петък, 7 октомври 2016 г.

Мелодията на любовта - приказка за майстор на тонколони

Мелодията на любовта
Имало едно време един мъж, който можел да майстори тонколони. Той познавал добре акустиката на различните дървени плоскости и за него било голямо удоволствие да изобрети нещо, което да достави на хората най-приятния звук за ушите им.
Веднъж го поканили на рожден ден на малката му племенница и тя поискала за подарък ръчно изработени колони от специално дърво.
Той мислил да купи плоскости и да сглоби от тях подаръка, но същата нощ сънувал странен сън. В съня си той подарявал колони на девойчето и още с подаването им, те се разпаднали. То заплакало и никой не можел да го утеши. Щом се събудил, Асен вече бил убеден, че трябва да намери истинско дърво за подаръка си.
Не казал нищо на любимата си, Виктория. Тя може би щяла да го разубеди да тръгне на път за такова нещо, а и щяла да се притеснява за него, докато той се завърне.
Взел брадва назаем от приятел, взел и нож за всеки случай и тръгнал към гората да търси специалното дърво. Вървял по пътеките нагоре – оглеждал дърветата, но нищо не му харесвало. Изгубил се. Вече нито пътеки имало, нито поляни, само дървета и храсти, през които едва преминавал. Ожаднял и огладнял. Поогледал се и видял едно дърво със странна кора. То било почти бяло и огромни смолисти сълзи течали по него. Навел се и пипнал смолата. Това дърво щяло да бъде идеално за целта му. Извадил брадвата от раницата си и замахнал да го отсече. Но после отпуснал ръце. Изведнъж усетил колко силна била умората му. Така му се пиело, така му се хапвало. Бил крайно изтощен. Навел се и отчупил малко смола, а после още малко. Хапнал от нея – заситил се. Приспало му се. Настанил се под короната на дървото и задрямал, а дървото пуснало листо по листо от клоните си и го завило отгоре додолу.
Спал така затоплен, а когато се събудил, се опитал да стане, но не се получило. Огледал краката си – сега те били вкоренени в земята. Погледнал към ръцете си – сега те висели високо над главата му.
·         - Какво става? - ужасил се той.
·         - Ще останеш тук завинаги – разнесъл се глас от дървото.
·         - Кой говори?
·         - Ти искаш да ме отсечеш. Ще си платиш!
·         Сега Асен разбрал кой говори и не можел да повярва на ушите си. После очите му се насълзили за първи път от години. Натъжил се за себе си, за живота си, за всичко, което изгубил с прищявката си да намери специалното дърво за племенницата си.
·         Изминали дни, а после седмици, месеци. Асен се вкоренил още повече в земята, а ръцете му все така висели нагоре като клони. Дървото извличало земни сокове, събирало ги в корените си, а после Асен се навеждал и пиел от тях.
·         Така се прехранвал ден след ден. Пораснали брадата му и косата му и вече сам не приличал на себе си. Забравил всякаква надежда да се върне обратно. Единствено мисълта за любимата му, за косите й, за белотата на ръцете й, за нежните й милувки му помагала да продължава през всеки изминат ден.
·         Изглеждало обаче, че и дървото тъгува. То пускало смолистите си сълзи и шумоляло ту ядосано, когато духал вятъра, ту тихо, все едно сумтяло от болка. Веднъж след като една горска буря преминала, то се обърнало към Асен:
·         - Има един начин да те пусна.
·         Асен вдигнал глава към похитителя си.
·         Листата на дървото се разшумолили, клоните му се извили още по-нагоре, а после то сякаш въздъхнало.
·         - Какъв е този начин? – попитал Асен.
·         - Моята любима – брезата се намира далеч в края на гората. Аз виждам оттук прекрасното й бяло стебло. Но тя не може да ме види, нито чуе. Десетки години се опитвам да й предам любовта си, ала колкото и да вдигам шум, когато духне вятъра, всички край мен също шумят и тя не може да ме чуе. Но ти си човек, мислиш другояче. Ако измислиш как да й предам любовта си, ще ти простя за това, че искаше да ме отсечеш.
Асен не отговорил веднага. Изобщо не знаел как да помогне, като се има предвид, че не разполагал нито с краката, нито с ръцете си. Паднала вечерта, а с нея и нощта. Асен не мигнал до сутринта.
Щом се зазорило, изчакал да се събуди дървото и рекъл:
-       Ще направя каквото мога, но ще трябва да отсечем един от клоните ти.
