Две - приказка за рожден ден

Две

Две

Лилия беше висока и кокалеста, с дълга кестенява коса, която се стелеше по раменете й като водопад. Красотата й не беше нито кукленска, нито фатална, но тя излъчваше копнеж по неосъществими неща и една сладка безнадеждност, на която малко мъже можеха да устоят. Чарът й отразяваше вътрешния сблъсък на две на пръв поглед несъвместимости, които тя отчаяно се опитваше да помири – математическата и романтическата си същности. Лилия беше може би единствената жена в България, която се влюбваше освен в мъже, и в иконометрични модели. Тя можеше да се взира с часове в числата и формулите, и подобно на хората, които обичаха да редят пъзели, изпитваше интелектуален екстаз от заниманието си. Но формулите и числата за нея не носеха баналния смисъл, който всички хуманитаристи биха вложили в тях. Те не бяха просто предизвикателство за ума й, а чиста форма на красота като диамантена скулптура, скрита между усойни скали.
Склонността на Лилия да търси красотата във всичко край себе си я караше да приема всеки ден като рожден. Тя живееше в едно непрестанно очакване да се прероди по айнщайновски и на моменти това я правеше нетърпелива. Хайде, кога най-сетне щеше да срещне любовта на живота си, кога децата в Африка щяха да спрат да гладуват и кога... сърцето й щеше да се успокои? Работата й в БНБ беше истинско спасение за тревожната й душа. Тя обичаше тази работа не само заради това, че й позволяваше да се докосва до любимите й числа, а и защото я държеше стъпила на земята. Сякаш ако не беше старата красива сграда, в която работеше, тя щеше да отлети завинаги от земята.
Всяка сутрин Лили си правеше малка разходка на втория етаж в банката, който наричаха „бел етаж”. Човек би си помислил, че много искаше да работи именно тук, защото там се намираха кабинетите на ръководството и заседателните зали. Но единствено нейният любим, Богомил, знаеше истинската причина. Тя винаги разглеждаше бюрото на банков чиновник от трийсетте години с автентична пишеща машина, изложено на етажа. Мястото я привличаше със сила, която тя не можеше да си обясни другояче, освен като глупава прищявка. Веднъж, когато никой не се виждаше по коридора, тя не можа да удържи любопитството си и прескочи въженцето, което отделяше бюрото. Отблизо машината беше великолепна, сякаш беше събрала цялата мъдрост на времето и безвремието в себе си – нещо като модел за всичко.
Лилия се огледа крадешком, а после натисна копчето с цифра две. Никой не би могъл да каже защо избра това копче, най-малко пък самата тя – просто така й хрумна. То изщрака в празното пространство, сякаш обявяваше старта на състезание. „Състезание със самата мен...”, помисли си Лили и се усмихна на собственото си остроумие. Когато отдели пръста си, копчето не искаше да се прибере обратно. Тя защрака с треперещи ръце по него, но колкото повече се опитваше да го върне на мястото му, толкова повече то се изваждаше. Моментална вълна на ужас мина през цялото й тяло. Ами ако откриеха, че тя го е счупила... вече имаше отпечатък от пръста й върху него. Лили вмъкна тънките си пръсти в зейналото пространство между него и другите копчета и го измъкна, мушна го в джоба на жилетката си и се запъти бързо към работното си място.
Днешният ден не можа да се съсредоточи в работата. Чакаше с нетърпение да се прибере вкъщи, да преспи Денис, четиригодишния й син, и да разгледа на спокойствие копчето.
Когато това се случи, тя го извади внимателно от джоба си под нощната лампа и започна да го разглежда. То беше съставено от две части като миниатюрна кутийка. Лили се опита да ги раздели и какво беше учудването й, когато стори това без забележително усилие. Вътре в копчето бяха свити две хартийки. Лили разви първо едната много внимателно. Духна, за да изпъди праха и видя следното:

y (t) = Ay (t)+ E Zy (t-1)+Cx(t)

