събота, 4 юни 2011 г.

Глутници - приказкотерапия

Глутници

Тодор обичаше да се заседява пред компютъра вкъщи. Почти не излизаше и нямаше много приятели. До скоро работеше като секретар в градския съд, докато един ден внезапно не реши да си търси друга работа. Нито знаеше каква точно, нито искаше да мисли за това. Сега беше събрал пари, които да му стигнат за около година. Нахвърли в раницата си няколко чифта дрехи, сандвич, шише с вода и фенер, заключи апартамента си и тръгна по улицата. Прекоси целия град пеша и продължи нататък. Вървеше почти без да спира. Скоро започна да се смрачава. Наоколо се простираха ниви, едната – слънчогледова, другата – пшеничена, третата – с избуяли бурени.

В далечината по пътя се появи неясният силует на куче. То се движеше право към него. Тодор пое дълбоко дъх, за да потисне страха си, и продължи напред. Колкото повече се приближаваше към животното, толкова по-сигурен ставаше, че то не е куче, а нещо по-голямо. Вече можеше да различи сивия цвят на козината му. Когато видя бялата украса около дръпнатите му очи, разбра, че беше вълк. Сърцето му затупа като картечница. Той спря, без да посмее да погледне животното в очите. Вълкът го обиколи и подуши от всички страни, после седна пред него. Тодор протегна трепереща ръка и го помилва. После направи крачка напред и вълкът стана. Тръгна и вълкът го последва. Тодор се усмихна и продължи. Трябваше да се учуди на поведението на вълка, не по-малко странно от неговото, но не го направи. Щом Тодор можеше да върши необичайни неща, беше съвсем обичайно да ги прави и целият свят.

Вълкът придружи Тодор до първото селище, което се откри пред тях. После спря и тръгна в обратна посока, без да се сбогува. Тодор не се опита да го спре. Спусна се към селото и кучетата го посрещнаха с груповия си лай. Почука на първата врата, която видя. Отвори му прегърбена жена:

- Какво искаш, момче?

- Само да преспа на топло, бабо, ще си платя.

Жената отвори вратата по-широко, огледа го и му направи знак да влезе. Тодор започна да бърка в джобовете си за пари, но старицата го спря.

- Ял ли си? – попита тя.

Тодор не отговори, а хвърли поглед към печката в дъното, където къкреше тенджера с боб. Жената напълни една паница, извади хляб от долапа и му ги подаде. Тодор не си спомняше да беше ял по-вкусно нещо през живота си. Когато се насити, старицата мълчаливо му постели в съседната стая и го покани вътре. По стените висяха окачени черги, а в дъното имаше нафтена печка. Надвеси се над нея с кутия кибрит и след няколко опита, я запали. Стаята се затопли, но без да изсуши въздуха. Тодор поблагодари, събу се и се мушна между завивките, които ухаеха на сапун. Спа до късно на следващия ден, а когато се събуди, надникна през прозореца и видя, че бабата хранеше кокошките си на двора. Приближи се до печката. Там изстиваше прясно сварено мляко. Тодор пое дълбоко от мириса му, а после излезе на двора.

- Добро утро – поздрави той.

Жената вдигна глава от хранилките, където ръсеше жито, и рече:

- Бог дал добро. Седни да хапнеш, момче. Издоих кравите сутринта.

- Благодаря, бабо, но ще тръгвам.

- Не може така. Трябва да се закусва, казваше го моята майка, а на нея й го е казвала нейната...

Тодор се опита да се възпротиви, но не можа. Той отпусна рамене и влезе след нея в къщата. Тя грабна един черпак от чекмеджето до печката.

- Викай ми баба Мара. Гледам две крави и продавам мляко на един търговец. Криво-ляво преживявам. А ти що правиш, чедо, по наште места?

- Търся си работа.

- Аз мога да питам някой из село...

Баба Мара се изви към него, изпечените й ръце още държаха черпака. Остави го внимателно и се приближи до Тодор. Отметна една от белите си плитки назад и рече:

- Я да ми помогнеш днеска. Ще изведеш кравите на паша.

Тодор кимна и стана да иде до обора, който трябваше да е в задния двор. Взе една пръчка и ги поведе към нивята извън селото. Скоро се озова на същото място, където го беше оставил вълкът. Огледа се дали няма да го зърне пак, но го нямаше. Кравите го поведоха към близката гора. Тодор вървеше след тях до една влажна поляна, където те спряха и загризаха стръкове трева. Слънцето се процеждаше през дърветата и подхвърляше кръговете си във въздуха. Иззад шипковия храст отсреща се подаде същият вълк. Той мина край кравите, а те сякаш не го забелязаха. „Не трябваше ли да се уплашат?”, помисли си Тодор. Вълкът дойде право при него, изправи се на задните си лапи върху дрехите му и го погледна. Тодор понечи да се дръпне, но нещо го задържа. Втренчи се във вълчите очи, гмурна се в тях като риба. Кравите ги наблюдаваха няколко минути. След това хукнаха през гората, а Тодор побърза да ги последва. Не искаше да ги загуби и да разочарова старицата, която се отнесе така добре с него. Прибра ги в селото, влезе в двора, а там, застанала до обора, го чакаше баба Мара:

- Много бързо ги караш, момче. Ще ги умориш и няма да дават мляко.

Тодор искаше да й разкаже за странната си среща с вълка, но реши, че няма да му повярва и замълча. Сбогува се с нея и се прибра в града.

Влезе в първата книжарница, край която мина, запъти се към енциклопедиите и отвори една за животни. Намери статията за вълка и зачете. Когато стигна в средата, пръстът му спря на следното изречение:

„Вълкът обикновено се отделя от глутницата си, когато е готов да създаде своя.”

Тодор се усмихна за първи път, откакто беше напуснал работата си, затвори шумно енциклопедията и изскочи навън. Хукна по улицата и се прибра право вкъщи. Изкъпа се и се залови за работа.

Отиде в кравеферма и купи десет крави с парите, които беше събирал цяла година. След това намери шофьор на камион, който да ги закара до къщата на баба Мара. Уговори се с него да помага на старицата срещу добро заплащане.

Днес Тодор има своя фирма за компютри и е най-богатият човек в града. На входа пред голямата му къща може да се види малък каменен паметник на вълк.

автор: Диана Петрова

www.podarimiprikazka.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар