За опасната среща със себето

ОПАСНА СРЕЩА

Любовта се състои от един

 дух, населяващ две тела.

Аристотел

 

Никой не очакваше, че дърветата на Земята ще останат толкова малко толкова скоро. Трябва да е било 2013 година, когато по всички телевизии, интернет медии и електронни вестници тръбяха за края на човечеството. Не можеше и да се помисли за ползването на дървесина за каквото и да било – хартия, мебели, отопление. Малкото останали дървета трябваше да живеят, за да произвеждат така необходимия кислород, без който хората щяха да погинат. Децата по училищата рисуваха дървета в часовете по рисуване, филмовите продуценти произвеждаха фентъзи филми, в които се откриваха субстанции в недрата на земята, с помощта на които дърветата растяха не с години, а с часове. Екологични организации садяха гори навсякъде – това се беше превърнало в бизнес за милиони по света. Дърветата бяха станали по-ценни от горивото. Говореше се, че ще избухне Трета Световна война за територии с повече дървета.

В малка България, която се намираше на Балканите, един мъж работеше като програмист в мебелна фирма. Той беше висок и с матова кожа, а гъстите му тъмни коси вече се прошарваха на места. Ходеше с гладко избръсната брада, спортно облечен и не се различаваше по нищо от своите колеги, освен по блясъка в очите. Ако сте се разхождали край морето срещу слънцето рано сутрин, няма начин да не сте забелязали как светлините му играят по морската вода. Тази светлина грее настоятелно, тя прониква във водите и твори живот. Ето такъв беше блясъкът в очите на Тома.

Мебелната фирма се изправяше пред крах. Вече беше разпродадено почти всичко, което можеше да се продаде – бюра (изработени от дърво), компютри. Канеха се да напуснат офиса. В помещението цареше мрачно настроение и никой не се шегуваше, както беше по-рано. Всеки мислеше за себе си – как трябва да си търси нова работа, как това ще се отрази на бъдещето му. Гибелта на света беше нещо не толкова спешно. Там хората не бяха и не се чувстваха сами – това, в крайна сметка, се случваше на всички.

„Виж тази обява!”, получи съобщение Тома от колежка. Тя му пишеше рядко и само по работа, което го накара да кликне върху изпратения линк. Той отвеждаше към статия със следното заглавие:

„ТЪРСЯТ ПРОГРАМИСТ ОТ МЕБЕЛЕН БИЗНЕС С ОТЛИЧНИ ФИЗИЧЕСКИ КАЧЕСТВА ЗА КОСМИЧЕСКА МИСИЯ”.

Тома се усмихна. Колко необичайно за тази негова колежка да се шегува. Може би това да се случваше, защото скоро нямаше да работят заедно.

„Чак отлични!”, написа й той. Тя не отговори.

След това в офиса се обадиха няколко пъти по телефона, а и техникът, който отговаряше за осветлението, трябваше да посети мястото. Новите наематели желаели да изключат някои от осветителните тела. Тома почти забрави за обявата до края на деня. Трябваше да върши толкова много неща. Но когато се върна у дома, мисълта за нея отново се завърна. Той включи домашния си компютър. „Само ще поровя, че ми стана любопитно”, каза си, но всъщност безшумно като слънчевите лъчи, които се разстилат по морската повърхност в утринта, очите му заблестяха отново.

Тома живееше с приятелката си, Катя, вече почти пет години. Беше се развел с жена си преди време и взимаше десетгодишния си син, Борис, през уикендите.  Точно сега обаче у дома нямаше никой. Екатерина, както беше пълното й име, все още работеше. Тя се разкъсваше между университета и работата си и напоследък нямаше много време за любимия си.

Тома отвори хладилника и извади бира. Капачката й изсвистя шумно. Настани се на компютъра и го включи. Не мина много време преди да открие обявата – търсеха програмист, който беше склонен да рискува живота си и да замине на изследователска мисия с космически кораб. В обявата не се разясняваха подробности каква беше целта на мисията. Тома гледаше към текста с недоверие. Къде пък толкова щеше да стигне един човешки космически кораб? Ние не можем да идем до Венера, а какво остава по-нататък. И защо им трябваше програмист, който е работил в мебелна фирма? Това беше една от милионите глупости, които плуваха из интернет пространството и на които един програмист би подминал с погнуса. Изгаси компютъра си малко след като приятелката му се върна. И тя самата изглеждаше уморена. Хапнаха набързо и си легнаха.

-          Много си мълчалив – каза тя в тъмното.

-          Имах тежък ден – отговори той.

Прииска й се да го притисне до себе си, да усети топлината на голямото му мъжко тяло, да впие устни в неговите, да се слее с него, да мълви колко много го обича... но не го направи. Тома беше като облечен в невидим скафандър тази вечер и на Катя й се струваше, че ако се опиташе да го докосне, пръстите й биха издрънчали в невидимата ламарина.

На следващия ден Тома изчака Катя да замине на работа и се обади в офиса. Каза, че е болен от грип и няма да се появи днес. Облече се набързо и излезе. Час по-късно, той се беше наредил на опашката пред сградата, където се провеждаха интервютата. Там чакаха всякакви кукувци, както сам ги окачестви. Усмихна се при мисълта за филма „Матрицата” и срещата на Нео с Оракула. Тук за разлика от филма, нямаше деца, под чиито поглед омекват лъжици, но имаше мъж, който беше застанал на главата си. Друг показваше какво може да стори с тялото си така, че да изглежда все едно е с един крак и с една ръка. „Пълна палячовщина”, мислеше си Тома, докато се готвеше да си тръгне.