-       Какво ще правиш с него?
-       Ще видиш.
Дървото помислило, помислило, пък после въздъхнало и рекло.
-       Добре, но ако нищо не се получи – ще те изсмуча целия с корените си и нищо няма да остане от тебе.
Асен погледнал към небето, което сега било свъсено, после към гората, която се простирала пред него по-прелестна отвсякога.
-       Така да бъде – съгласил се. – А сега освободи ръцете ми.
Дървото се поколебало.
-       За да не отрежеш цялото ми стебло, ще омотая краката ти с корените си, че да не можеш да помръднеш. Ако го сториш, тогава и ти ще загинеш, защото няма да ти давам да се храниш от соковете ми.
-       Така да бъде – потвърдил Асен без колебание.

Дървото освободило ръцете му и Асен за първи път от толкова време раздвижил пръстите си. Зарадвал се, надеждата се върнала в очите му. После стиснал зъби. Грабнал брадвата си и огледал клоните на дървото. Набелязал си един.
-       Сега ще боли – рекъл за първи път със съжаление към похитителя си.
-       Давай!
Асен замахнал силно и забил брадвата в клона. След това още веднъж и още веднъж. Дървото се поклащало при всеки удар. Стонове се изтръгвали от корените му, та чак до короната. Асен работил дълго, изпотил се. Най-накрая клонът паднал на земята.
И той, и дървото въздъхнали, изтощени до крайност. Напили се от земните сокове и след това заспали. На сутринта отрязаното място било цялото покрито с нова смола.
Асен се захванал да дълбае с ножа от отсечения клон. Дълги дни и нощи той майсторил по него. Събрали се птици, лисици и катерици да наблюдават странния обитател на гората. Асен дълбаел, режел, а после скрепял със смолата от отсеченото различни малки дървени прегради. Изминали още дни, докато завърши творението си. Ето че един ден бил готов. В ръцете му стояла чисто нова кутия. Закрепил я той със смола върху отсечения клон и рекъл:
-       Сега ще чакаме.
-       Какво?
-       Да духне вятър.
Не се наложило да чакат дълго, защото още в същия ден през следобеда задухало. Вятърът нахлул вътре през пролуките. Засвирила нечувана горска музика – която разказвала без думи за любовта на едно горско дърво към друго. Музиката литнала през цялата гора и достигнала до брезата. Тя понадигнала клони и се взряла в далечината, за да провери откъде се носи тази блага мелодия. И тогава забелязала дървото горе на хълма. То било с един отсечен клон, върху който била прикрепена странна кутия. Помахало й далечното дърво с листата си, а тя, макар тиха и срамежлива, му отвърнала.
*
Кутията продължила да произвежда любовни поздрави до късно през нощта, а когато на сутринта вятърът утихнал, Асен вече отдавна спял дълбоко.
Една катеричка преминала през лицето му и го събудила. Надигнал се и се огледал. Какво било учудването му, когато усетил, че краката му били свободни, ръцете му също. Станал предпазливо и направил няколко крачки. Разтъпкал се, подскочил няколко пъти, даже потанцувал. Ах, какво щастие! Ах, каква радост!
После погледнал към дървото похитител и без да се бави повече, се обърнал да си ходи.
-       Човече, ти стори чудо. За това че ми помогна да спечеля любимата си, ти давам благословията си! Тя е най-силна от всички на света. Ето я: Нека бъдеш щастлив в любовта си!
Асен благодарил, а после погледнал към останалите парчета от отсеченото дърво.
-       Може ли да ги взема? Трябва да изненадам някого.
-       Твои са – рекло дървото.
Асен се сбогувал с похитителя си, който сега вече не му изглеждал толкова лош и страшен, и заслизал надолу по хълмовете. Вървял дълго, преди да стигне в града. Когато най-накрая се прибрал у дома, любимата му, Виктория, не била там. Дали все още го чакала, дали го обичала, той не знаел. Но решил да се приведе във вид: постригал се и се обръснал. После се захванал с майсторенето на колонките, този път за племенницата си. До вечерта те били готови, макар че рождения й ден отдавна бил минал.
Тук някъде се губят следите на историята. Никой не знае с точност как се развили събитията в следващите няколко дни.  
