became a blockbuster. Some of the best things about it is the brilliantly created plot which is a well done mixture of drama, epic tragedy, thriller, action and even comedy, the ubelievable acting and the shocking similarities, even in the smallest details, with reality.
The story goes about a chemistry teacher in a small town not very far from the Mexican desert, who is desperately trying to inspire his uninterested students about his subject and with a hard social situation. He is struggling to ensure not only his survival, but the survival of his family which consists of his wife, who is carrying an upcoming baby and his 15 year old son with cerebral paralysis, when the shocking news that he has terminal lung cancer is delivered to him.
In order not to leave his family in a hard financial situation he makes the critical decision to team up with one of his junkie farmer students and start using his own incredible skill in chemistry to cook crystal mentamphetamine. Having to lie to every single person around him, having to manipulate, having to kill people so as to remain in the criminal world, he slowly turns from an unexperienced and cowardly criminal to a monster. Will he fulfill his once wasted potential, will he be able to achieve harmony with his actions? Will he ensure salvation for his family and leave a worthy memory of his character behind? It’s up to you to find out.
Although this masterpiece may not be appropriate for all audiences I’d recommend it to everybody because as far as I know of all, this TV show succeeds best in delivering an experience, filled with an extraordinary and gripping story, which, from my point of view, never gets dull or tedious, has lots of fascinatingly well-done, nail-biting moments and a healthy sense of black humor.



The teacher: Peter, this is a fantastic piece of writing. You have done a brilliant job.

Стихотворение за рожден ден :)

Бележка

Тя е нежна, мила, закачлива,

Тя е сигурна и тя е дива,

Тя е мое глупаво създание

Свети от далечно разстояние.

Иде чак от Източна България

С полет право до компютър във Бавария,

Тя е дар за ден рожден,

Пратена за теб от мен,

Тя е дълго мислена бележка

трита и преправяна със гума,

В нея вече няма нито грешка,

Тя съдържа кратка и по-дълга дума.

Ето моят дар мъничък,

Дано с него да те сгрея,

Отвори бележката самичък,

Прочети: „Обичам те“ на нея!

www.podarimiprikazka.com

Германска приказка - поръчка за рожден ден

Германска приказка

Немците обичат приказки. Каквото и да стане, то все едно не е станало, ако няма кой да разкаже приказка за него. Може да е нещо адски отегчително като седем стари животни, дето се опитват да придадат смисъл на живота си, катерейки се един по друг, или глупаво момиче с червена шапка, което отива при баба си. Е какво му е интересното на това? Тайната е проста. В Германия не се случва нищо интересно. Това е. Ако се случваха неща като сърфиране по топли южняшки вълни, пътешествия в космоса или срещи с извънземни – мислите ли дали някой щеше да има време да разправя за тях? Щеше да ги живее!

Така в една крайно отегчителна немска нощ, Емил стоеше пред компютъра си. Българин по душа и произход, той беше заминал в тази чужда държава само за да изкара пари. Немският му браузър упорито го заставяше да изписва сайтовете на немски – страшно труден, крайно неблагозвучен и опак език.

-          И какво сега, ще учим немски, а? – произнесе на глас Емил, докато се чудеше дали да се ядоса или да вземе просто да си легне.

-          Еми ще учим – отговори Браузърът на чист немски.

В първия момент на Емил му се стори, че му се причува. Може би беше изморен и отдавна беше време за лягане.

-          Не ти се причува – повтори Браузърът, който, като всеки средностатистически германец, вярваше дълбоко и неотменно в изключителността на всичко немско.

Емил отново се огледа. Беше ли възможно да полудява от скука?

-          Не полудяваш. Просто всеки трябва да знае немски.

Емил провери компютъра си. Позачекна някои от кабелите. Това вероятно беше глупава немска шега, която може да е спретнал някой от приятелите му. Но кой имаше ключ за квартирата му?

-           Питаш се защо говоря. Питаш се кой съм аз. Питаш се дали си луд. Питаш се... а аз отговарям.

Настъпи мълчание, а мониторът не изобразяваше лице, както се стори, че е удачно на Емил. Ако човек полудява, то би трябвало да вижда и лицето на нещото, което говори. Поне така се случва в американските филми. За съжаление, филмът очевидно беше немски.

-          И... какво отговаряш? – заекна Емил, чийто нервни клетки бяха принудени да допуснат по принуда предположението, че е възможно браузърът да не е браузър, а по немски високотехнологичен виртуален робот.