-          Вие – събуди го сякаш от унес дълбок мъжки глас.

-          Кой, аз ли? – изгледа го Тома. Срещу него беше застанал висок, ослепително белокож мъж в костюм.

-          Знаете, че сте вие – долови се леко раздразнение в гласа му.

Тома тръгна след него, а тълпата от малоумници му правеше път със смесица между страхопочитание и изненада. Въведоха Тома в голямата бяла сграда, където всичко блестеше от чистота и светлините се отразяваха по мраморния под. По стените висяха портрети на известни космонавти, а на изложбени маси можеше да се видят част от принадлежностите им.

-          Не знаех, че в София има такава сграда – опита се да заговори мъжа Тома.

-          Не сте и знаели, че в България има място, което наема хора за рисковани космически изследвания.

-          Това пък съвсем. Как е възможно да е останало скрито от обществеността?

-          Нищо не изглежда така глупаво и така фантастично, както голата истина за нещата, приятелю. Най-добрата защита за една тайна е да говориш толкова много за нея, че никой вече да не вярва в реалното й съществуване – той направи пауза. – Не сте чели жълти вестници скоро, нали? Там пише всичко за нас.

-          Защо извикахте мен? – попита Тома точно пред лъскавата бяла врата, пред която бяха стигнали.

Вратата автоматично се отвори и те стъпиха на много мек чисто бял килим – от онези, по които ти се иска да ходиш бос. Тома се колебаеше дали да стъпи – обувките му, макар и много удобни, нямаха представителен вид.

-          Седнете – отговори белокожият и посочи безупречно бял диван пред бюрото си.

През следващия час мъжът му разказа за Дървесната планета, която вярвали, че се намира зад един от газообразните спътници на Юпитер. Тя представлявала „бебе в утробата на черна дупка в пространството”, както се изрази светлокожият. Отдавна се правели изследвания на това „място”, за което само определена група избрани имали информация. Бил подготвен ултрамодерен космически кораб, който да стигне до там. Корабът щял да върши всичко сам, но трябвало да пратят човек, който да има познания в областта на мебелирането, да е програмист и да обича пътешествията. Неговата мисия щяла да се изрази в това да вземе издънка от дърво на планетата, защото учените подозирали, че ако успеят да я развъдят на земна почва, дърветата, произлезли от нея, щели да порастват не в рамките на двайсет-трийсет години, а на една година – точно като в научно-фантастичните филми. Това щяло да преобърне световния бизнес с дървесина и... междувременно да спаси планетата.

Наблюдавали Тома от доста време и смятали, че той е най-добрият кандидат в света. Преди всичко бил българин и евентуалната му смърт нямало да има чак такава стойност в световен мащаб, както например смъртта на един американец, да кажем. Знаели всичко за семейството му, за сина му, за развода му, за жената, с която живее. Компютърите му се следели от години. Как нито веднъж не беше заподозрял, чудеше се Тома?  

-          Това е някаква неуместна шега! – възкликна Тома, чието учудване се дължеше отчасти на подозрението му, че думите на светлокожия не бяха поредната глупост, с която да се сблъсква в родното българско ежедневие. – Гледате твърде много филми.

-          Бяхме сигурни, че мозъкът Ви няма да може да възприеме толкова бързо мисълта. Не помните ли какво Ви казах в коридора? Няма по-невероятно нещо от голата истина – Белокожият се надигна. - Елате с мен.

Показа на Тома изхода, а след минутка го въведе в огромна зала, където се намираше космическият кораб. Техник, облечен също в бяло, защо ли това не го учудваше, започна да му разказва за кораба.

-          Вие май не си губите времето – рече Тома, а очите му светеха хищнически.

-          Нямаме никакво време – сряза го Белокожият.

-          Как разбрахте отвън, на опашката, че аз съм там? Как сте предположили, че ще забележа обявата Ви и ще реша да дойда? – Тома се задъхваше, докато изреждаше въпросите си.

Белокожият се усмихна с едно ъгълче на устата си. „Така значи”, отговори си сам Тома. „Сигурно и колежката ми е била наета специално за да ми напише това в скайпа. Тя и без това не ставаше за друго. Психолог ме е наблюдавал и е знаел, че ще дойда. Следели са ме с бинокъл през белите си дограми. Записвали са с камери моето пристигане.”

-          Не всичко е така планирано, както вероятно си мислите, че е... – той пое дъх и довърши. – в момента! Но се получи.

Самодоволната му усмивка не слизаше от лицето му. Миг по-късно Белокожият продължи да разяснява „параметрите на мисията”. Тома трябвало да държи в тайна назначението си, подготовката си за пътуването в Космоса и заминаването си. За целта било нужно да убеди приятелката си, че трябвало да иде в командировка някъде, по негов избор, за няколко месеца.

-          Но тя няма да повярва! – възпротиви се Тома.

-          И за това сме се погрижили. Ще съживим временно мебелната фирма, в която работиш – само докато трае командировката ти. Имаме психолог, който наблюдава Катя в продължение на години и може да предвиди мислите и действията й с точност до 99 процента.

-          Това е лудост! – рече Тома. – Не отговорихте на въпроса ми: Защо аз??

Белокожият го простреля с ледения си поглед. Въздъхна и строгото му лице се смегчи.

-          Защото там ще трябва да се срещнете със себе си, Тома. Малцина биха оцелели след подобна среща, а вие можете да сторите това. Без тази, бих я нарекъл „опасна среща”, за която никой от нас не знае почти нищо, планетата няма да ви допусне до дърветата си и... всички ние ще бъдем обречени на гибел! – ръцете му затрепериха от вълнение.