Но след време, когато веднъж Виктория и Асен отишли в дома на племенницата му, момичето извикало Виктория в своята стая. Пуснала й любима своя песен от ръчно изработените тонколони и рекло:
-       Много ще сбъркаш, ако не се омъжиш за чичо Аси.
В този ден и в много други, далеч от тях в планината вятърът все още нахлувал в пролуките на една музикална кутия. Оттам се разнасяла най-нежната, най-чистата, най-красивата мелодия на света, тази, която спасила Асен и тази, която вероятно ежедневно променяла света. Никой в града не можел да я чуе. Но всички я усещали – в очите на младоженците, в лекия трепет на пръстите им, в тихия шепот на изречените обещания един към друг.
Това била мелодията на любовта.

Приключенията на Никола Браткус - приказка за петгодишно момче

Приключенията на Никола Браткус
Малкият Никола Браткус живеел с родителите си в далечна страна. Веднъж, когато дошъл на гости на маминка Кати в България, той излязъл с нея на разходка до езерото в парка. Там било разположено заведение със сокове, кафе и сладолед. Щом ги видял, той извикал:
-      Маминко, искам сладолед!
-      Хайде тогава – отговорила маминка и двамата се запътили към количката със сладолед.
Точно до нея, пред огледалната витрина на заведението, седяла жена, която рисувала лица.
-      Искам да ме нарисуват, маминко! – рекъл Никола.
-      Не, миличък. Сигурно се чака дълго.
-      Няма да е дълго. А можеш и да избере животно, което да нарисувам върху лицето му – обадила се жената.
-      Моля те, маминко! Моля те! – увиснал на ръката на маминка Никола.
-      Добре – съгласила се неохотно маминка, която не искала да му отказва нищо сега, когато бил само за малко в България.
Никола толкова се зарадвал, че преди да седне на стола пред художничката, й подал багерчето си.
-      Подаряваш ли ми го? – учудила се непознатата жена.
-      Да – отвърнал Никола.
-      Благодаря ти! – светнали очите й. – Сега ще направя нещо специално за теб. Ще ти нарисувам няколко лица с вълшебната си четка!
-      Искам да съм тигър!
-      Тигър – значи тигър.
И преди маминка Кати да каже нещо, художничката извадила от чантата си златна четка. Затворила очите на Никола и започнала да рисува по лицето му с нея. Когато Никола отворил очи, се погледнал в огледалната витрина. Оттам го наблюдавал истински тигър с грива, опашка и дебели лапи. Никола размърдал пръсти и лапите във витрината се поместили. Отворил уста и изръмжал. Разбягали се хората около него, изпокрили се в сградите наоколо. Маминка му също се скрила зад един стълб. Хукнал Никола да ги преследва, без сам да знае защо. Като минал край щорите на близкия магазин, не щеш ли закачил опашката си в тях. Помъчил се да се измъкне, но не успял. През това време художничката още държала четката си в ръка, вдигнала я и я завъртяла във въздуха. Посипал се златист прах навсякъде. Полепнал по Никола. Никола внезапно се укротил, заскимтял като коте, опашката му се освободила, смалила и изчезнала. Той се върнал обратно при художничката и седнал на столчето. Започнала непознатата жена да трие с кърпа лицето му, лапите му и туловището. Скоро той вече не бил тигър, а отново момче – чисто и спретнато. През това време хората вече надничали от скривалищата си, а маминка забързала към него.
-      Искам още! – викнал Никола.
-      Не! Тръгваме! – настояла маминка Кати.
-      Защо тръгваме?
-      Това е опасно!

Художничката прибрала четката си в чантата, но Никола се впуснал натам и я грабнал от ръката й. После сам размахал четката по лицето, по краката, по корема си. Миг по-късно отново се погледнал в огледалната витрина. Оттам сега го наблюдавал тюлен с жално изражение. Животното душело с муцуна и въртяло глава към насъбралите се хора. То тръгнало по перките си и се гмурнало в езерото. Поплувало известно време, а после водата измила боята от него и изведнъж Никола се озовал в средата на езерото. Потъвал! Ами сега!
-      Помощ! Помощ! – викнал Никола.
Художничката грабнала захвърлената четка, вдигнала я във въздуха и от нея отново се посипал златист прах навсякъде. Никола изплувал над езерото като супермен и се приземил на брега до маминка.
-      Внучето ми! Внучето ми – шепнела тя с разтреперан глас.
-      Защо се страхуваш, маминко? Няма нищо страшно.
