Приказка за седмокласничка :)

Вълшебният Молив и Мария Мария се събуди върху енциклопедията. Беше я отворила на буквата М – математика. Тази математика й съкращаваше живота. Кой глупак я беше измислил изобщо – сигурно е бил някакво чудовище, което се е забавлявало да измъчва деца, като вселява в мозъците на възрастните невероятно смешната идея, че математиката е необходима. Ръката й се беше изпотила и беше размекнала хартията. Тя буквално я отлепи и погледна да не е скъсала енциклопедията на сестра си. Ваня ставаше особено уязвима при подобни случаи. Думата „молив” се беше размазала. Дано Ваня не забележеше тази дребна волност, която Мария си беше позволила, че щеше отново да избухне един от неприличните им скандали, на които майка им толкова много се дразнеше. „Моливът е инструмент за писане, рисуване и чертаене. Направен е обикновено от дърво във формата на цилиндър, в което е вмъкнат графит...”, прочете тя под размазаното. Думите се разиграха пред очите й, тя започна да обърква буквите, впери пъстрите си очи в стената, за да провери дали е добре със здравето –беше. След това отново погледна към буквите. Те танцуваха хип-хоп и се разменяха както им паднеше. Накрая се наредиха във формата на молив и... и...се отлепиха от страницата. Мария ги гледаше учудено – вероятно сънуваше. - Аз съм господин Молив, на Ваше разположение съм Ваше височество. - Височество?! Т-т-това е някаква нелепа измислица... – заекна Мария. - Не е. Във всяко дърво се крие поне по едно чудовище. - Какво чудовище си ти бе, Моливко такъв, и как смееш да ми се явяваш в такъв вид; да ме плашиш и какво ли още не... – почервеня от яд тя. - Та нали вие ме извикахте. Изпълнявам почти всичките ви желания... но внимавайте, това не винаги е най-добро за вас. - И как по-точно го правиш? – рече тя и в същия момент осъзна с неудоволствие, че любопитството й надви вродения й инат. - Много просто. Щом почувствам потта от ръката ти, това означава, че много силно желаеш нещо и... аз го сбъдвам. Мария протегна ръка към молива от плаващи букви. На допир беше като памук – от него можеше да направи всичко. Хвана го в ръката си и се удиви от прекрасния начин, по който изглеждаше. Моливът се освободи от пръстите й. Беше истинско удоволствие да го наблюдава. И все пак не можеше да му се довери. Той се беше появил изведнъж в живота й или ако трябваше да бъде по-реалистична – в съня й. И всичко се случваше много бързо. Вдигна поглед, беше изморена, искаше да заспи или да се събуди, за да приключи тази небивалица. Но пред нея лежеше чистия светлосив пясък на морския плаж, синята бистра вода – истинска приказка. Очакваше я негър, който държеше за дръжка огромно листо – явно, за да й повее. В далечината видя поклащащ се надпис „Hawaii bar”. Не можеше да бъде истина. Мария се вгледа отново – тя наистина беше на Хавайски бряг. Пощипна се, за да се събуди. Нищо. Една жена с тяло на манекен и сладникаво лице мина по плажната ивица. Незнайно защо това я убеди, че преживяването беше истинско. Мария се зарадва така, както никога досега. Беше само седми клас, а вече беше постигнала една от най-големите си мечти. Дори да сънуваше, дори всичко да беше единствено в представите й, тя щеше да запази спомена за това прекрасно място у себе си. Изкъпа се в кристалните води, държа под водата в ръцете си многобройни разноцветни риби, а след това пи един от най-великолепните шейкове в живота си. Дори за миг не се беше досетила за семейството си. Нищо не й липсваше тук, най-малко пък караниците със сестра й. Измина почти година, в която Мария правеше едно и също всеки ден. Тя се беше научила да кара сърф, да се гмурка, да лежи под палмите по цели дни. Беше почерняла и беше отвикнала да ходи с каквито и да било други дрехи, освен с банския си. Историята с господин Молив също беше позабравена. Тя го беше бутнала в едно от чекмеджетата на суперлуксозната си ВИП стая в хотела. Беше станала капризна – макар тук да имаше почти всичко, дори и гадже – чуден плувец на нейната възраст, който я забавляваше с шегите си, напоследък беше започнала да чувства непонятна тъга. Всичко започна с едно коте, което незнайно как се промъкна на плажа край шезлонга й. Мъжът ветрило се опита да го отпъди с огромното си листо, но котето упорито се въртеше около босите крака на Мария. Изведнъж болезнена тръпка премина по цялото й тяло. От този момент нататък, тя продължаваше да се весели, но в ъгълчетата на устата й бяха се образували две кладенчета тъга. Нима беше възможно да й липсва семейството й, дори училището?! Дните отминаваха, а на Мария й ставаше все по-скучно. Един ден тя даже започна да решава задачи по пясъка – нещо, което не би могла да си помисли, че ще прави преди година. Оказа се, че когато не са задължителни, задачите могат да бъдат много