-          Тръгвай с мен – рече Браузърът, който сега вече беше разчел и колебанието на своя събеседник в това дали самият той е робот, което беше крайно обидно за един Браузър и доста по-просто и гениално устроената му структура. Подобно отношение от човек, от чужденец в собствената му държава – това беше недопустимо!

Емил не разбра как точно се получи така, че той вече пътуваше по силно осветените пътища на програмния код. Дълго време по пътя не се случи нищо особено. Светлини, цифри, някои от които наредени по крайно усложнен програмен път – заобикалят, заобикалят, а то може доста по-бързо да се стигне до целта. Ама пусти немци, нали трябва да усложнят нещата! На всичко отгоре – грешно, негрешно, късо или дълго, все идеално подредено! Изглежда по-скучно от това да си в Германия, беше единствено да си в програмния код на немски програмист и то със събеседник – толкова скучен, колкото може да е само един браузър.

След като тези философски размисли дойдоха в повече на Емил, той реши на този етап да не мисли повече върху факта, че му се случва нещо абсурдно. Затова прецени, че е по-добре да се разсее, като се опита да заговори браузъра – сега вече с лице, ръце и крака – навярно за да не му става неудобно, че си говори с машина. Немецът, казвам ви, мисли за всичко.

Както и да е. След дълго мълчаливо пътуване двамата познайници най-сетне стигнаха до това, което изглеждаше като крайната им цел. Слънчева къща на няколко етажа край брега на океан.

-          Къде сме?

Браузърът заряза антиинтернет гевреците си и посочи пътя на Емил. Нашият герой се поколеба дали да премине през осветения праг, но после като размисли – какво друго можеше да стори. Да се върне сам по кодираните пътища, които нито познаваше, нито харесваше. По тях нямаше забележителности, беше прекалено осветено и всичко отново щеше да изглежда толкова абсурдно, че да напомня всеки един миг на Емил, че може би полудява. Затова, без да се колебае повече, Емил прекрачи през прага.

С високи светли прозорци, с техника във всеки ъгъл, с няколко тоалетни, с високи тавани, с дълъг удобен диван за сядане, с големи телевизори, с кътчета за отдих, с голяма тъмна спалня – това беше къщата мечта за него. На двора играеха две деца, които му се сториха толкова познати, сякаш ги беше познавал цял живот, сякаш бяха негови собствени. Емил инстинктивно се огледа за жена, но не видя такава.

-          Но това е... това е... предполагам сънувам.

-          Повечето мъже, на които им предстои да бъдат обичани толкова силно от жена, която се намира на стотици километри, се държат точно като теб. Първо, не знаят немски на необходимото отлично ниво, второ, и крайно неприятно, постоянно мислят, че сънуват, трето, на никой дори за миг не му хрумва, че пътешествието, което извършват с моя помощ, се осъществява в собствения им ум. Понякога се чудя дали целият свят не е просто свят, пълен с глупци, които на всичко отгоре не говорят немски перфектно!

-          Чакай, чакай малко. Какво казваш всъщност – че пътувам в собствения си ум и това се случва наистина! – сега Емил се беше развълнувал не на шега. Не всеки ден се случваше на човек, който е толкова амбициозен, който работи и се старае да постигне мечтите си, да се среща със странно човешко изобретение или каквото и да представляваше този говорещ браузър.

-          Ох – Браузърът се протегна към антиинтернет гевреците си и ги сложи върху очите си, като с това действие искаше да покаже на Емил, че е страшно разочарован от липсата на досетливост у новия си познайник. – Казвам какво да направиш, само защото съм задължен по повелите на шефката.

-          Коя е шефката?

-          Името й е малко абстрактно – започна Браузърът и скоро гласът му вече не добиваше онзи отегчителен оттенък, какъвто притежаваше през целия път. Той продължи след кратка пауза,: - но тя е тази, която задвижва повечето неща в света. Спори се каква е по националност. Аз разбира се, упорито вярвам, че тя е немкиня, просто защото изпълненията й в крайна сметка са великолепни. Това е същество, способно да се пребори с безсмислието в живота на всеки човек.

-          Как се нарича?

-          Не мога да ти кажа.

-          Вярно, че не можеш. Та ти си просто един браузър, който изпълнява заповеди! – опита се да го предизвика Емил, който смяташе, че колкото повече информация научи, толкова по-голям шанс има да се измъкне от тази история.