-          Как така?

-          Оттук нататък аз няма да пиша живота Ви, няма да го разказвам. Ще го измисляте сам! Не е ли изумително!

Шест седмици по-късно

Намирам се пред гора, подобна на земните. Но има нещо в нея, което дълбоко ме притеснява. Всяко от дърветата сякаш има свой собствен характер. Пресмятам вероятността това наистина да е така. Отказвам се от пресмятането. Усещам заговор зад гърба си отсякъде, където премина. Щом спра и се обърна, нито едно от дърветата, през които съм преминал, не е същото. Приисква ми се да им се скарам. Всяко от тях трябва да си знае мястото. Да не са посмели да се придвижват. Инак ще полудея.

Сумрачно е. Изведнъж усещам леко бодване малко над лакътя. Сещам се за Екатерина, моята Екатерина – каквото и да стане, това е момичето, което обичам. Миг преди да ми причернее, помислям за сина си. Ами ако остане без баща? Как се живее без баща, когато вече веднъж си го имал?

Събуждам се. Легнал съм на земята и тя е удивително мека. Все едно е газ, върху който мога да се излежавам. Чувствам се дълбоко свързан с тази непозната земя, аз съм част от нея и тя е част от мен. Оглеждам се – нищо не е познато за очите ми. Около мен се разхождат дървета като октоподи върху корените си. Те разговарят все едно са на официален коктейл. Компютърът ми, който трябваше да изчисли качествата на една сравнително перспективна дървесна издънка, годна за пренасяне на Земята, е изчезнал. Няма го и космическият кораб.

Поглеждам отново към дърветата. Сега ми се струват страшно познати. Сякаш... сякаш всяко едно от тях е моя предишна, бъдеща, несъстояла се или състояла се версия. Полазват ме тръпки по тялото. Тръпки ли са или нещо друго? Внезапно се усещам гнусно самотен сред всички тези непознати другопланетни същества и... което е тотално побъркващо – сплетен с тях. Изпитвам ужас, че никога няма да се завърна у дома. Това „у дома” сега ми изглежда безкрайно далечно. С учудване, което ме успокоява за миг, незнайно защо, установявам, че „у дома” всъщност не означава София, България или дори Земята. Тези две думи мога да обясня всъщност само с една друга: „Екатерина”. Това момиче е моят дом. Минава ми през ума, че сънувам. Щипя се, за да мога да се събудя. Напипвам твърдата си плът. Поглеждам към нея. Целият съм облечен в кора от дърво. Приличам на дървен човек. Ха сега да се видя, програмисте от мебелна фирма! Самоиронията ме залива малко след като ужаса го прави. Завива ми се свят, сякаш за да се измъкна оттук.

Хуквам да бягам... от себе си, очевидно. Срещам дърво с моите очи по кората си. Те обаче не светят така, както ги зная. Напрягам се да си спомня нещо. Това са моите очи от времето, когато бях женен. Отварям уста да крещя, но не излиза звук. Попивам с ръцете си, които сега се протягат като клони, но не напипвам уста. Аз съм безусто дърво на непозната планета. Ако само можех да намеря лаптопа си. Може би нещата щяха да са съвсем различни. Вместо ръце, протягам клони. Въпреки всичко обичайната ми прагматичност ми носи успокоение. Колкото и абсурдно нелепа да изглежда сега, тя е нещо, на което мога да се опра. Значи не съм загубил себе си съвсем. Установявам, че теорията ми за многоверсийната дървесност на моето себе – ад! – това сам ли го помислих?!, е може би истинна.

 Виждам Екатерина, привързана с дървесни лиани, които се лигавят надолу по кората на едно от зловещите дървета. Тичам към нея, но други клони ме възспират. Виждам как едно от дърветата я опипва бавно по гърдите, корема и надолу. Разкъсван съм от ревност и ужас, че не мога да сторя нищо. Захватът на тези чудовищни създания е сковаващ. Напрягам себе си до крайност – с частица от здравия си разум отричам това, което планирам да се случи, но истината е, че, да, аз го планирам. Решавам да погубя себе си,  да се саморазруша, да се счупя, да падна и то с непоклатимата нелогична сила на чувството, че това е единственият начин да спася любимата си.

Тя, разбира се, не подозира нищо. За части от секундата се сещам как й направих подарък – нашето пътешестивие до Египет. И тогава не подозираше. Бях уредил всичко с университета и настоящия й работодател, бях организирал и платил пътуването.

Изревавам от дълбините на това, което съм, мога да бъда или съм бил някога. Не мога да допусна да загубя това момиче. То е единственото мое, което съм имал. Чува се звук от скършено дърво. Падам на Земята, но не умирам. Изведнъж всички дървета – моите версии, както ги нарекох в началото, се отдръпват. Не виждам Екатерина, но някак знам, че тя е спасена.

Мога да занеса себе си – аз съм издънката, която е нужно да се засади на Земята. Вече се повалих, саморазруших. Опитвам да пълзя. Нито дори за миг не ми хрумва, че може да съм умрял и това тук да се случва отвъд понятието „живот”. В крайна сметка се случиха къде къде по-невъзможни неща.

Експериментирам с придвижването. Получава се. Лишен съм от умението да се изненадвам на себе си. Сякаш цял живот съм живял на тази незнайна планета като част от нея и едновременно с това, толкова далечен.