Очите й блеснаха като на дете, открило играчката, за която е мечтало. Когато разтвори втората хартийка, учудването й премина в ужас, защото върху нея беше изписано собственото й име. Тя стоя втренчена в двете хартийки известно време, после ги сви внимателно и ги прибра в копчето. Него Лили скъта обратно в джоба си и легна. Въртя се дълго, без да може да заспи. Тази формула приличаше толкова много на иконометричен модел, стига неизвестните да имаха своите стойности... Но името й, какво правеше там? Сигурно беше глупаво съвпадение и все пак... какво съвпадение?!
Лилия задряма призори и скочи, щом часовникът я събуди. Изпрати детето си на детска градина и се натика в метрото. Близо до нея се държаха две близначки на около трийсет години – те бяха облечени еднакво и я гледаха, без да отместват поглед. Лили понечи да се скрие, но хората бяха натъпкани във вагона като шишета и не успя да помръдне. Никога не слушаше оператора, който съобщаваше спирките, но сега... „Следваща спирка е... Гладната земя”. Лили подскочи и се огледа трескаво. Да не би да сънуваше? Ощипа се, взря се в близначките, те започнаха да протягат ръце към нея. В този момент вратите се отвориха и Лили изхвърча като попарена на станцията. Втурна се към ескалатора, а навсякъде имаше надписи – „Гладната земя”. Изкачи се и излезе от подлеза, който беше напълно непознат за нея. На повърхността вятърът вееше безжалостно, а слънцето блестеше в очите й. Навред имаше само пясъци и нищо друго. В далечината се виждаха колиби и тя без да се двуоми се запъти натам. Посрещнаха я полуголи тъмнокожи, накичени с много гривни и шарени препаски вместо панталони. Те й говореха на неразбираем език и сочеха с копията си към колибите. После доведоха белокож човек, облечен досущ като тях. Той я огледа от всички страни и обясни на чист български, че бил открит като бебе в пустинята и племето го осиновило. Те знаели предварително, че ще го намерят, защото така пророкували великите духове. Той владеел племенния език и български, като на втория никой не го бил учил. Очаквал този момент цял живот, защото мисията му била да разведе Двойната жена из Гладната земя. Тя отговаряла изцяло на описанието на духовете и белокожият понечи да я хване за ръка.
На Лили тези самопризнания й дойдоха в повече, причерня й и тя се отпусна в ръцете на един чернокож зад нея.
Събуди се, като не знаеше колко време е минало. До нея стоеше белокожият, който само ѝ се усмихна.
- Хапни, защото те чака тежък ден – рече той.
Лили не отговори, само размърда ръце. Тя стана, а чернокож мъж й донесе паница с шепа храна, която Лили виждаше за първи път. Докато дъвчеше бавно, реши, че ще следва този белокож, който не познаваше, макар да не знаеше накъде я водеше и какво се случваше с нея.
Малко след като се нахрани, тръгнаха през пясъците и скоро стигнаха до друго селище. Там миришеше на гнило и имаше много чернокожи деца, които бяха толкова слаби, че не приличаха на човешки същества. Сърцето на Лили се късаше, като ги гледаше, но белокожият не се задържаше много и продължиха нататък. Вечерта отседнаха в едно селце, където племенния вожд им поднесе единствената храна, която имаха. Лили отказа, като направи знак да я даде на някое от децата.
- Ако искаш да ни помогнеш, трябва да разгадаеш формулата от копчето – рече белокожият.
- Откъде знаеш за него? И защо ми показваш всичко това?
- Защото само ти можеш да помогнеш.
- Как така само аз... аз съм един банков служител от България, бас ловя, че не знаеш къде се намира тази страна.
- Знам, защото и аз съм оттам – отвърна кротко белокожият.
- Виж, цялата тази история е абсурдна и аз не знам...
- Ще се върнеш при любимите си хора едва когато успееш да ни помогнеш. Освен това ще получиш и награда...
- Не ми трябва награда, върни ме обратно при семейството ми, дивак такъв! – изкрещя Лили, която не можеше да слуша повече тези врели-некипели.