Маминка Кати прегърнала Никола, както бил целия мокър, а край тях се насъбрали още повече хора. Художничката започнала да събира нещата си. Искала да се изнесе от мястото, преди да я забележели. Но сякаш не намирала нещо. Тършувала, отваряла и затваряла чантата си, надничала зад рисунките.
През това време Никола отместил единия си крак, защото нещо му убивало. Погледнал надолу. Там стояла захвърлена златната четка. Изведнъж сърцето му затуптяло, ръцете му се изпотили, той стиснал устни и бързо клекнал. Грабнал четката и я вдигнал.
Маминка хванала вълшебния предмет здраво и погледнала внука си. Никола присвил очи. Като видяла как момчето се пази от нея, ръцете й лека-полека се отпуснали. Тя се усмихнала с най-топлата усмивка на света. И сама започнала да рисува морж по лицето му.
Скоро Никола вече имал огромни кучешки зъби по брадичката си, дълги и бели. После и кафява кожа. Сега пръхтял и едва си поемал въздух. Тук в парка до езерото било толкова горещо, че моржът без малко да припадне. Трябвало много бързо да се разхлади. Огледал се той и видял хладилната количка със сладоледа. Моржът се повдигнал и се покатерил вътре. Намърдал се между сладоледите, а те се топели и полепвали по кожата му, като триели разни части от вълшебната боя. Художничката се приближила до него и рекла:
-      В четката остана още малко сила. Можеш да избереш – дали да те дорисувам пак и да останеш морж завинаги или да изтрия боята от теб и да се превърнеш в момче.
Никола вдигнал поглед към маминка. Тя плачела. Обърнал се към художничката и издал непознат звук като истински морж. Жената протегнала четката нагоре пред изплашения поглед на маминка и останалите зяпачи. Четката хвръкнала от ръцете й и изтрила боята. След това паднала на земята и от златна - четката станала обикновена.
Сега морж вече нямало, а Никола излязъл от количката със сладоледите и започнал да зъзне. В същото време зад него багерът му се уголемил. Художничката се качила в багера, запалила мотора му и потеглила.
-      Маминко! Маминко! – викнал Никола и прегърнал маминка.
-      Милото ми дете, ти си най-голямото щастие за мен. Обичам те!
Така завършва приказката за Никола – единственото момче на света, което било за кратко истински тигър, тюлен и морж. Той можел да се превърне в животно завинаги, но избрал да остане човек. Не заради това да изглежда като хората, не и затова да живее като тях. Направил го, защото имал две мили очи, пълни със сълзи, които се взирали с толкова обич в него, че той не можел да не постъпи човешки.


Любов - приказка за двама романтици

Любов
Преди много години Адриатическо море, както го наричали хората, се бунтувало в ожесточени бури, сякаш било ядосано на целия свят. То често си правело шеги с хора от далечни държави, които по случайност произнесели истинското му име на два езика. Засмуквало ги и ги запращало стотици години назад, предизвиквало силите им, отнемало любимите им.
Далеч от Адриатическо море, в Лондон живеели двама влюбени от различен произход. Те работели в една фирма и споделяли всичките си радости заедно. Йоана трябвало да пътува в други страни, а Бурим ненавиждал куфара й, който го разделял от нея. Веднъж, когато тя отново се готвела за път, той влязъл в спалнята, спънал се в отворения куфар и така изохкал, че без да иска произнесъл истинското име на морето на два езика.
Лумнала светлина, куфарът се разтворил, уголемил се и погълнал Бурим и Йоана. Затворил се капакът и през пролуките му те видели, че излитат през прозореца. След известно време горе в небето куфарът се разтворил и изтръгнал Йоана от ръцете на Бурим. Дни по-късно куфарът захвърлил Бурим на земята и когато той го отворил, видял, че се бил озовал насред бойното поле. Коне препускали, кръстоносци се сражавали с хървати.
Бурим съзрял малко момче, което стояло със свити рамене насред битката и плачело. Това момче му се сторило познато, но то не обръщало лицето си към него. Зад гърба му замахнал кръстоносец със сабята си. Бурим извикал и се втурнал към детето. Сритал кръстоносеца, отнел му сабята и двамата се сборили в калта. Детето се обърнало към боричкащите се мъже и вперило поглед в Бурим. Бурим целият настръхнал – в детето той видял сам себе си преди много години. Момчето се приближило до него и времето за миг спряло. Докоснало Бурим и в същия миг преминало в тялото му. Куфарът всмукал отново мъжа и литнал високо в небето.