-          Да преминем към същината на въпроса – не се поддаде браузърът. - Намираме се в твоя мечта, където липсват някои елементи. От теб се иска да намериш пътя до реалността обратно сам, ако разбира се пожелаеш. Има само едно нещо, което може да те върне. Слушай внимателно – то е причината да те доведем тук, то ще бъде и поводът да не останеш заклещен в мечтата си.

-          Заклещен?! Та повечето хора биха се радвали да се заклещят в някоя мечта, ако ще и с липсващи елементи.

-          Ще видим. Не сме се събрали тук да си чатим. Имам да ти казвам още само нещо и си тръгвам.

-          Тръгваш?!

-          Да. Такова е нареждането. Трябва сам да разбереш какво липсва в тази мечта. Тогава ще получиш възможност да се измъкнеш.

-          Ама... Да разбера сам... и какво ако не искам да си ида оттук? – отговори Емил и хвърли поглед отново навън, където децата сега се пръскаха с маркучи с топла вода, кискаха се и се въргаляха по тревата.

Браузърът не отговори. Емил се обърна към него, но той вече беше изчезнал. Ами сега? Какво да прави? Защо му трябваше да тръгва за насам? Да се измъква ли, да не се ли измъква? За кратко изпадна в паника, но после намисли, че преди да вземе решение, е най-добре да се разходи по плажа, да си почине, да позяпа хлапетата, да разгледа къщата, а защо не и да подремне. За никъде не бързаше, можеше спокойно да размишлява над бъдещите си действия. Така или иначе не се очакваше да направи кой знае какво.

Но както се случва обикновено в немските приказки, по този начин бързо се изплъзват че една, че две, че три години. Емил все не се насищаше на океана, на къщата на мечтите си. Къде сега да се връща обратно. Тук имаше всичко... почти всичко.

Не му отне много време преди да разбере, че онова, което най-много му липсва, е жена. Това изглежда не е сложна операция дори за човек, който не е немец. Но предвид всички останали облаги, защо да не си поседи още и още и още.

И все пак скучаеше. Децата в къщата не порастваха, къщата не се намърсяваше, слънцето не спираше да пече – всичко беше идеално и като такова, то все повече му се струваше непоносимо.

Тук ще направя отклонение, за да вметна, за горкия читател, който най-вероятно никога не е живял в приказка, няма намерение да живее на такова място и дори да има намерение, няма да има щастието да го стори. Да се живее в приказка често съвсем не е приятно. Може да те изядат, да ти извадят очите, може да те оженят за принц поради липса на други желаещи, може да превърнат чисто новото ти беемве в тиква и най-сетне... може да не успееш да живееш другояче освен щастливо до края на дните си. Това в света на немския Браузър се явява като много добър бизнес, но от философска гледна точка, каквато безспорно притежават повечето немци, това също така е предмет на безмерна скука. Безмерната скука пък по пътя на логическото умозаключение неизменно води до тихо отчаяние или което е още по-вероятно - до ужас.

Така и за нашия нищо неподозиращ за мечтата си, осъществена по немски, Емил, лека полека, тя се превърна в ад. Децата го дразнеха, тишината го уморяваше, чистотата в къщата го потискаше. Нищо различно не се случваше.

Едва тук ще сложим началото на неговата приказка – или казано по-иначе, на приказката на неговия живот.

Той реши да прибегне до Интернет, който се намираше посипан по всеки виртуален път, започващ от края на градината му. Трябваше да се разсее, да поговори с някого, да види какво става по света. Направи си акаунт във фейсбук и там се запозна с жена. Жена от България. Жена от реалността. Абе жена.

Пишеха си в продължение на часове, в някои дни не можеха да се откъснат един от друг.  И вече нямаше значение, че Емил се намира в своята супернова, суперчиста къща. Нямаше значение, че има семейство, което сякаш не порастваше и също така изглеждаше толкова истинско именно защото на моменти страшно много го дразнеше.

Един ден Емил реши. Той щеше да тръгне по безкрайните светли виртуални пътеки обратно към дома. Щеше да изостави никога непорастващите деца, щеше да зареже рая си. Можеше да не стигне далеч, можеше никога да не се прибере, но след като има щастието или нещастието да срещне нея, той вече не можеше да живее същия живот.