Аз съм всичко, което искам и мога да бъда тук, освен, разбира се, че съм всичко, което и бях. Спасих любимата си, макар да не я виждам. Не я виждам, защото... мозъкът ми заработва трескаво... защото това е само нейният образ в моето съзнание. Аз съм спасявал нейния образ. Или, ако трябва да бъда оголено истински към себе си, – всъщност нейният образ е онова, което ме е спасило от самия мен!

Добирам се до космическия кораб, който стои самотен на празна поляна. Дърветата отдавна са изчезнали. Изпълзявам вътре, като се старая да не мисля, че сега съм дърво. Затварям очи и се опитвам да действам както намеря за добре. Установил съм по време на престоя си тук, че чувствата са най-сигурното нещо, на което мога да се осланям. Това е направо абсурдно, но аз приемам абсурда със затворени очи.

Напипвам лаптопа си. Включвам програмата и изпробвам да видя дали най-подходящата издънка е вече в космическия кораб.  Отказва да сработи под дървените ми пръсти.

Отварям кода за редакция и донаписвам следното:

If {tree is me};

Return {Home};

Else {Destroy}.

*

Усещам уханието й. Студените й пръсти минават по челото ми. Дъхът й изпълва гърдите ми. Едва намирам сили да отворя очи. Виждам лицето й. Залива ме топло чувство на облекчение. Аз съм у дома. Все още нямам сили да говоря, но ми се иска да се усмихна на мисълта си, че макар вече да съм на Земята, което изглежда съвсем нелогично, непрограмирано и неистинско, аз все още мога да се движа, докато всъщност би трябвало да съм умрял. Поглеждам към ръцете си. Помръдвам пръстите. Раздвижвам ходила. Цепи ме болка като след мускулна треска. Размърдвам устни. Възвърнал съм устата си. Ощипвам се по хълбока. Жив съм!

-          Не можах да намеря...

-          Мълчи... Обичам те! – очите й се пълнят със сълзи.

-          Но...

Думите й политат като задържани в длани гълъби.

-          Винаги съм искала да ти го кажа, да ти благодаря за всичко, което правиш за мен, за това, че си винаги до мен, затова, че се връщаш при мен. Надявам се да заемам поне второ място в сърцето ти...

-          Не нося цвете, но ти нося дърво... – полагам сетни сили да се пошегувам. Залива ме безумна радост, че тук смехът се чува и може да въздейства.

-          Тома, обичам те! Искам да го повтарям всеки път, щом те погледна – тя е безумно романтична. Очевидно се случва с жените, когато без малко не са загубили любимия.

-          Това дърво... съм аз – продължавам, тотално смахнат от спонтанно избликналата й нежност.

Тя се разсмива през сълзи и обсипва лицето ми с целувки.

-          Тома – опита се тя да стане по-сериозна. Видях белокожият зад гърба й. Как само се сливаше със светлината зад себе си в бялата... да... бялата всъщност болнична стая. Смръщих се.

-          Донесли сте издънката, която ни трябваше – започна той непоканен. - Била е вплетена по цялото ви тяло. Все още не ни е ясно как точно, но пристигнахте така. В лабораторията вече беше установено, че дърветата, поникнали от нея, няма да растат за година, но ще подхранят почвата и въздуха така, че ще възвърнат... донякъде... повтарям, за да е ясно: - и той направи пауза, – донякъде биологичното равновесие на Земята. Колкото се отнася до мебелния бизнес... той засега загива. Ще се правят мебели от други материали - След това се приближи към мен под слисания поглед на моето момиче. - Поздравления! Вие сте първият човек, който се срещна със себе си и се завърна обратно.

-          Пробвали сте и с други? Кога щяхте да ми кажете? – ядосах се внезапно. Исках да поставя кучия син на мястото му.

Вместо отговор, той ми подаде ръка. Не помръднах.

-          Както и да е. Знаете, че това ще остане в тайна. Вече разговаряхме с Екатерина. Тя пожела... е, можехте да имате всичко, но тя пожела каравана и достатъчно пари, с които да обиколите света. Каквото и да е, искам да Ви уверя, че след като се възстановите и употребите тази безумно малка награда за усилията Ви, винаги можете да се обърнете за повече средства... и предизвикателства към нас. За мен беше удоволствие.

Белокожият излезе. Спогледахме се с Катя. Предполагам исках да й кажа, че този е негодник и... че я обичам, но това, което направих, беше да протегна ръка към нея. За миг се вгледах във вените си – бяха досущ като клоните на дърветата от непознатата планета. Полазиха ме тръпки. Затворих очи и ги отворих отново. Погалих меката й кожа, мека като пръстта върху която лежах и която чувствах като част от самия мен.

Хрумна ми за секунда, че през цялото време трябва да съм бил в нейния свят... не, не, беше моя свят, настоявах с друга част от себе си. Голата истина, която беше толкова невероятна, колкото може да бъде само една голота, беше, съгласих се накрая, че съм пътувал в нашия свят – свят, който може да спаси цяла една планета като Земята, например.

-          Обичам те – казах и затворих уста, очи и себе си.

Стори ми се, че и тя повтори думите ми, малко преди да се унеса. Сънувах, че съм облечен в кора от дърво, но този път в моите клони бяха вплетени тези на моето момиче, с което бях на нашата, чужда за всички и непозната дори за самите нас, планета.

 

Сълзите на Слав - приказка за любов

СЪЛЗИТЕ НА СЛАВ

1.