Движил се Бурим известно време, после се приземил. Когато куфарът се разтворил и мъжът отново подал глава, се оказало, че се намира в царски дворец пред трона на царя:
-         Ти ще лежиш на тъмно сто години! – викнал царят срещу него.
-         Но защо? – попитал с треперещ глас Бурим.
-         Защото посмя да влезеш в двореца ми без позволение.
Стражарите се запътили да отведат неканения гост, но в този момент дворецът се разтресъл, започнал да се подува и да оформя гигантски черти на човешко лице. Без да се бави, Бурим се вмъкнал бързо в куфара с последна надежда, че вълшебният предмет ще полети. В първия момент не се случило нищо подобно, но после под него се оформили гигантски устни, бузите край него се издули и мощна въздушна струя изстреляла през устните куфара в небето. Бурим разтворил капака на летящия куфар и отдалеч видял странния дворец – лице. Това лице му било много познато – толкова мило, топло и силно лице – лицето на баща му. Той се усмихнал едва-едва, а после лицето изведнъж започнало да се смалява, като се придвижва нагоре. Настигнало куфара, куфарът се отворил отново и Бурим се озовал всред облаците срещу собствения си баща. Двамата мъже се погледнали с умиление – колко много си липсвали един на друг, колко добре разбирали другия сега когато Бурим след смъртта на баща си поел ролята да бъде глава на семейството. Лицето на бащата се вляло в това на Бурим, точно както сторило момчето от предишната спирка.
Така горе в небето, без да знае накъде отива, спасител първия път и спасен втория път, сега Бурим пътувал към трето място.
Куфарът този път го стоварил на брега на морето в днешния град Зарад, но Бурим не знаел това. Пред него се намирал мерцедес, а до колата – била поставена саксия с палма – любимото цвете на Йоана. Излязъл Бурим и се огледал. Пред него се изправила вълна, която се уголемявала, уголемявала, докато не се превърнала в чудовищна водна стена. Само няколко мига и щяла да се сгромоляса върху него. Втурнал се Бурим към колата, но после се спрял за миг. Обърнал се към цветето. Върнал се и го грабнал. Обърнал се да се шмугне в колата, но било късно. Вълната го заляла с грохот и той се преобръщал ли, преобръщал всред водната стихия, но не пускал цветето от ръцете си. Без малко то да се прекърши, но сега и то устоявало учудващо на водния ураган. Бурим се борел за дъха си. Трябвало да пусне цветето, което го забавяло, и да изскочи на повърхността. Но сърце не му давало. Това цвете било на неговата любима, на най-топлата жена на света, на онази, която осмисляла дните му. А дали щял да я види отново някога? Защото без нея – без нея дърветата спирали да шумят, птиците спирали да пеят и водата спирала да тече.
Щом си представил своята Йоана - и бащата, и детето и мъжът в него се обединили. Силите му се утроили. Изплувал нагоре, като все още стискал цветето в ръце. От момента на излизане на повърхността едно листо от палмата се отчупило. От стеблото изникнал първо един женски крак, а после още един. Отвътре се заизмъквала жена, която стъпила на раменете му, по главата му. Най-накрая се измъкнала от стеблото, цопнала във водата и когато показала главата си – какво било учудването на Бурим да види своята Йоана.
Двамата се разплакали, прегърнали се и се слели в целувка. И докато те се люлеели в прегръдките си, нежни вълни ги отнесли на брега.
-         Të duaпрошепнал Бурим на албански.
-          Обичам те – отвърнала Йоана на български и думите й последвали тези на Бурим.
Щом ги чул, в миг Бурим се сетил, че възкликнал със същите думи, когато ритнал куфара.: тьо-дуа-о-би-чам-те. Той така и не узнал, че това било истинското име на Адриатическо море.
В този миг изведнъж изпод земята се отворили малки дупчици, образували се стълби към морето. Зара, древният хърватски град, наречен днес Зарад – най-красив от всички градове на света, разстилал полите си към морето. Засвирила нечувана музика, музика, която разказвала за забранената любов на едно море и една хърватска равнина – те можели само да се докосват по краищата, защото и веднъж да се прегърнели, равнината щяла да бъде удавена завинаги.
За да вижда любимата си, за да я има, морето трябвало да удържа силата си всеки ден. Нима имало влюбен, който бил способен на такова нещо?