Белокожият я хвана за лакътя и я стисна силно. Тя се опитваше да се отдръпне, но той продължаваше да я стиска. Накрая внезапно й се приспа и се отпусна назад.
Събуди се в прекрасна зелена долина. Край нея подскачаха и си играеха сърнички. Беше сама. Стана и сърните се подплашиха. Хукнаха да бягат, а после се спряха в долината, ширнала се пред нея. Лили се вгледа в тях. Боже мой! Бяха се наредили така, че изобразяваха формулата от копчето. Какво се случваше?! Нима полудяваше? В миг се сети за детето си и за любимия, когото не беше виждала цяла седмица преди тези странни събития. Изпита страх за тях и страх за себе си – може би никога нямаше да ги види отново.
Насочи се към сърните, а те тръгнаха едновременно, без да се разместват. Пазеха известно разстояние от нея и се движеха, така че продължаваха да изобразяват формулата. Всичко й приличаше на филм с ужаси, но като че ли това изостри сетивата й. Лили вървеше и се връщаше към мислите си отпреди странните събития. Тази формула така приличаше на иконометричен модел... какви ли можеха да са стойностите на неизвестните? В този миг сърните започнаха да се разместват. След малко те изобразяваха неизвестните по различен начин. Лили изведнъж спря и се почеса по главата. Всички сърни също спряха. Тя реши да ги провери и мислено прехвърли едно от неизвестните от другата страна. Те веднага се пренаредиха като огледало на мисълта й. Опита пак, същото...
Тези животни четяха мислите й като техен двойник. Числото две се появи отново в съзнанието й. То беше виновно за всичко, това проклето число. Сега се присети и за думите на белокожия за Двойната жена. „Добре”, каза си, „трябва да помисля. Числото две е първото от четните числа. То не е едно, то раздвоява. Две поставя под въпрос числото едно... Така. Дотук добре. Какво още прави, освен че внася смут? Ако мъжът е първият човек според библията, то жената е номер две. Как не се беше сетила по-рано? Две можеше да символизира женското... а онзи белокож я нарече Двойната жена. Но тя нямаше сестра, нито познаваше някого, който да прилича на нея. И все пак обичаше двама души, проклетата кутия се беше отворила на две половини, листчетата бяха две, близначките, които я наблюдаваха, също, и това със сърните беше втората странна част от нейното пътешествие. Умът й заработи на пълни обороти. Знаеше, че буквите в нумерологията имат числена стойност. Трябваше да ги замести със съответните числа и да види какво ще се получи. Не си спомняше коя буква кое число представлява, но сърните явно знаеха това, защото смениха формата си с числа. Те наистина бяха двойник на нейните мисли.
Лили реши уравнението и изобщо не се учуди, когато крайният резултат беше числото две.
Точно тогава измежду стадото изникна белокожият. Той се изправи и рече:
- Остава ти да направиш едно последно нещо и ще получиш наградата си.
- А семейството ми... То добре ли е? – попита Лили трескаво.
- Има една река – отвърна белокожият. – Трябва да съединиш двата й бряга. Тогава вече светът ни няма да се дели на две и няма да има глад и войни. Ако успееш до залез слънце, ще те отведа при семейството ти.
- Но това е невъзможно. Аз да не съм някакво божество?
- Тогава никога повече няма да ги видиш...
- Ах, ти! Негодник такъв – извика Лили извън себе си, но после побърза да се прибере в кожата си, защото внезапно изчисли почти нищожната вероятност подобно отношение към белокожия да е и от най-малка полза за нея.

