"Червенокоса" е първата ми електронна книга. Тя съдържа приказки за възрастни, които са ми били поръчани от хора за любим човек. Разбира се, имената са подменени.
Налична е в Библио:
ПРЕДГОВОР:
"Аз… пиша приказки…
Дългокосото момиче пред мен се усмихва нежно и свенливо, сякаш се извинява, за необичайността на отговора си. Наситеният й поглед, обаче, попива всяка моя реакция. Защото в ерата на интернет, компютърни игри, филмови специални ефекти и уеб-дизайн, наистина е странно да срещнеш човек, който си изкарва хляба с приказки. Диана не се притеснява от това. Напротив. В чистото й излъчване има нещо откровено. Интимно дори. Придобивам усещането, че да, пред мен наистина стои приказна фея, разказвачка на модерни приказки и че по друг начин, всъщност, не може и да бъде!
Няколко седмици по-късно получавам необичайната покана да стана орисница и да напиша рецензия за първия сборник на Диана.
Покана примамлива, в същото време трудна и отговорна. Точно както е и в приказките.
Започвам да ги чета.
В началото чета бързо, лакомо. Както едно малко дете би постъпило - искам да знам какво се случва по-нататък. Попивам думите и богати образи завладяват въображението ми. В един момент усещам, че трябва да спра.
Приказките на Диана не са за четене на един дъх, Това са приказки, които трябва да се четат бавно и да им се даде време - да проникнат в нас, да се настанят удобно в душата ни и оттам да заредят вълшебните си думи. Да ни карат да въздишаме тежко от време да време, да усетим стягането в гърлото и онова усещане „стига, не мога повече”, последвано след минута от :”хайде, само още една”… и така, докато не свърши целият сборник.
Приказките на Диана са лечебни приказки.
Те са създадени по молба на някого, който обладан от демоничната си болка и неуспяващ да се справи с нея, търси Магичното за помощ – досущ като при старите мъдри вещици. Или пък приятел или близък, който не намира подходящ начин, за да изрази загрижеността си към своя „някой” и иска да му изпрати послание, което да прескочи бариерите и защитите на ума и да достигне директно до сърцето.
Това са приказките на Диана.
Те превръщат човешката болка в лековита история. Те са като билките – ония, с които са ни лекувалите бабите ни – леко горчиви в началото, но постепенно придобиващи сладостта на медовината.
Четеш и те боли. Четеш и плачеш. Четеш и се съпротивляваш. На моменти искаш да захвърлиш четивото. Но не можеш. Защото не можеш да захвърлиш живота. А сюжетите на тези приказки са именно оттам – от човешките истории. Приказките на Диана не се разбират с ума, а със сърцето, онова препатилото, изстрадалото, оцелялото. Сърцето, което знае нещата, недостижими за разума.
И ето ги вълшебните герои. Оживяват пред нас с обикновени имена – Невена Павлина, Снежина. Някои от тях, в момента, в който влязат във Вълшебната страна получават трансформация – Кирил става Теркил, Григор пък е Горски цар, а от устата на Многоточка излизат балончета с мисли, които се наричат Сиси-та. И посланията стават очевадно ясни.. На принципа :”да бе, не може да бъде по друг начин!” Няма как феите да носят други имена, освен тези, които имат. Защото в живота, те наистина са като всички нас – обикновени хора. Вълшебното им се проявява само когато до тях застане Дългокосата Разказвачка.
А тя умее да разказва. С естествеността, с която обяснява, че се занимава с писане на приказки. Тя разказва бавно, в детайли, въображението й е могъщо и умее да ни заведе както в Горната, така и в Долната земя, да ни обърне с главата надолу, да си седнем на косите и да ни помогне да се чувстваме свойски така; да докосне невидимите струни на Душевната Арфа и да произведе звуци, които да ни карат да затаим дъх в очакване.
„Слънцето напичаше като любовно щастие”….дълбокият й, прочувствен глас приятно гали съзнанието ми с всяка прочетена дума.
Случващото се в приказките на Диана има същият колорит и богатство, както в историите в „Облакът Атлас”. Магичното е възможно и реално по същият начин, по който Хари Потър лети с кола и преминава стени. Там титанично се сблъскват Доброто и Злото, досущ като във „Властелина на пръстените”. Там Мракът дебне нищо неподозиращият герой и странни изпитания превръщат слабостите му в сила. Препрограмира се поведение. Пречиства се и се пренарежда човешка съдба. За да се стигне до освобождаващия , а не до щастливия край. Край, който да позволи на героите си да заживеят в хармония и любов. Защото това е целта на приказките – да изпратят послания за Любов към героите си и към читателите им. Любов към себе си, а оттам и към другите. Любов, за която всички следва да платят своята висока цена – цената на болката и освобождаването от страха.
Както го прави и тя – Дългокосата Разказвачка:
„Червенокоските ги боли повече.Така е от древни времена. Има само един начин да спасиш себе си – и той е да спасиш всички по пътя си”.
Освободително четене...