Сълзите на морето пръскали върху Бурим и Йоана. Очите на водния гигант се пълнели с гледката от любовното щастие на двамата човеци. Морето въздъхнало с тъга, че не можело да получи същото. Равнината разтворила дупчици в скалите си, морето се вмъкнало жадно в тях и от сблъсъка на вълните и скалите се разнесла неземна музика. Морето изпълнявало сиренада на любимата си, подарявало й поема със спасението на двама влюбени, които се обичали толкова силно колкото Адриатическо море обичало Хърватската равнина. Шепнело й за любовта си на всички езици на света.
*
Бурим и Йоана се прибрали в Лондон с мерцедеса и вдигнали сватба. А от този ден нататък, вместо да си прави шеги с хората, Адриатическо море изпълнява денонощно музика пред своята любима. Защото любовта е да имаш цялата сила на света и да не я използваш. Защото любовта е да позволиш на други да бъдат щастливи, макар ти сам да не си. Защото любовта е когато можеш да даваш, без непременно да искаш да имаш.

И днес, ако идете в хърватския град Зарад, ще видите стълбите, които равнината е изляла към морето. Двамата влюбени все още само се докосват, а от техните ласки изпод скалите изниква най-вълшебната музика – музиката на любовта.

Решението на едно зазоряване - приказка за двама планинари с фентъзи наклонности

Решението на едно зазоряване
В една дълбока провинция на Монголия, за която не можете да прочетете нито в гугъл, нито в която и да е енциклопедия, съществувавала тайната местност Шуву. Там пръстта била от чисто злато, а водата искряла като милиони излъскани бижута под лъчите на слънцето. Въздухът в Шуву бил най-чистият на планетата и ако хората узнаели за това парче земя, те сигурно щели да изтръгнат от недрата й златото и да я унищожат.
В продължение на векове необикновени бухали изграждали невидимата стена, която трябвало да огради цялата местност, за да я предпази от предречения още в древността - век на технологиите – века в който, всеки лесно можел да узнае за златната земя.
Малки невидими врати се отваряли всеки ден и отвътре излизали пратеници навън, придружени от необикновените бухали. Кралят на Шуву ги задължавал да използват автомобили, самолети и най-различни други превозни средства, защото във всяко едно от тези неща било вложено злато и с помощта на силата си над него, той контролирал поданиците си. Бухалите съблюдавали пратениците във външния свят да изпълняват правилото за придвижване. А шувийците, те изпълнявали мисиите си – да продадат по малко злато, да купят храна и дрехи за жителите на Шуву и да се върнат обратно.
Всичко вървяло добре, докато кралят не се изморил. Дългите години, в които той по закона на Шуву, управлявал без кралица, му натежали. Искал да се пенсионира и кой знае, може би да се ожени. Започнал той да се оглежда на кого да повери короната си. Всичките му синове и внуци били разглезени от лесния живот в кралството и никой от тях не притежавал необходимите качества, за да стане владетел на Шуву. Нито били старателни, нито търпеливи, нито методични в решението на задачи. А без тези качества, бил убеден кралят, богатствата на страната му нямало да бъдат опазени и тайната за съществуването на златната земя щяла да бъде разкрита.
Извикал той най-верния си кралски бухал - Соворин. Нощната птица била обиколила целия свят, събрала мъдростта и познанието на земята, притежавала сила, с която можела да върши чудеса. Заръчал кралят на Соворин да избере и доведе човек, който щял да бъде най-подходящ за наследник. Бухалът литнал през една от вратите на царството и литнал над света. Обикалял той години наред, но не намирал човек, който едновременно да бъде старателен, търпелив и методичен в решението на задачите си. Във века на технологичния прогрес, оцеляването било толкова лесно, че не се изисквало от никого да изгражда такива качества, за да просъществува и да живее добре.
Една дъждовна нощ, Соворин кацнал отчаян на един перваз. Бил изморен, а вече изминало толкова време, че искал да се върне в златната си страна и да остави старите си криле да починат. Дъждът биел така силно, че намокрил бухала до кости. Измръзнал той и решил да се вмъкне вътре за през нощта.