Във фоайето на националната опера се тълпяха гости: дами с дълги ръкавици и широки деколтета, но и по-скромно облечени жени, които бяха предпочели да наблегнат на един нюанс от външността си. Едни бяха с удобни панталони и вталени сака, други с ежедневни блузи, но с тъмни поли. Те се събираха на групи, пиеха вино и се смееха пресилено. Очите им шареха във всички посоки и от разстояние можеше да се каже, че не слушаха какво се говореше. Разнообразието в облеклото, както и в поведението на господата беше по-слабо. Изглежда да се вълнуваха повече от предстоящото представление: „Турандот” на Пучини. Те минаваха тихо като сенки или разглеждаха мобилните си телефони.

Славомир и Мая се бяха запознали на курса по класически танци, който посещаваха. За първи път излязоха на опера, която впоследствие се оказа общата им страст. Преди време той й беше предложил брак във фоайето на операта и приятелите им често се шегуваха, че се чудеха защо и сватбата им не се бе състояла там.

Слав беше висок, с тъмни очи и почти плешив. Веждите му подпираха високото му чело, но нямаше нищо във вида му, което да го отличаваше. Скоро той щеше да навърши трийсет години и Мая трескаво мислеше какъв подарък да му подари. Тя разглеждаше сайтовете на туристически агенции за промоции при пътувания, програмите на европейски опери и какво ли още не.

Местата им бяха на първи балкон в средата и трябваше да вдигнат няколко души, за да стигнат до там. На седалката на Слав беше оставена брошура. Той я взе и побърза да седне. Разгърна я вяло и изведнъж пребледня. Вътре бяха приложени круизни билети на негово име и това на Мая. Дестинацията беше Перу, негова мечта от години.

-          Ти ли го направи? – обърна се той към Мая, а очите му светнаха.

-          Какво да съм направила? – Мая все още се настаняваше върху своята седалка.

-          Ах, ти!

-          Нищо не съм правила! – отвърна Мая сериозно. – За какво става дума? – и тя проточи врат за да прочете през рамото му. 

-          Круиз до Перу! Малката ми лъжкиня! Обичам те!

-          Хей, Слав – Мая го хвана за ръката и го погледна в очите. След това произнесе много бавно. – Аз наистина нямам общо с това.

Игривият пламък в очите на Слав започна да се стопява. Нямаше кой друг да бъде. Повечето си близки беше изпратил отдавна. Слав присви очи. Можеше да усети тъгата във всяка пора на кожата си, като милиони изригващи малки вулкани, които го заливаха с пареща лава.

Мая милваше лицето му, хващаше ръцете му, а той беше като в унес. Само тази жена, единствено тя можеше да го спаси от ужаса на света, в който живееше. За миг през мислите му проблеснаха спомени. Протяжни дни, в които той ставаше, миеше зъбите си, закусваше, отиваше на работа и се връщаше. И нищо не се променяше. Дробовете му сами поемаха въздух, краката му сами вървяха, ръцете му сами работеха. Слав се беше научил да разтяга устата си в усмивка, да дава весел вид, без отвътре да се усмихваше. Тогава Фара, неговото палаво женско хъски, единствена показваше, че беше жив. Кучето трябваше да се разходи, да се нахрани и помилва. Изведнъж му стана студено.

-          Да си вървим. Не се чувствам добре.

Мая го погледна колебливо. След това стана и двамата отново се запровираха към края на реда.

-          Влизат, излизат! Ц-ц! – размърмори се възрастна дама с червено боядисана коса и грозно очертано червило върху вече несъществуващи устни.

-          Абе я си гледай работата! – избухна Слав. – Ти ще ни кажеш дали да минаваме!

-          Моля те, скъпи! – хвана го още по-здраво за ръката Мая, но това като че ли го ядоса още повече.

-          Пусни ме! – викна той.

Мая не се стресна. Тя познаваше любимия си – той не искаше да обиди никого, просто не желаеше да го закачат в този момент. Излязоха навън в ледената мартенска вечер. Уличните лампи светеха приглушено като десетки луни по тротоара. Слав вървеше бързо напред, а Мая едва го догонваше.

-          Спри, моля те! Не мога толкова бързо!

-          Това е някаква отвратителна шега! – рече той и се спря върху една не много стабилна плочка на тротоара.

-          Не е. На мен ми изглежда истинско – отвърна Мая и грабна билетите от ръцете му. – Ето, минаваме през Марк Хауи, пътуваме със самолет, кораб, автобус...

-          Но ти разбираш ли, че някой е изсипал хиляди левове, за да ни осигури това! И в главата ми не изниква нито едно име! – викаше Слав, който усещаше, че нещата съвсем му се изплъзваха.

-          Нека си дадем време да разберем – изглежда съвсем добронамерено.

Половин час по-късно двамата приближаваха дома. Мая почти беше прегърнала ръката му и му говореше ласкаво. Слав я слушаше и от време на време мачкаше косата й между големите си пръсти. Беше се успокоил.

-          Обичам те – мълвеше.

2.

Древната каменна структура, известна сред местните като „Градът на Боговете”, се намираше в южната част на Перу, на около 35 километра от град Пуно. По предварителните насоки на учтивия рецепционист в хотела, който говореше на развален английски, Слав и Мая разбраха единствено, че мястото бе разположено в труднодостъпна местност и не бе изследвано. По снимките в Интернет можеше да се види, че вратата Puerta de Hayu Marca (портала на „Града на боговете” или още „на душата”) бе открита в една от скалите на билото. Тя беше висока приблизително два метра и в центъра й зееше малък отвор, приличен на ключалка.