Малко преди да тръгне по своя път, той все пак реши да остави послание до немския Браузър. Току-виж тъпата машина се зарадвала на окаяното му решение сам да напусне мечтата си – нещо, което програмата чисто по немски беше изчислила с точност. Съобщението той изписа на странен език, вероятно по-древен от немския, който браузърът едва ли щеше да разчете без помощта на подходящ протокол и гугъл преводач с кирилица.

То гласеше следното: „Човек и добре да живее, се жени.“

И така. Близо сме. Никой все още не знае как завършва тази немска приказка с главен български герой. Но ето ги фактите. В мечтаната къща живеят сам сами две непорастващи деца. Немски браузър в дълбините на немското интернет пространство се върти от яд в опитите си да разшифрова посланието на един чужденец. Емил пътува към своята любима по светлите пътища на програмния код. Мечта с липсващи елементи страда за своята несъвършеност. Българка, която обича скитащ мъж далеч от страната си, му изпраща приказка, която ще го пресрещне по светлия път на програмния код.

Животът е кратък и неговата шефка, която също така е шеф и на браузъра, на мечтите, на пътищата и всичко, което се движи по тях, се нарича „Любов“. Така завършват само немските приказки.

Но аз ще добавя и своя послеслов. Немците обичат приказки. Каквото и да стане, то все едно не е станало, ако няма кой да разкаже приказка за него. Може да е нещо адски отегчително като любовта на една българка към един българин, заминал в Германия, за да търси успеха си. Е, какво му е интересното на това? Тайната е проста. Дори в тази студена страна любовта на двама чужденци може да сгрее и нашите сърца.

Честит рожден ден, любими!

www.podarimiprikazka.com

Сватбена приказка за австралиец и българка - кратка версия

Преследвачът на усмивки

Преди много години в далечна Австралия имало болница, където съхранявали сушени билки от посадените в градината. Веднъж, точно когато проветрявали стаята с билките, в болницата приели млада италианка, на която било време да роди. Съвсем неусетно към нея се вмъкнал смесеният аромат от най-различни билки. Италианката вдишала и почувствала как болките й се облекчават. Скоро се родил и малкият Хайсен Струга, нейният син.

Без да подозира нищо, тя се прибрала при съпруга си у дома. Оттогава изминали години. Хайсен растял здрав и силен и още от малък най-много се радвал, когато разсмее някого. Първоначално родителите му приели това съвсем нормално, но скоро забелязали, че ако Хайсен не успее да предизвика нечия усмивка, посървал в продължение на дни. Тръгнали да го водят по лекари, но никой не можел да намери причината за държанието му. Не щеш ли, веднъж на пазара се спрели при щанда с подправките. Италианката пазарила от продавачката няколко подправки и й оставила повече пари. Жената й казала:

-          За благодарност, ще ви кажа нещо за сина ви. Той е омагьосан от аромата на рядко съчетание на билки. Това дете търси щастието си по усмивките на хората. Но ще го намери едва когато открие една усмивка – най-близката и едновременно с това най-труднодостъпната.

Семейството скоро забравило за случая. А Хайсен се влюбил в подправките. Той започнал да събира такива и където и да идели със семейството му, си купувал нови. Мечтаел да стане готвач в свой собствен ресторант. Искал да приготвя най-вкусните гозби, които да предизвикват усмивки на хората.  След време заминал за Лондон, където работел като търговски мениджър на една корпорация и там той преследвал усмивките на хората и сред клиентите, и сред колегите си. Щом не успеел да ги спечели, това го натъжавало и той влагал още повече сили в работата. Така лека-полека съвсем се отдалечил от мечтата си да готви в собствен ресторант.

Един ден срещнал прекрасната Милена. С милувките, с думите си тя внасяла толкова топлина в дните му, че понякога успявал да забрави за лова на усмивки и да мечтае отново. Но въпреки любовта си към нея, дълбоко в себе си, той все още чувствал, че не е намерил своето щастие. Пристигнали в България, нейната родна страна. Милена го завела на Женския пазар, откъдето си купил нови подправки.

Щом се прибрали, му хрумнала идея за изненада. Той често правел такива на любимата си – или рисувал сърце на огледалото, или й подарявал мече с шоколадови бонбони, положени в чекмеджето й с дрехи. Размесил подправките и ги сложил до спалнята им. После въвел Милена:

-          Искам да усетиш аромата на нашата любов – най-хубавият!