Кацнал на пода и се огледал. В стаята имало лаптопи, смартфони и всевъзможна друга техника. Тук вероятно живеели компютърни специалисти. В спалнята на няколко метра до него спели мъж и жена. Мъжът изглежда бил много висок, защото краката му се подавали от края на леглото, а жената – тя била едно от най-нежните създания на света. Меки отблясъци от златиста светлина осветявавали тъмната стая. Кое ли блещукало така? Докато Соворин се чудел, мъжът се размърдал. Той притеглил любимата си до себе си, а тя се сгушила в него, така че двамата сега били обвити в светлинно одеяло. Любовта им, рекъл си бухалът, тя блести с меката топлина на златото.
Разтръскал мокрите си крила Соворин и се покатерил върху мъжа. Огледал го добре с огромните си бухалски очи –  очи, които всичко разбирали. Без съмнение този мъж бил най-подходящият човек, който да управлява златната земя. Но сърцето на Соворин се свило. Сетил се той за строгото правило в страната си – владетелят на Шуву не можел да управлява с любимата си. Тя щяла да му пречи да взима правилните решения за златото – а златото не признавало други господари освен себе си. Но нямало що да стори.
Разтворил той крилете си, изкряскал силно и в миг се уголемил. Бранимир и Ивона се събудили и тя се разпищяла от уплаха, като видяла гигантската птица в спалнята си. Без да се бави повече, Соворин грабнал мъжа, разтворил прозорците и отлетял с него в дъждовната нощ.
Пътували дни наред. Бранимир се намокрил от дъждовете, изсъхнал, а после пак се намокрил и пак изсъхнал. Когато пристигнали в златната страна, той бил прежаднял и прегладнял. Хората там го наобиколили и го заразглеждали с любопитство. За първи път във вътрешността на кралството влизал човек от външния свят. Дали му да яде и да пие и после го завели при краля.
В златна зала върху трон от чисто злато седял Кралят с цялото си достолепие. Бухалът, който Бранимир така добре познал, сега бил в нормалните си размери и седял на рамото на владетеля. Кралят огледал Бранимир от всички страни, взел Соворин в ръцете си и го погалил. После оповестил с най-силния си глас пред насъбралите се вече поданици:
-          Намерих наследника си!
-          Какво искате от мен? Къде съм? – изплашил се Бранимир.
-          Искам само едно. Да станеш крал на Шуву, невидимата страна на златото.
Бранимир започнал да се щипе, за да се събуди, но нищо такова не се случило. Вместо да се паникьосва повече, той решил да подходи както обикновено – да реши всички условия на задачата, и кой знае, може би това щяло да помогне той да се върне при своята Ивона. Запазил самообладанието си и рекъл:
-          Как решихте, че съм подходящ да управлявам страна?
-          Имаш всички качества и съществува само една пречка пред коронясването ти. Ивона – твоята любима. Но пречката ще бъде отстранена.
Бранимир потръпнал.
-          Да не си я докоснал, старче! – извикал той.
-          Сърцето на владетеля трябва да е твърдо и безмилостно. В него няма място за жена.
-          Но аз не искам да ставам владетел! Върнете ме веднага у дома!
Бранимир се огледал безпомощно. Той стоял върху златния под под златния таван, а край него всички били облечени в златни дрехи и го гледали право в очите. Едва ли лесно щели да го пуснат оттук, помислил си. След това рекъл:
-          Ще направя каквото искате, само не закачайте Ивона.
Кралят се замислил, а после отговорил:
-          Тъй да бъде.
В златната страна се дигнало пищно празненство. Всички празнували коронясването на новия владетел. Той щял да се грижи за добруването им, а те, поданиците, да продължават да си живеят безгрижно. Пръв помощник на Бранимир станал Соворин. Птицата изпълнявала всякакви поръчки на новия си господар, насочвала го, когато Бранимир бил неуверен или не разбирал докрай досегашните закони на страната. През деня всичко вървяло по мед и масло, но вечер когато Бранимир се прибирал в самотната си спалня, единствено бухалът виждал с големите си всеразбиращи очи тъгата на младия мъж.
Изминали години, но той не можел да забрави любимата си Ивона – мекотата на косите й, белотата на ръцете й, вечерите в планините, когато двамата наблюдавали звездите, тихите нощи преди разсъмване, когато той я топлел в прегръдките си.
