вторник, 20 август 2013 г.

Стоте очи на Пауна - сватбена приказка

СТОТЕ ОЧИ НА ПАУНА
В Ягодинската пещера, една от най-древните в Родопите, живееше Ввечният паун. Никой не подозираше за съществуването му, защото Паунът умееше да се спотайва добре. Той обикновено излизаше от пещерата след дъжд и докато грееше слънце, защото това беше единственото време, през което можеше да скрие пъстрата си украса зад цветовете на дъгата.
В един такъв ден той се плъзна по дъгата и разпери многооката си опашка в небето. Не след дълго се озова върху покрива на лондонска сграда, където живееше Петя. Вмъкна се през прозореца. Петя отвори едното си око и щом видя Пауна, се стресна:
-          Къш! Как се озова тук?!
-          Бъди учтива с късмета си, момиче – почти й се скара Паунът.
-          Ама ти и говориш!
-          Аз мога да правя всичко, но сега не му е времето. Тук съм заради стоте си очи. Ще имаш каквото успееш да видиш с тях. Ако е злато, твое ще е, ако е дете, твое ще е, ако е слава, твоя ще е.
-          Какво говориш, птицо? – ахна изумена Петя. – Аз дете имам, но...
-          Приготви го и се качвай на гърба ми.
-          Къде отиваме?
-          Всяка жена, на която й предстои да се омъжва, трябва да пожелае света със сто очи.
-          Но защо?
-          Защото преди да се подготвиш за другия, трябва да огледаш света си много добре – Паунът направи драматична пауза. - През всяко от очите на перата ми ще можеш да видиш парче от щастието си. Каквото видиш, твое ще е. Хайде, знам, че не се страхуваш от небето.
Вярно беше, че Петя бе работила в самолет, но как тази птица можеше да знае дали се страхува от небето? Побиха я тръпки. Огледа се трескаво за любимия си, Красен. Къде беше изчезнал точно сега?! Как й се искаше да дойде и да я събуди от този едновременно красив и кошмарен сън.
Петя се хвана здраво за крилете на Пауна и полетя в небето. Тя поглеждаше през прозрачните шарени очи на всяко едно от перата. През едно от тях тя видя Красен как работи, надвесен над кухненски шкаф, през друго топлите му кафеви очи, които гледаха към нея и детето им, през трето видя устните му, които изричаха с любов и може би малко носталгия името на родината им: „България“. Петя продължи нататък. Щом погледнеше през някое от перата, тя виждаше нови и нови неща. През следващото Красен й се стори ядосан, но той и така й хареса. И по-нататък: Красен прегръщаше детето им или я разсмиваше или й предлагаше да се омъжи за него на гондола във Венеция. По време на полета Петя видя още много парчета от своето щастие.
Тя не усети кога Паунът кацна пред Ягодинската пещера.
-          Тук е моят дом. Можеш да слезеш – каза той.
-          Благодаря за пътуването – грейна Петя.
-          Това беше пътуване из собствените ти желания. Готова си да встъпиш в брак.
-          Как разбра това? – разсмя се Петя.
-          Можеше да видиш каквото си поискаш и да го имаш, момиче, да го имаш. Но през всяко едно от моите сто очи ти виждаше само любимия си.
По-късно, когато Петя и Красен подготвяха сватбата си, те решиха да я празнуват в Ягодинската пещера. Днес и тук, по време на церемонията, знам, че Петя, цялата в бяло, трепереща от студ и вълнение се оглежда за Вечния Паун от съня си. Не знам дали тя го видя, но докато аз ви разказвам нейната приказка, ми се стори, че там в дъното, се мерна стооката опашка на удивителната птица. Всичките му очи отново гледаха към Красен, макар че... добре де... Вечният паун едва ли съществуваше.



Няма коментари:

Публикуване на коментар