Двамата се целунали, а после се любили дълго, преди да заспят. На сутринта пръв се събудил Хайсен. Обърнал се към любимата си, която лежала до него и се усмихвала в съня си. Осъзнал, че сред всички усмивки, които преследвал в живота си, имало само една, която е способна да го направи истински щастлив - тази на Милена. В този миг най-сетне неволната магия от аромата на билките в австралийската болница била развалена. За да се стигне дотам обаче, той трябвало не просто да получи усмивката на любимата си – такива тя му дарявала много. Трябвало да спечели най-близката и труднодостъпна усмивка в света – своята собствена.

Сватбена приказка за австралиец и българка - дълга версия

Преследвачът на усмивки

Преди много години в далечна Австралия имало болница с голяма градина. Градинарят, който се грижел за нея, посадил малка леха с най-различни билки. Той направил това не по разпореждане на ръководството, а защото жена му така му заръчала. Всички знаели, че младата австралийка продавала билки на пазара и никой нямал нищо против. Никой не знаел обаче, че тя била наследник на стара фамилия от магьосници, които грижливо пазели в тайна своите занимания.

Веднъж, точно когато билките в градината разцъфнали с пълната си сила, в болницата приели млада италианка, на която било време да роди. Влязла тя в залата за родилки, а прозорецът към градината бил леко открехнат, за да се проветрява помещението. Съвсем неусетно отвън се вмъкнал смесеният аромат от най-различни билки, италианката вдишала и почувствала как болките й се облекчават. Скоро се родил и малкият Хайсен Струга, нейният син.

Без да подозира нищо, италианката се прибрала при съпруга си у дома. Оттогава изминали години. Хайсен растял здрав, висок и силен и още от малък най-много се радвал, когато разсмее някого. Първоначално родителите му приели това съвсем нормално, но скоро забелязали, че ако Хайсен не успее да предизвика нечия усмивка, посървал в продължение на дни.

Тръгнали да го водят по лекари, но никой не можел да им каже причината за държанието му. Не щеш ли веднъж на пазара се спрели при щанда с подправките. Там продавала билки жената на градинаря. Италианката пазарила от нея няколко подправки и й оставила повече пари. Жената й казала:

-          Нека сторя нещо за вас от благодарност за добрината ви.  Мога да ти кажа нещо за детето ти и защо желае да разсмива хората.

Италианката онемяла, като чула това от устата на непознатата. Бащата я задърпал за ръкава да си вървят.

-          Хайсен е омагьосан от мириса на съчетание от древни билки, което се получава много рядко.

-          Глупости! – викнал бащата.

-          Моля те. Нека я изслушаме – прекъснала го италианката, която усещала с майчиното си сърце, че тази непозната жена знае ключа на загадката.

През това време малкият Хайсен гледал с вперен поглед към продавачката. Той вдишвал от аромата на подправките и не можел да се откъсне от щанда. Като го видял, бащата въздъхнал с неохота и хванал ръката му.

-          Това дете – продължила тя, - търси щастието си по усмивките на хората. Но ще го намери едва когато открие една усмивка – най-близката и едновременно с това най-труднодостъпната. Само тя ще го отведе до мечтаното щастие.

-          Но как ще разбере чия е тази усмивка? – попитала италианката.

-          Това не мога да ви кажа. Но Хайсен няма да спре да търси, докато не открие усмивката.

-          Бабини девитини – викнал бащата. – Да тръгваме!

Италианката отворила уста да каже още нещо, но съпругът й я дръпнал да вървят. Семейството се прибрало и скоро забравило за случая. А Хайсен от този момент нататък се влюбил в подправките. Той започнал да събира по малко и където и да идели със семейството му, си купувал нови подправки. Мечтаел да стане готвач в свой собствен ресторант, където да приготвя най-вкусните гозби, които, разбира се, да предизвикват усмивки на хората. Започнал да готви за приятелите си и им станал любимец.

След време заминал за Лондон и когато се прибирал у дома в Австралия често не можел да види семейството си от старание да угоди на всичките си приятели, от желание отново да види усмивки по лицата им. Но това не бил единственият път, по който ги търсел.

В Англия, където работел като търговски мениджър на една корпорация, той преследвал усмивките на хората и сред клиентите, и сред колегите си. Щом не успеел да ги спечели, това го натъжавало и той влагал силите си в работата.  Така лека-полека съвсем се отдалечил от мечтата си да готви в собствен ресторант.