Слав и Мая бяха в настроение. Мечтата на Слав се сбъдваше! Единствено оставаше неразгадан въпросът кой беше незнайният им благодетел. Бяха разпитали всичките си приятели и роднини, но безрезултатно.

Планираха днес по обед да идат да разгледат местността. Водачът им, дребен смугъл мъж, беше крайно учтив и ги заливаше с купища ненужна информация. Слав остави Мая да го слуша и се приближи до скалната ниша, която наподобяваше врата. Вятърът свистеше. Мухи кацаха по скалата. През ключалката проблясваше синкава светлина. На Слав му се счу далечно хлопане, което се усилваше все повече. Хлопането се превърна в кучешки лай от другата страна на вратата. В миг му се мерна синьо око в ключалката. Окото примигна няколко пъти и Слав видя бяла козина по клепача. Той положи длани върху вратата и тя сама се открехна. Огледа пред и зад себе си. Мая и екскурзоводът бяха изчезнали. Вятърът местеше вратата и тя започна да се затваря. Слав успя да се вмъкне вътре.

Пред очите му се разстла тъмнозелена градина с екзотични цветя. Насред нея стоеше неговото куче, Фара, което не махаше с опашка и не се радваше, че го виждаше, както се случваше обикновено, когато ходеше да го навестява при познатите, на които я подари. Фара се обърна и тръгна напред през цветята, които й правеха път. Имаше нещо крайно особено в тези цветя. Те сякаш гледаха с разцъфналите си еднооки лица и въпреки разноликостта си, изглеждаха еднакви. Слав се ощипа няколко пъти, за да разбере дали не сънува. Не сънуваше.

Той следваше Фара, докато тя не го отведе до старинна сграда, прилична на университет. Сградата беше пясъчна, сякаш огромен великан беше я строил на плажа. Тя имаше няколко кули, които се разтичаха надолу, както и огромна, но тясна паяжанясала врата. Фара спря и се обърна към Слав.

-          Кажи, Фара. Къде ме доведе? – рече Слав с тих глас.

Кучето продължаваше да го гледа в очите. Само от време на време примигваше. Вратата от пясъчния университет се отвори и Слав тръгна към нея. Фара го последва.

-          Заповядайте, млади ми господине. Заповядайте – чу се глас отвътре.

Старец с дълга заострена бяла брада стоеше на тесен трон, чиято облегалка се извисяваше до свода на вратата.

-          Кой сте вие? – разтрепери се Слав.

-          Успокойте се. Всичко е истинско, но щом отново стъпите извън Града на Боговете, ще бъде само сън.

-          Какъв е този град?

-          Това е място между небето и земята, между сега и тогава, между теб и света.

-          Не... разбирам. Н-наистина – заекна Слав и се огледа.

Навред стърчаха нахвърляни книги, празни кофички от кисело мляко, пластмасови кутии за храна.

-          Не се притеснявай.

-          Да не се притеснявам?! Попадам на някакво странно място... пълна кочина, ако трябва да бъда искрен, и никой нищо не ми казва. Кои сте вие, какво се случва? – ръцете му трепереха.

-          Ядът те защитава, но пък много бързо те гори – рече учителят на чист български, което правеше нещата още по-зловещи.

-          Говорете! – извика извън себе си Слав, който усещаше, че губеше контрол. Фара се изплаши и се скри зад една купчина пластмасови кутии, от които се разнасяше миризма на пържено китайско.

Старецът приглади няколко пъти брадата си и рече:

-          Имам два отговора за теб и сам трябва да отгатнеш какви са въпросите – той направи пауза, защото му се стори, че Слав се обърка още повече. После добави: -  Малко преобърнах „Турандот”.

Слав не се плашеше от хора, които всяваха авторитет, беше срещал десетки такива в работата си като специалист обслужване на клиенти: отмъстителни, груби, глупави, безлични. Можеше да се справи с всичко. Беше преминал през какво ли не, та сега на някакво старче ли щеше да се даде.

Белобрадият, който сякаш умееше да чете мислите му, се намести в трона си и рече:

-          Първият отговор е: „Понякога е здравословно да се разболееш”. А вторият: „Да простиш на себе си е по-трудно, отколкото да простиш на целия свят.”

-          Но аз не мога да задам въпроси към тези отговори! – почти извика Слав.

-          Просто говори – отвърна старецът и отмести едната си ръка встрани така сякаш показваше смръдливото си имение.

-          Мога – пое дъх Слав и направи опит да се успокои – да поразсъждавам върху това, което казахте.

-          И това е нещо.

-          Но защо да го правя?

Старецът вдигна рамене.

-          Нямаш цялото време на света. Все още си смъртен.

Изминаха няколко дни, преди Слав да проговори отново. Той го направи внезапно, без увод:

-          Когато човек е болен, той не прави това, което върши здравият. Не се среща със същите хора, не посещава същите места, не усеща нещата като здравия, не ги вижда като него.

-          Става за начало.

-          Болестта... всъщност до голяма степен те изгражда като личност. Без своята така уникална болест човек никога не би прочел книгите, които чете, не би допуснал хората, които е допуснал до себе си. Не би вършил нещата или поне не със същата скорост. В този смисъл болестта би могла да бъде здравословна за него.

-          Не предполагах, че си истински философ!

-          И аз – засмя се Слав за първи път, откакто се озова тук. Той също се намести удобно и огледа стаята. Сега като че ли вонята, която се разнасяше, беше по-слаба. Той говори още дълго за здравословните аспекти на болестта, докато старецът не започна да се прозява.

