сряда, 23 май 2012 г.

Приказка за 18-годишно момиче!

Вълшебния молив и Ваня Това се случи малко след като Ваня приключи доскорошната си връзка с приятеля си. Беше толкова уморена и разочарована. Нима любовта те изпиваше по този жесток и съкрушителен начин, доста по-унизителен и отвратителен от описвания в книгите?! Тя разговаря с майка си известно време и после отиде да спи. Сестра й, тази малка своенравна досадница, сигурно щеше да злорадства. Но не, Мария дойде и разговаря с нея през нощта – нещо, което щеше да оценява друг път, защото в онзи момент единственото, което я вълнуваше, бяха собствените й чувства след раздялата. На следващия ден беше взела малката си джобна енциклопедия в училище – искаше да се забавлява с нещо по време на скучните часове в края на годината. Всички бяха превъзбудени от факта, че завършваха, а тя ги гледаше уморено. Глупакът й беше отнел невидимо и тази радост. Той стоеше на отсрещния чин. Трябваше да го гледа цял ден, което й се стори почти непосилно. Отвори енциклопедията на посоки и се направи, че чете. Постави едната си ръка върху страницата. Момчето я наблюдаваше. Беше сигурна. Можеше да го види с периферното си зрение. Ръцете й се запотиха. Под потната ръка буквите се размазаха и разтанцуваха, но Ваня не можеше да види това. Тя бе погълната изцяло от историята с бившето си гадже. Понякога една любов ти отнемаше повече, отколкото ти бе дала. Всъщност в повечето случаи се случваше именно така. „Моливът е инструмент за писане, рисуване и чертаене. Направен е обикновено от дърво във формата на цилиндър, в което е вмъкнат графит...”, НЕ прочете тя под размазаното. Краката й се подкосиха. Малката киправа рокля, в която се беше облякла, се удължи и поду в разкошен кринолин. Вълните, на които се разстилаше слизаха на стъпала до земята и продължаваха на метри над нея. Косата й бухна, Ваня цялата се покри с лавандулов аромат, а главата й с було. Огледа се смаяна. Намираше се в центъра на Рим, близо до Колизеума. Беше застанала до едно дърво и позираше за снимка. Младоженецът, който надминаваше всичките й очаквания, вървеше към нея. Рус, със сини очи, той бърбореше забързано на италиански. Ваня присви вежди – вероятно сънуваше. Ощипа се, но всичко си беше същото. Вихърът от гости, които ръкопляскаха и вероятно крещяха „Горчиво” – ах, защо й беше руската гимназия, когато сега би дала мило и драго да знаеше италиански. Нали винаги бе искала да се намира тук, да живее тук. Тя се остави на тълпата да я понесе – целуваше този непознат мъж, после танцуваше с него така както най-обича, а накрая, късно през нощта, когато се върнаха в италианската къща, където се предполагаше, че щяха да живеят, тя се изуми. Тази къща изглеждаше като модерна малка вила от едната си страна, а от другата – като средновековен дворец. Беше подредена и изчистена – всичко се намираше на мястото си и атмосферата беше уютна и същевременно разкошна. Когато отвори устата си, за да ахне, тя започна да говори на италиански. Това я учуди още повече и тя реши да изчака до сутринта – може би тогава всичко щеше да се изясни. Когато първата брачна нощ премина и съпругът й заспа до нея, тя стана от леглото. Доближи се до прозореца и погледна навън. Валеше ситно и спокойно. По прозореца се образуваха танцуващи букви, които сякаш вилнееха в очертанията на нещо като молив. - Къде съм, мили Боже? – прошепна на себе си Ваня. - Където винаги си искала – чу тя тънък гласец, който идеше откъм прозореца. Ваня се стресна. - Кой си ти? - Моливът на желанията. На вашите услуги, Ваше Височество – рече тържествено танцуващия молив и затанцува с буквите в стомаха си. - Ужас. Сигурно полудявам! – разтрепери се Ваня, на която тази среща й дойде в повече. - Не. Просто си на гости на мечтата си. И господин Молив й разказа как ако й се запотяла дланта върху буквите, с които бил изписан в енциклопедията, това означавало, че желаела много силно нещо и то трябвало да се сбъдне. Ваня моментално съжали, че семейството й не беше там – дори малката й сестрица, която не спираше да я дразни. Но тя й прощаваше – нали беше дете. Бяха изричали тежки думи една към друга, с които единствено успяваха да наранят майка им, но и двете тайно се обичаха, някак отвъд думите, отвъд обозримите реалности – без признания и дори без самопризнания в любовта си към другата. Не, това не беше неосъзнатата сестринска любов на две момичета, които си помагаха в случаи, когато имаха нужда една от друга. Тази любов беше осъзната и ги притесняваше със своята сила. Нима човек можеше да обича така безрезервно някой, когото трудно понася? Такива неща се случваха само, ако майчината кръв беше обща или... или в приказките. Ваня се огледа отново. Нима заслужаваше този дворец – тя, бедното бургаско момиче, което искаше да завърши психология, за да разбира и помага на другите... но ако трябваше да бъде честна... по-скоро за да разбира и помага на себе си. Всичко тук изглеждаше прекалено прекрасно и големите й сини очи се наводниха със сълзи. Не знаеше защо плачеше, а може би знаеше много добре. Липсваше й семейството й – липсваше й толкова много, че ако не го видеше повече, би си го съчинила сама. Години по-късно разговорът с господин Молив беше забравен. Ваня имаше три деца и гледачка. Разбираше се чудесно със съпруга си и, но всяка вечер, когато валеше тихо и спокойно, тя отново се подсещаше за старото си семейство. Сестра й, която разговаряше с нея до късно през нощта, за да