Един ден срещнал прекрасната Милена. С милувките, с думите си тя внасяла толкова топлина в дните му, че понякога успявал да забрави и за лова на усмивки, и да мечтае отново. Но въпреки любовта си към нея, дълбоко в себе си, той все още чувствал, че не е намерил своето призвание, не е постигнал своето щастие.

Един ден с любимата му пристигнали в България, нейната родна страна. Тя го завела на Женския пазар, откъдето щял да си купи подправки, които не се продават на друго място по света. Разглеждали дълго сергиите. Продавачи ги подканвали, пазарили се с тях, дори спорели кой ще ги спечели за клиенти.

В олелията Хайсен забелязал, че в дъното на пазара, на една малка сергия, седяла свита възрастна жена. Нещо във вида й му напомнило жената от австралийския пазар в детството му и докато продавачите продължавали да спорят, Хайсен се приближил към нея. Жената предлагала подправки и му дала да усети аромата на всяка една, разказала му какви гозби могат да се сготвят, а Милена превеждала всяка нейна дума.

Хайсен харесал много разказа на продавачката от Женския пазар и й споделил, че колекционира билки от всички страни, които посещава. Тя му се усмихнала широко, с онази усмивка, която разтваря сърцата на хората. Доволен, че я е накарал да се усмихне, Хайсен прибрал закупените подправки, и  й оставил пари в повече, много повече, отколкото стрували самите подправки. Така вероятно щял да получи още от нейните усмивки.

Жената благодарила и заръчала на Милена да му преведе следното:

-          Щом се върнеш, размеси българските подправки с тези, които си събрал дотук. Остави ги до спалнята си.

Милена превела това на Хайсен и двамата се спогледали. Да сторят каквото им заръчала жената или да я подминат и забравят?! Хайсен внезапно се развеселил. Това било първото интересно нещо, което му се случило в страната на бъдещата му съпруга. Защо да не последват заръката на жената, когато се прибере? В крайна сметка нямало какво да загуби.

Щом се върнали в Англия, една вечер на Хайсен му хрумнала дори още по-добра идея. Решил да подготви изненада. Той често правел такива на любимата си – или рисувал сърце на огледалото, или й подарявал мече с шоколадови бонбони, положени в чекмеджето й с дрехи. Върнал се по-рано от работа, размесил подправките и ги сложил до спалнята им. След това излязъл от стаята. Щом Милена се върнала, той затворил очите й с ръце и казал:

-          Искам да ти покажа нещо.

Изпълнена с очакване, Милена го последвала. Хайсен я въвел в стаята и тя вдишала от най-прекрасния аромат, който някога била усещала. Отпуснала се в ръцете на Хайсен, а той рекъл:

-          Това е ароматът на нашата любов – най-хубавия!

Двамата се целунали, а после се любили дълго, преди да заспят. На сутринта пръв се събудил Хайсен. Обърнал се към любимата си, която лежала до него и се усмихвала в съня си. Погледал я известно време, докато се борел с изкушението да я докосне. И се усмихнал – усмихнал се по-истински, отколкото когато и да било в живота си.

И тогава станало чудо. Билките се изнизали от пода на спалнята в подредена редичка във въздуха. Завъртели се няколко пъти и после мигом излетели през прозореца.

Хайсен станал да затвори прозореца, без съжаление за своите билки. Докато се връщал обратно при любимата си, той осъзнал, че сред всички усмивки, които е преследвал в живота си има само една, която е способна да го направи истински щастлив. Тя можела да го насърчи да бъде по-смел, когато се страхува да предприеме нови неща в живота си, тя можела да му вдъхне сили да се справя с трудностите в работата си, тя единствена можела да го направи щастлив, дори все още да не е сбъднал мечтите си. Тази усмивка не била на никой от приятелите или родителите му, тя била усмивката на Милена.

В този миг най-сетне неволната магия от аромата на билките в австралийската болнична градина била развалена. За да се стигне дотам обаче, той трябвало не просто да получи усмивката на любимата си – такива му дарявала много. За да се случи това, Хайсен трябвало да прогледне за най-важното и така да постигне най-близката и труднопостижима усмивка в света – своята собствена.

И днес, на неговата сватба, където той имаше всички усмивки на любимите си хора, очите му бяха вперени само на едно място – в устните на любимата.