-          Достатъчно – рече белобрадият. – Да продължим нататък.

-          Да простя на себе си... – замисли се Слав.  – Боже мой, за какво да си прощавам?! Та аз за нищо не съм виновен?!

-          Но не си си простил.

-          Наистина няма за какво – рече Слав и потропа с пръстите на лявата си ръка по няколко струпани книги в ъгъла. Иззад тях се появи Фара и отново се втренчи в него. – Знаеш ли, старче, смъртта може да бъде много изтощителна. Особено ако няма кой да ти съобщи лошата новина, а трябва ти да я съобщаваш на другите.

-          Понякога даровете на Бог – рече старецът и отново поглади дългата си брада почти до коленете, - ах, дете... Понякога даровете на Бог приличат на наказание.

-          И какъв дар е да загубиш близките си?! Как въобще ги говорите тези неща.

Старецът допря пръст до устата си и изшътка. Той погледна навън. Чу се странно шумолене. През прозореца се видя, че една от кулите се срина. Вдигна се огромна пушилка от прах.

-          Трябва да отвориш сърцето си за този дар, момче.

-          Струва ми се – продължи Слав. – Струва ми се, че по тялото ми вече няма свободно място за раните, които Бог би могъл да ми нанесе.

-          Не ставай глупав.Още не си задал правилния въпрос за втория отговор.

Слав се надигна, разбута няколко купчини с книги и те се стовариха на земята. Фара се разлая, но тя беше една Фара... И нея не искаше да вижда сега.

Понечи да излезе от университета, но не намери вратата. Обиколи няколко пъти стаята, но врата нямаше.

-          Чакам и втория ти въпрос. Тогава ще можеш да си тръгнеш.

-          Но аз може да откажа да задавам въпроси и какво тогава?

-          Тогава... чел си, предполагам „Спящата красавица”... ще чакаме пет, десет, сто години, докато станеш готов да зададеш въпроса си.

На Слав му се прииска да направи напук на този малък, своенравен старец, който си мислеше, че можеше да се разпорежда с хората и техните мисли. И всъщност заживя в малкия пясъчен дворец, чиито кули се строполяваха с всеки изминал ден. Той се надяваше, че те от самосебе си ще се разпаднат и ще може да избяга от този ужасен университет. Но щом една кула паднеше, друга се издигаше, сякаш огромните ръце на великана продължаваха да ваят купчините. Изминаха пет години и един ден, Слав, брадясал, с немити зъби, напълнял от китайското, рече:

-          Готов съм и с втория си въпрос.

-          Да чуем – рече старецът и отново поглади брада, сякаш правеше това цяла вечност.

-          Мога ли... мога ли да простя на Бог за това, което ми стори?

-          Близо си до въпроса, но не е това. Понякога ти се иска всичко да е в реда на нещата: да подредиш лавицата си, хората край себе си, света в главата си, чувствата си... защото не знаеш как иначе да се справиш.

-          Тогава... мога ли да си позволя да бъда слаб? Мога ли... да си простя, че съм човек?

Очите му се насълзиха. За първи път от години той плачеше с истински сълзи. Сълзите му се стекоха по бузите и рукнаха по пясъчния под, запълзяха по стените и започнаха да ги топят. Старецът също се разтече заедно с тях – първо брадата му, която заприлича на солена ивица по пода, а после и самият той.

Фара се втурна навън към градината с еднооките цветя. Тя обиколи няколко, запреобръща се, а очите й грееха от радост.

Щом се налудува в цветята, Фара отново прие сериозен вид и поведе бившия си господар напред, само дето тя вече не го гледаше в очите, както в началото. Цветята все така се виеха и отваряха пътека за кучето и Слав, докато не ги отведоха до малка пекарна. Отвътре се разнасяше ароматният мирис на хляб.

-          Влизай – провикна се ведър женски глас. – Първо в банята, а после при мен. Правя кифли с домашен мармалад.

Ако Слав беше научил нещо със сигурност при предишната си среща в университета, то това беше, че в Града на боговете съпротивата срещу онуй, що идеше, щеше да му донесе само загуба на време.

Банята беше издържана в стил барок. Течеше вода от всевъзможни места и беше точно с тази температура, която беше най-желана от Слав. Той се облегна на стената срещу струите с вода. Стоя така с часове. Когато най-сетне излезе, беше избръснат, подстриган и ухаеше на лавандула. Старите му дрехи бяха почистени, но сега като че ли му бяха отеснели.

-          Имате ли огледало? – попита.

-          Не – отвърна Готвачката, отново на чист български. – Но приготвям късметите.

-          Какви късмети? – полюбопитства Слав.

В дъното можеше да се види малката пекарна. Тя приличаше на нещо между камина и готварска печка.

-          Късметът може да те убие... – тя спря за миг, за да се наслади на ефекта, който възпроизвеждаха думите й – ако го глътнеш, разбира се. Но може и да те спаси от глад, ако няма друго за ядене.

Слав се усмихна, докато се настаняваше на масата. Маса, застлана с блестящо бяла покривка. Беше огладнял – за истинска храна, храна, която да доставя удоволствие, а не просто да храни.

-          Да ти помогна с готвенето?! – рече той.

-          Не. Аз вече сготвих.

-          Но аз мога да готвя много добре...

-          А можеш ли да хапваш с кеф? – прекъсна го Готвачката. – Защото на мен такива хора ми трябват.

-          Можех, но напълнях много в университета и трябва да съблюдавам теглото си – Слав се погледна. Едва закопчаваше панталона си.

Слав се надвеси над кифлите в тавата и вдиша мириса им.

-          Виждам, че си научил някои неща при стария дърдорко  – Готвачката прехвърляше горещите кифли в чиния. – Ти си тук, за да се научиш да приемаш... кифли-чки, подаръци, късмети... – започна да изрежда бавно тя. – и разни други вкусотии от живота. Обичаш да правиш подаръци, нали?!

-          Да, разбира се, обичам...  – Слав се почеса по главата след като произнесе думата „обичам”. -Имах момиче, Мая, но... тя остана извън Града на Боговете и сигурно вече ме е забравила.

-          Виждам, че нищо не знаеш за приемането – продължи Готвачката, която сякаш не беше чула какво й казваше Слав. – Тези кифли се пекат върху нагорещени камъни. Камъните се нагряват в огън, който клада ей там, в градината, след това ги местя във фурната и отгоре слагам тавата. Нареждам ги хоризонтално... – И готвачката продължи да обяснява.

Слав вече беше изял поне три кифли и продължаваше да дъвче.

-          Може ли да отворя едно късметче? – рече, докато си играеше с едно от листчетата, които се намираха под самите кифли.

-          Който пожелаеш – разсмя се Готвачката така, все едно не бе чувала по-смешно нещо през живота си. - Тук можеш да имаш безкрайно много късмети.

-          Само не ми казвай, че и в живота е така – опита се да се пошегува Слав.

-          Харесаха ли ти кифличките? – рече най-сетне Готвачката.

-          Разбира се.

-          Хайде сега бързо във фурната.

-          Във фурната ли?! – стъписа се изведнъж Слав, който се уплаши от румените бузи на Готвачката. Сега те му се сториха зловещи.

-          Не се страхувай. Това не е обикновена фурна.

Нямаше особена логика за Слав да се довери на Готвачката след тези нейни думи. Но той го направи, защото правилата от предишния му свят отдавна не важаха.

-          И под мен ще сложиш ли късмет? – попита предпазливо.

-          Ти се представи блестящо и в университета и тук, в пекарната... с някои малки изключения, разбира се – Готвачката се смееше.

Тя подаде късмета, който грижливо беше приготвила още докато Слав се къпеше в банята, а кой знае, може и отпреди това. Той прочете на глас:

-          „Ще се грижа за себе си заради теб, ако ти ще се грижиш за себе си заради мен.”

Фара стоеше послушно до него. Очите му бяха заприличали на нейните. Те пръскаха синкава светлина навсякъде. Щом Готвачката отвори фурната – пространството вътре му се стори доста по-голямо, отколкото беше предполагал в началото. Фара се вмъкна вътре.

-          Но фурната не е гореща – обърна се той към Готвачката с един крак вътре.

-          Там се изпичаш за живота, нещо такова – смееше се Готвачката. - А и тъкмо ще имаш възможност да ми покажеш как готвиш. Няма по-добър готвач от онзи, който умее да подготви сам себе си, така че да е полезен, вкусен и изящен за останалите.

-          Ти не си никаква Готвачка! – рече Слав малко преди тя да затвори фурната.

3.

Откриха го заспал дълбоко пред каменната врата. Мая се беше притеснила за него, а екскурзоводът даваше бързи напътствия на местните, които се опитваха да го събудят. След около половин час обяснения се установи, че не беше припаднал, не беше ухапан от змия и беше съвсем в съзнание.

Няколко дни по-късно:

-          Получихме телеграма – рече Мая, докато закусваха в малкия хотел, където бяха отседнали преди края на пътешествието.

-          Че кой в днешно време праща телеграми?! – смееше се Слав, който след мистериозния си сън пред вратата на Боговете се усмихваше много повече.

-          Не се майтапя.

-          Нито пък аз?! – Слав се опитваше да сдържи смеха си.

-          Поръчителят на нашето пътешествие е... баба ти – Мая направи пауза. – Страхувала се, че ако ти каже, няма да приемеш подаръка й. Събирала парите за това пътешествие в продължение на пет години. Всеки месец по малко от пенсията си. Това пише в телеграмата.

Усмивката на Слав увисна във въздуха. Той утихна и се сви. И тогава, съвсем близо до любимата си, той остави сълзите си да потекат отново. Плака часове наред. След това дни и нощи. Завърнаха се в София от пътешествието си, а Слав продължаваше да плаче. Първоначално Мая се тревожеше за него, но после разбра така, както само любовта можеше да разбере.

Слав плачеше не защото беше внук на баба си, не заради себе си, не заради близките, които беше загубил. Той плачеше, защото единствено през сълзите, можеше да вижда далеч в небето.

Поръчка за стихотворение

ЗА ПРИНЦЕСАТА

Обичам те!

 

Казват с небесна намеса

и с дълголетна мечта

можеш да имаш принцеса -

мила, красива, добра!

 

Ще си спечелиш усмивка,

ако й купиш цветя.

Казва, че тя е щастливка,

А първа взима твойта ръка!

 

Принцесите много внимават,

не натъжават своя любим,

прощават и пак преценяват

къде си ти най-нараним.

 

Макар да са смели, разумни,

те често са просто деца.

Глези ги, прегръщай ги силно,

купувай им дребни неща.

 

И даже с фенер да напише

за мойта любов поетеса

как с мойте очи да погледне

и види тя мойта принцеса?

 

Обичам те, мое момиче,

Досущ като риба в море,

Ти имаш ме, както ме виждаш,

За тебе е мойто сърце!