КАТЕРИНА ПАВУРДЖИЕВА,
психотерапевт
www.podarimiprikazka.com
Налична е в Библио:
ПРЕДГОВОР:
"Аз… пиша приказки…
Дългокосото момиче пред мен се усмихва нежно и свенливо, сякаш се извинява, за необичайността на отговора си. Наситеният й поглед, обаче, попива всяка моя реакция. Защото в ерата на интернет, компютърни игри, филмови специални ефекти и уеб-дизайн, наистина е странно да срещнеш човек, който си изкарва хляба с приказки. Диана не се притеснява от това. Напротив. В чистото й излъчване има нещо откровено. Интимно дори. Придобивам усещането, че да, пред мен наистина стои приказна фея, разказвачка на модерни приказки и че по друг начин, всъщност, не може и да бъде!
Няколко седмици по-късно получавам необичайната покана да стана орисница и да напиша рецензия за първия сборник на Диана.
Покана примамлива, в същото време трудна и отговорна. Точно както е и в приказките.
Започвам да ги чета.
В началото чета бързо, лакомо. Както едно малко дете би постъпило - искам да знам какво се случва по-нататък. Попивам думите и богати образи завладяват въображението ми. В един момент усещам, че трябва да спра.
Приказките на Диана не са за четене на един дъх, Това са приказки, които трябва да се четат бавно и да им се даде време - да проникнат в нас, да се настанят удобно в душата ни и оттам да заредят вълшебните си думи. Да ни карат да въздишаме тежко от време да време, да усетим стягането в гърлото и онова усещане „стига, не мога повече”, последвано след минута от :”хайде, само още една”… и така, докато не свърши целият сборник.
Приказките на Диана са лечебни приказки.
Те са създадени по молба на някого, който обладан от демоничната си болка и неуспяващ да се справи с нея, търси Магичното за помощ – досущ като при старите мъдри вещици. Или пък приятел или близък, който не намира подходящ начин, за да изрази загрижеността си към своя „някой” и иска да му изпрати послание, което да прескочи бариерите и защитите на ума и да достигне директно до сърцето.
Това са приказките на Диана.
Те превръщат човешката болка в лековита история. Те са като билките – ония, с които са ни лекувалите бабите ни – леко горчиви в началото, но постепенно придобиващи сладостта на медовината.
Четеш и те боли. Четеш и плачеш. Четеш и се съпротивляваш. На моменти искаш да захвърлиш четивото. Но не можеш. Защото не можеш да захвърлиш живота. А сюжетите на тези приказки са именно оттам – от човешките истории. Приказките на Диана не се разбират с ума, а със сърцето, онова препатилото, изстрадалото, оцелялото. Сърцето, което знае нещата, недостижими за разума.
И ето ги вълшебните герои. Оживяват пред нас с обикновени имена – Невена Павлина, Снежина. Някои от тях, в момента, в който влязат във Вълшебната страна получават трансформация – Кирил става Теркил, Григор пък е Горски цар, а от устата на Многоточка излизат балончета с мисли, които се наричат Сиси-та. И посланията стават очевадно ясни.. На принципа :”да бе, не може да бъде по друг начин!” Няма как феите да носят други имена, освен тези, които имат. Защото в живота, те наистина са като всички нас – обикновени хора. Вълшебното им се проявява само когато до тях застане Дългокосата Разказвачка.
А тя умее да разказва. С естествеността, с която обяснява, че се занимава с писане на приказки. Тя разказва бавно, в детайли, въображението й е могъщо и умее да ни заведе както в Горната, така и в Долната земя, да ни обърне с главата надолу, да си седнем на косите и да ни помогне да се чувстваме свойски така; да докосне невидимите струни на Душевната Арфа и да произведе звуци, които да ни карат да затаим дъх в очакване.
„Слънцето напичаше като любовно щастие”….дълбокият й, прочувствен глас приятно гали съзнанието ми с всяка прочетена дума.
Случващото се в приказките на Диана има същият колорит и богатство, както в историите в „Облакът Атлас”. Магичното е възможно и реално по същият начин, по който Хари Потър лети с кола и преминава стени. Там титанично се сблъскват Доброто и Злото, досущ като във „Властелина на пръстените”. Там Мракът дебне нищо неподозиращият герой и странни изпитания превръщат слабостите му в сила. Препрограмира се поведение. Пречиства се и се пренарежда човешка съдба. За да се стигне до освобождаващия , а не до щастливия край. Край, който да позволи на героите си да заживеят в хармония и любов. Защото това е целта на приказките – да изпратят послания за Любов към героите си и към читателите им. Любов към себе си, а оттам и към другите. Любов, за която всички следва да платят своята висока цена – цената на болката и освобождаването от страха.
Както го прави и тя – Дългокосата Разказвачка:
„Червенокоските ги боли повече.Така е от древни времена. Има само един начин да спасиш себе си – и той е да спасиш всички по пътя си”.
Освободително четене...
КАТЕРИНА ПАВУРДЖИЕВА,
психотерапевт
www.podarimiprikazka.com