По същото време Ивона, която търсела своя любим къде ли не, не можела да се примири, че той бил изчезнал безследно. Тя обикаляла страни и гори, викала на помощ полиции от различни държави, но щом разкажела за големия бухал, който го отнесъл, всички я мислели за луда и я отпращали по пътя й. Но тя продължавала да търси любимия си със сетни сили. Един ден достигнала невидимите стени на златната страна. Седнала да си почине. Огледала се – от едната страна - тучни поляни, от другата – непристъпни скали. Имало нещо в тази земя, нещо в скалите, което й напомняло на здравината у любимия. Разплакала се. Не знаела вече накъде да върви, била изтощена. Решила да разпъне палатката си, да си почине и да мисли какво да стори на следващия ден.
Соворин я съгледал отдалеч и когато Бранимир задрямал, прелетял през невидимата стена и кацнал на палатката, където сега кротко спяла Ивона. Огледал мокрото й от сълзи лице, красивите й коси, белите й длани. Колко нещастие причинил на двамата млади души, които не искали нищо друго, освен да бъдат заедно! Колко болка! Тази нощ той не се върнал обратно при Бранимир, а останал на стража върху палатката. Бранимир се пробудил преди зазоряване, видял, че Соворин го няма и решил да го потърси. Тук Соворин, там Соворин – нямало го в кралството. Младият мъж отворил една от вратите на невидимата стена. Изправил се срещу зората и вдишал дълбоко въздух. Ах, как му липсвала свободата, ах, как му липсвала любимата му! В този миг на рамото му кацнал Соворин.
-          Къде ходиш, разбойнико! – погалил го Бранимир.
Бухалът скочил на земята и литнал няколко метра напред. Кацнал все едно изчаквал господаря си. Бранимир го поогледал, поогледал, пък решил да го последва. Скоро стигнали до добре познатата стара палатка – онази, от която той и Ивона толкова пъти наблюдавали звездите! Бранимир отместил найлона при входа с треперещи пръсти и я съзрял. Прекрасните й коси, милото лице, белите й ръце, любимите устни. После затворил все така грижливо найлона при входа на палатката.
-          Трябва да я отведеш обратно, чуваш ли! – зашепнал той трескаво към нощната птица.
Соворин обаче стоял и не помръдвал от мястото си. Само големите му очи премигвали.
-          Тъпо животно, уголеми се и действай! Види ли я някой, всички ще загазим!
Но бухалът продължавал да стои на едно място. Разтворил човка и проговорил за първи път, откакто Бранимир го познавал.
-          Не използвай автомобили, самолети и компютри, докато се върнеш у дома. Ще ти дам знак кога можеш да заживееш постарому!
Слънцето вече изгрявало. Медените му лъчи сега прониквали в палатката с цвета на златната любов. И вече нямало мрак. И вече нямало студ.
Бранимир се вгледал за последно в очите на своя стар познайник. Поклонил се с ръка на гърдите пред нощната птица. После влязъл в палатката при входа, грабнал Ивона и я метнал на рамото си. След това хукнал да бяга. Тичал дни и нощи с любимата на рамото си, дъждът ги мокрел, слънцето ги сушало, дъждът пак ги мокрел и слънцето пак ги сушало. Преминавали през долини и планини, край реки и полета. Бягали почти без да спират, докато не стигнали обратно в България.
Върнали се в предишната си квартира и спали три дни и три нощи. Оттогава изминало доста време, в което Бранимир и Ивона не се качвали в кола, нито смеели да погледнат към компютър. Но един ден малко бухалче кацнало на перваза им отново. Първа го забелязала Ивона.
-          Виж! – рекла тя на любимия си.
Бранимир се приближил до птичето. Вгледал се в очите му. Те му напомняли толкова много на някого, някого, който сторил всичко по силите си, за да спаси златната страна, а след това всичко по силите си, за да спаси любовта му.
От този ден нататък Бранимир и Ивона отново започнали да ползват компютри, автомобили и самолети. Тръгнали пак на работа в компютърни компании. Те се върнали към предишния си живот - живот, в който можели да наблюдават хванати за ръце звездното планинско небе, живот, в който можели да се прегръщат до полуда преди слънцето да изгрее, живот, който струвал повече от цяла една златна страна.
Двамата така и не узнали какво се случило със Соворин, краля и златната земя. Вероятно кралство Шуву завинаги щяло да остане зад невидимите си стени, далеч от очите на хората, далеч от живота им. И никой нямало да узнае за великолепната бъркотия от решението на един бухал -  решение, което можело да вземе само всеразбиращото животинско сърце на Соворин. Решението на едно зазоряване – когато любовта на Бранимир и Ивона свети с най-мекия отблясък на чистото злато.