Сърните и белокожият я отведоха до брега на бурна река с тясно устие. Пръски хвърчаха във всички посоки, реката се гневеше и тътнеше гръмовно. „Две”, не спираше да мисли Лили. „Ето тук, на брега на тази река, за първи път белокожият наруши двойката. Това беше третото мястото, на което я заведе.” Очите й заблестяха, докато се чудеше какво да стори. Можеше да се насипе пръст и да се отклони реката, но бреговете отново щяха да са два. Можеше да се построи мост, но нямаше материали, с които да се стори. Лили мисли цял ден. Слънцето преваляше и с него в сърцето й се настаняваше лугаво отчаяние. Трябваше непременно да реши тази задача, заради себе си, заради семейството си. Тогава внезапно се сети. Как изобщо не й хрумна по-рано?
Приближи се до брега, клекна и залази с ръце през водата. Застана в полулегнало положение, сякаш се канеше да прави лицеви опори. Ръцете й се опряха в отсрещния бряг. Лили заприлича на мост между двата бряга. Изведнъж засветиха светкавици, заваля дъжд, реката започна да се пълни, а белокожият и сърните се разбягаха. Но Лили не помръдваше. Сега в мислите й бяха единствено Денис и нейният любим, Богомил.
Водата я заля и когато Лили потопи глава в нея, изведнъж настана тишина. Измина известно време и тя установи, че не диша, но не се задушава. Сякаш вече нямаше нужда от дишането. Тогава всичко засвети и изпод пясъка поникна като цвете човек с гръб към нея. Той бавно се обърна и сърцето й примря. Лили се изправи бавно, а сълзите, които напираха от очите й, се сляха с речната вода. Пред нея стоеше дядо й, любимият й дядо. Онзи, който й разказваше чудни приказки като дете, онзи, който я водеше навсякъде с него. Онзи, който си замина от нейния свят така нелепо и когото толкова пъти мечтаеше да види още веднъж.
- Мило дете – рече той, а гласът му звучеше като че излизаше от пещера. – Гордея се с теб.
- О, дядо – проплака Лили и го прегърна. – Ако знаеш как съжалявам, скъпи мой дядо.
- Винаги съм бил сигурен, че моето момиче има силата да спаси цял един свят.
- Дядо, дядо... – продължаваше да хлипа Лили.

След като се успокои дядо ѝ заговори. Казваше, че всички неща в света, който Лили познаваше, имали отпечатъка на числото две. Те си били същите неща, но освен това представлявали и просто една идея. Точно затова чудесата били възможни. Нещата не се променяли, но идеята за тях можела да се промени винаги, стига човек да обичал истински. Само любовта можела да извие мост между единия бряг на реалните неща и идеята на човека за тях. Точно такова чудо сторила Лили, Двойната жена, както я нарекъл белокожият, защото имала математически ум, който намирал решенията на най-сложните задачи и едновременно с това била мечтател, който би сторил и невъзможното за любимите хора... Този свят, казваше дядо й, бил съграден от мечтатели с математически умове!
Лили не беше сигурна, че го разбра добре. Тя се наслаждаваше на присъствието му, слушаше гласа му, докосваше дланите му, за да се увери, че е там и е истински. Но тревогата в нея растеше с всяка изминала секунда, защото предусещаше, че скоро отново трябваше да се раздели с него.

- Е – рече той. – Ще вървя.
- Не ме оставяй, дядо. Обичам те.
- Ти пазиш идеята за мен в сърцето и ума си.
- Не искам идея, искам да сме заедно, както беше едно време...
- Това е минало, дете – въздъхна дядото и я прегърна отново. – И то е само идея.

Лили се разрида на глас като малко дете. Но това не беше вече тъжният плач на отчаянието. А плачът, който измива спомените и ги превръща в диамантена статуетка сред усойни скали. Когато най-сетне спря да хлипа, тя се усети чиста като дете. Все едно започваше да живее наново. Огледа се, дядо й вече го нямаше, а тя се намираше на една от спирките в метрото. Бръкна в джоба си, а копчето вече го нямаше там.
По-късно, когато отиде на работа и се приближи до пишещата машина, видя, че копчето с двойката беше на мястото си. Лили се подсмихна и се запъти към нейния етаж. Нямаше намерение да проверява къде е синът й, нито пък любимият й мъж. Беше изчислила, както само единствената жена в България можеше да стори, че всичко отново или по-точно вече си беше на мястото.
автор: Диана Петрова
www.podarimiprikazka.com