забавни. Новото й гадже, което освен че умееше да плува много добре, също така беше истинска ходеща енциклопедия. Той й разясни, че най-добрата поезия в света се основавала на математически модели, според които се изчислявали стъпките и ритъма на строфите. Отминали още няколко месеца, в които Мария и приятеля й си говориха основно за математика, решаваха задачи и философстваха на воля. Но кладенчетата в ъглите на устните й не изчезваха. Мария беше осиновила котето, което дойде при нея и го кръсти със същото име като котето си от Бургас. Бургас – колко далечна й се струваше тази думичка и колко близка същевременно. Беше запечатала спомените си в картина оттам. Единствено не успяваше да натъпче семейството си в рамките. Можеше да мине без този град, можеше да мине без България, но... дори сестра й й липсваше. А за мама да не говорим. Тогава една вечер, когато остана сама в хотелската си стая, а отвън единствено водите проблясваха на лунната светлина, тя стана, отвори чекмеджето със забравения господин Молив и отново го постави в ръката си. Същата мекота, същите танцуващи букви в очертанията му. - Къде е графитът ти? Винаги съм се чудила... - Графитът не можеш да видиш... той е моята вълшебна пръчица, моята душа. - Ами ако поискам да го видя? – заяде се Мария. - Няма да стане, мила. - Нали ставаше всичко, което си пожелаех. - Почти всичко... някои неща не могат да се правят, а други не могат да се върнат каквито са били. Мария се разплака при думите му, но моливът не я успокои. - Това означава ли, че тези няколко години тук... изпуснала съм ги, защото не съм била със семейството си. - И да, и не. Изпуснала си това време, но една година със сбъдната мечта се равнява на минута с несбъдната, така че не се тревожи. - А те, дали се тревожат за мен? - Какво толкова – ако нещо се случи – ще им се обадя. - Недей да говориш с моите думи, ти мръсно моливче такова – побесня се Мария. Никой досега не я беше ядосвал така. - По-спокойно де. С тези нерви няма да изкараш дълго – рече господин Молив, а буквите в него танцуваха ли, танцуваха. След това добави по-кротко. – Не се тревожат, защото за тях ти спиш в момента. - Но аз искам да се върна обратно. Липсват ми мама и сестрицата ми... - Сестрица, а? А преди време искаше да ги напуснеш... - Ти сега ще изпълняваш или ще ми четеш морал? – ядоса се Мария. - На Вашите услуги, Ваше височество. Може да ме поставиш в ръката си и ако тя се изпоти, значи наистина искаш да се завърнеш. - Единствено ще ми липсва приятеля ми. - Няма. - Как така няма? Много си нагъл, да знаеш! – почти извика Мария. - Той е само част от теб, той е твоето желание да се забавляваш. - Много сложно стана. Не забравяй, че съм само седми клас. По дяволите, дори училището ми липсва, не може да е истина. - Надявам се, след като сте решавали задачи, за да се забавлявате, лесно да вземеш изпитите си след седми клас. - Млъквай и идвай тук. Мария отново взе господин Молив в ръката си и го затопли така, че буквите в него се разтанцуваха неудържимо – като припев на хип-хоп песен. - Много горещо! – пуфкаше Моливът. – Чак аз се запотих. Мария се събуди у дома. Слънцето едва се процеждаше през прозореца. Беше рано. Кладенчетата в ъгълчетата на устните й се бяха стопили. Тя се огледа – сестра й и майка й спяха кротко в стаята. Скочи в прилив на щастие. Шмугна се в леглото на сестра си и я прегърна. Сестра й се обърна в съня си. Мария усещаше равномерното й дишане. Искаше й се да я събуди – не знаеше къде у себе си да побере толкова радост. Но не го направи. Вече нямаше да мисли само за себе си. Беше толкова хубаво, че отново имаше семейство, в малкия морски град край черноморските вълни, и можеше, ама съвсем реално и наистина можеше да я слуша как спи. Понякога да слушаш как спат любимите ти хора струва повече от това да живееш с години на Хаваите сам със собствените си вътрешни герои, би казал господин Молив. На сутринта се оказа, че никой не беше заподозрял за пътешествието на Мария на Хаваите. Тя се опита да разкаже на семейството си, като прегръщаше ту майка си, ту сестра си, но те упорито твърдяха, че само е сънувала, защото не беше отсъствала и минута от вкъщи. Единствено се зачудиха как беше възможно прекомерната люблеобвилност на Мария тази сутрин да се дължеше само на някакъв сън. Какво ли щеше да е учудването им в следващите дни, когато видеха, че тази промяна не беше само сутрешно настроение... Понякога в живота на едно съвсем обикновено бургаско семейство също се случваха чудеса. Що се отнася до господин Молив – той се завърна в енциклопедията, а буквите му се подредиха отново.... Никой не ги разбира моливите, техният графит остава скрит за нас, обикновените, и по-добре. Хората не винаги знаят кое е добро за тях, би казал самия той. Диана Петрова, www.podarimiprikazka.com