я успокоява, топлината на майчините ласки. Беше си взела един пищен котарак, който ни най-малко не й напомняше на бургаския, който отглеждаха, но когато го милваше по дългата бяла козина, тя се сещаше за сестра си. После бързо разтръскваше глава и продължаваше с дейностите си. Или пренареждаше къщата, или се занимаваше с децата, или се разхождаше из прелестните италиански поляни в луксозното предградие на Рим, където живееха. Искаше да има и двата си живота накуп, като коте, което счита, че да живее е привилегия и то би се жертвало да сподели живота си с хората, които се грижат за него – накратко - всичко. Трябваше да се довери на господин Молив, всъщност какво ли би загубила, ако не му се довереше? Може би сегашното си семейство – не, той не би допуснал такова нещо. - Тук съм – рече й господин Молив една такава нощ. – Искаш ли да ти помогна да разбереш какво искаш? - Да. Всъщност да. - Спри да мислиш кое е възможно и кое не е. Изчисти и подреди сърцето си така, както правиш с къщата си. Когато изхвърлиш всичко, без което можеш, ще разбереш кое е важно за теб. - Благодаря ти, мило Моливче, мислиш за мен. - Не. Не бъди толкова наивна. Мисля единствено как по-бързо да приключа със задълженията си – тук физиономията на Ваня се вкисна и като я видя, господин Молив веднага смени посоката. – Всъщност, така беше в началото. Но след това ми стана симпатична. Наблюдавам те през цялото време. Ти цениш важните неща в живота си. Ваня повдигна пръст, за да отбележи нещо, но го смъкна обратно. Нямаше какво да добави. Господин Молив я разбираше прекрасно. Имаше чувство, че ако разбърканите букви в стомаха му се подредяха, те щяха да изпишат живота й в няколко изречения. - Имаш ли графит? – рече изненадващо и за самата себе си тя. - И сестра ти ми зададе подобен въпрос. - Бил си при сестра ми?! - Да, разбира се – облегна се върху стичащите се струйки дъжд по прозореца привидението. – Трябва да ти е разказала за срещата си с мен. - Всъщност, да – присви очи Ваня, като взе да си припомня как една нощ сестра й, съвсем необичайно за нея я прегърна и се разхълца. Беше твърде уморена тогава, за да я изпъди. На сутринта Мария й разказа за странния си сън с един молив, но Ваня я бе слушала разсеяно. Любовта наистина отнемаше твърде много време, толкова, че да не ти остава такова, за да видиш най-важните за себе си хора. – Трябва да ме върнеш при тях! – продължи Ваня с леденостуден глас. Трябва! - Сигурна ли си? Но тогава мечтата ти ще се изпари. Ще загубиш семейството си... поне временно – докато пораснеш. - Какво имаш предвид? – говореше тя като ледена италианска кралица. Беше се изпълнила с невероятна сила – сила, която не подозираше, че притежава. - Годините ти тук се равняват на няколко минути в Бургас. Хи-хи! – засмя се господин Молив, който вместо да се уплаши от тона й, се разсмя. Ваня не му отговори. Тя му направи знак да изчака. Отиде в стаите на децата си. Целуна всяко едно по челото, а след това също толкова нежно погали и бузата на мъжа си. Понамести вещите си – искаше да остави нещата все така подредени, както ги поддържаше. Отвори гардероба с роклите си. Имаше толкова много и толкова различни! Прокара пръсти през тях все едно се сбогуваше. След това съвсем уверено се върна при прозореца, където господин Молив я чакаше облегнат на същата струйка дъждовна вода. Тя се протегна към него, ръката й премина през прозореца. Моливът беше като памук. Може би в топлината на този памук най-добре узряваха мечтите. Картината с италианската къща и семейството й се разтече и сля с дъжда. Тя се озова сама в бургаския апартамент. Беше обед. Вероятно сестра й беше на училище, а майка й на работа. Всичко си беше постарому и Ваня се зарадва. Не биваше, наистина не биваше да се бърза. Човек трябваше да изживее живота си всяка секунда с всяка радост и грешка. Иначе би се чувствал ужасно, както й се случи в дъждовните италиански нощи. Сигурно щяха да са й необходими месеци, за да се възстанови психически – но нали затова бяха дебелите книги. Не психологията можеше да й помогне в този момент, а звънливото гласче на палавата й сестра. Вратата хлопна. Мария се връщаше. Тя пуфтеше, докато захвърляше тежката си ученическа раница. - Обичам те! – стресна я Ваня. – Можеш да носиш всичките ми дрехи! - И аз те обичам, но защо е всичко това?! - Моливът! – изрече Ваня все така тихо, както умееше само тя. - Ясно. Двете сестри неусетно се бяха просълзили с едно и също съдържание на сол в очите. Те не си говореха, а само се прегръщаха. Вратата отново се хлопна – сигурно майка им се прибираше в обедна почивка. Те бързо отделиха ръце една от друга и избърсаха непохватно очите си. Тайната им обич една към друга трябваше да остане скрита дори... от майка им. Бедната жена никога нямаше да ги разбере. Понеже тя самата никога не бе имала подобни взаимоотношения със сестра си, не знаеше, че независимо от местата, в които попадаха, било те измислени (реалният свят и той е измислен!) или такива, които изглеждат истински, те двете никога нямаше да се разделят в мислите си. Не за друго, а затова, че притежаваха едно и също съдържание на сол в очите си. Точно толкова, колкото беше необходимо за две сестри. Нещата не се промениха много, но незнайно защо след този ден майка им се успокои – тя не знаеше, но усещаше с майчината си очна сол, че децата й са завинаги свързани. Диана Петрова, www.podarimiprikazka.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар