Мая получава любов
Мая беше поръчала на приятелка да изведе кучетата. Когато се върна у дома, там нямаше никой. Тя огледа кухненската маса и видя, че децата бяха взели храната, която им приготвяше за училище. Чудесно! Сега вече можеше да помисли за себе си. Влезе в спалнята, за да се преоблече. Мислеше да потренира йога. На леглото стоеше нещо, което не помнеше да беше оставяла - изящно опакован пакет. Наближаваше рождения й ден и вероятно някой от близките й беше замесен.
Мая поклати глава и се усмихна. Имаше си всичко, нямаше с какво да я изненадат. Но беше мило, че се бяха постарали да направят нещо.
Тя започна да разопакова пакета. Една опаковка – бяла, поръбена със сребристо по краищата. Втора опаковка – изведнъж се разнесе приятен аромат. Мая вдиша дълбоко, докато ароматът пропи всички части на тялото й. Имаше нещо в аромата, нещо, което моментално й напомни на парижките улици. Трета опаковка се състоеше от съвсем обикновена имитация на вестник, която увиваше квадратен предмет.
Без да чака повече, тя разкъса и последната опаковка. В ръцете й стоеше старинна табакера, която беше износена около мястото за отвор. Сега вече Мая наистина се развълнува.
На дъното на табакерата лежеше дълга сребърна фиба, а под фибата имаше лист хартия, който издаваше приятния аромат. Мая взе старинното бижу в ръце и го приближи до косата си. Беше изцяло в стила й – голяма блестяща фиба. Сложи си я и погледна в огледалото. Фибата я разкрасяваше така, че сега Мая изглеждаше като друг човек. Сякаш беше създадена за старинното бижу.
Кой можеше да й я е подарил? Децата – беше изключено. Нямаше откъде да намерят такава вещ. Майка й? Никакъв шанс. Подаръкът изглеждаше твърде романтичен, за да е тя. Това са били момичетата! Те не знаеха кога е рождения й ден, но може би й бяха подарили нещо заради двайсетгодишнината на салона й за красота. Но не. Годишнината щяха да празнуват догодина. Тогава кой? Кой за бога?
Взе листа и едва сега осъзна, че от едната си страна той представляваше карта, а от другата - там имаше написан текст. Почеркът беше изящен, като по листа тук там личаха следите от мастило. Дали не беше писан с перо?
„ Здравей, любима,
Всеки си има по един Париж. И ето те. Ако се доближа до теб, ще ме подминеш с подозрение и сладкото изтръпване в нозете ми ще отлети завинаги.
Не ме познаваш. Затварям очи. Сега вече мога да хвана ръката ти. Разхождаме се из Париж, пием малиново вино и решаваме да прекараме един ден в парижкото ми имение. От верандата мога да виждам целия град в нозете си, но единственото, за което копнея е Мая, жената бижу.
В ъгъла пропуква огън от открита камина, а навън е хладна нощ. Събуваш едната от перлените си обувки и протягаш пръстите на крака си към живата топлина. Чувам класическа музика.
И в момента те виждам. Ще вдигнеш глава и ще се погледнеш в огледалото. Ще докоснеш фибата, а после ще я свалиш. Ще я положиш нежно в табакерата ми. Ще скриеш кутията в гардероба си, за да не я намерят нито кучетата, нито децата. Не си бижу, ако не мога без теб. Никога няма да те потърся.”
Мая се усмихва на себе си
На следващия ден Мая имаше рожден ден. Реши да си направи подарък. Дълго разглежда дрехи по магазинте и си купи френска туника. Веднага я облече. Наистина й стоеше блестящо – като на кралица. След вчерашния подарък тя беше в романтично настроение и не се ядоса, като разбра, че е забравила фибата си. Реши да се върне у дома и да я вземе. Какво толкова!
Прибра се с усмивка на лице. Завъртя ключа към дома си и внезапно към нея се впуснаха и четирите й кучета. След вчерашната разходка с приятелката й, не ги беше извеждала. Сега скачаха по краката й, едното дръпна крачола й, другото туниката и скоро вече тя приличаше по-скоро на пометена от ураган, отколкото на кралица. Съблече туниката и я хвърли в мокрото помещение.
- Мамо, не ми се яде от това! - викна през това време едно от децата й.
- Аз пък искам в мола! - рече другото.
- Уа-уа! – викаше третото дете.
Днес просто щеше да влезе в спалнята си и да затвори вратата. Мая го стори, но не измина и минута, когато чу вик:
- Бързо!
- Какво става?
- Кучето се задави!
- Кое куче, за бога?
- Бързо!
Мая скочи и хукна към другата стая. Едно от по-малките й кучета наистина се давеше. Тя бръкна в устата му и напипа нещо твърдо. Когато най-накрая го извади, кучето повърна малко.
- Донеси парцал! – викна тя.
Хлапето влезе в мокрото помещение и грабна първото нещо, което му попадна пред погледа. Хвърли го върху локвата на земята и фината материя бързо попи. Мая се вгледа за миг в парцала. Френската й туника!
Тя отново не съжали за подаръка, който сама си беше направила за рождения си ден. Не за друго, а защото имаше нещо по-интересно за правене. Заразглежда с любопитство твърдия предмет, който извади от устата на кучето – беше нейната фиба. Изми фибата, изми я добре. После среса косата си и я сложи. Разположи се на килимчето в спалнята си, този път решена нищо да не й попречи да се почувства по-добре. Все едно медитира след тренировка и всичко щеше да се оправи...
- Взех я от един антиквариат. Казах, че търся френска фиба за кралици – рече въображаемият мъж, който тя сега си представяше.
- И те са ти продали българска фиба за обикновени домакини.
- Ти не си обикновена домакиня, никога не си била.
- Освен преди малко.
- Освен преди малко.
Нещо не се получаваше. Въображаемият мъж беше започнал да я изнервя. И всичко това точно преди рождения й ден! Може би истинските кралици блестят въпреки семейството си, успокои се тя сама. Каква по-истинска кралица от тази без прислуга?
Мая в приключение
Рожденият ден беше вече преминал, беше празнувала до късно вечерта, но все пак реши да иде на танци. Сложи фибата в косите си и взе табакерата с картата - харесваше й аромата, който се разнасяше от нея. Беше решила да носи странния предмет, докато разбере кой й го е подарил. Пристигна в танцувалната зала.
Учителят се приближи с усмивка до нея. Съобщи й, че е избрал нея за състезанието по танци в Париж. Мая толкова се зарадва, че реши още днес да остане сама след урока, за да потренира няколко завъртания.
Така и стори. Завъртане – хоп. Второ завъртане – малко й се зави свят, но реши да продължи. Трети път и внезапно й прилоша. Подпря се за момент на дръжката до огледалото и затвори очи. Когато ги отвори, се намираше на съвсем различно място.
Огледа се. Очевидно някой си правеше лоша шега с нея. Беше ходила и друг път в Париж, но сега не се зарадва, че е там. По-любопитното беше как се беше озовала тук така изведнъж. Беше малко студено и тя сложи ръцете си в джобовете, за да може да се стопли. Напипа табакерата. Взе я и я отвори. Отново вдиша с удоволствие от аромата и се поуспокои. Едва сега се вгледа в картата. На едно място беше отбелязана звезда. Мая нямаше пари у себе си и не знаеше какво да прави. Как се беше озовала тук и то с табакерата?
Изведнъж се сети, че може да потърси откъде да се обади у дома. Не знаеше добре езика, но щеше да се оправи все някак. Влезе в една книжарница и се опита да обясни на продавача, че търси телефон. Той я изгледа от глава до пети и я изгони. Мая продължи пътя си. Този път влезе в магазин и се опита отново да стигне до телефон. Магазинерът дори не й даде шанс да говори. С два пръста нареди на едрия пазач в дъното да я изведе. Какви ли не хора влизаха и искаха нещо!
Сега вече отново на парижка улица, я заля вълна на отчаяние. Припомни си часовете по йога. Реши, че най-важното е да се успокои, да помисли малко, а после да реши какво да прави. Седна на една пейка, затвори очи и се опита да помедитира. Не се получи. Тогава отново разтвори табакерата и вдиша от аромата.
Тя. Париж. Картата. И изведнъж проумя – трябваше да открие мястото, което сочеше звездата! Ама разбира се! Как не се беше сетила по-рано? Може би така щеше да разреши загадката защо е в Париж, от кого е получила табакера с карта и фиба и защо всички тези странни неща й се случват.
Разтвори картата и започна да я разглежда. Заразпитва хората на пътя и този път като по чудо те я упътваха. Скоро стигна до мястото, което беше обозначено със звездата. То представляваше малък салон за красота – много изискан. Влезе вътре и вдиша дълбоко от аромата, който се разнасяше - беше същия като този на листа в табакерата.
В този миг до нея се приближи мъж, който не откъсваше очи от косата й.
- Фибата ти стои много добре.
Той се пресегна и я свали от главата й. Бръкна в джоба й и взе табакерата. Постави бижуто старателно вътре. Обърна се към изумената Мая и я покани на танц. И после всичко се завъртя. Танцуваха така сякаш се познаваха не просто в сегашния си живот, а много много отдавна.
Мая не разбираше какво се случва, но и вече не желаеше да разбере. Искаше й се поне за малко да не мисли за децата, родителите, кучетата. Когато седна да си почине, тя извади картата от табакерата с намерение да го попита дали той е писал писмото на гърба й. Разгъна я и ахна. Сега това не беше карта на Париж, а карта на България. И Мая веднага позна мястото, където беше поставена звездата.
- Домът ми - посочи го тя.
- Ще ти помогна да се върнеш – рече мъжът, а после зарея поглед пред себе си. - Понякога, когато затворя салона, се прибирам бавно. Танцувам с теб в сумрака. Ти си много далеч, толкова далеч, колкото могат да бъдат само звездите. Не знам името ти. Но прокарвам ръка по извивките ти във въздуха. И ти, внезапно си по-близо до мен, отколкото всеки тук.
Мая го наблюдаваше, без да вярва на думите му. Така говореха мъжете – дори да бяха измислени пак така говореха!
И после във възцарилата се тишина той й подаде отново ръката си. Двамата се завъртяха във втори танц. Въртяха се все по-силно и все по-бързо, докато накрая всичко се превърна в мъгла.
Мая се събуди на пода в танцувалната зала. Танцуващият мъж го нямаше. Стана и се погледна в огледалото. В единия край в дъното се отразяваше светлината от лампата в коридора. Грееше като звезда.
§
Две седмици по-късно Мая замина за Париж с танцувалната група. Нямаше вече карта, нито фиба, нито табакера. Нямаше и да потърси салона за красота. Когато се яви на състезанието, тя получи най-много точки за танца си.
www.podarimiprikazka.com
Мая беше поръчала на приятелка да изведе кучетата. Когато се върна у дома, там нямаше никой. Тя огледа кухненската маса и видя, че децата бяха взели храната, която им приготвяше за училище. Чудесно! Сега вече можеше да помисли за себе си. Влезе в спалнята, за да се преоблече. Мислеше да потренира йога. На леглото стоеше нещо, което не помнеше да беше оставяла - изящно опакован пакет. Наближаваше рождения й ден и вероятно някой от близките й беше замесен.
Мая поклати глава и се усмихна. Имаше си всичко, нямаше с какво да я изненадат. Но беше мило, че се бяха постарали да направят нещо.
Тя започна да разопакова пакета. Една опаковка – бяла, поръбена със сребристо по краищата. Втора опаковка – изведнъж се разнесе приятен аромат. Мая вдиша дълбоко, докато ароматът пропи всички части на тялото й. Имаше нещо в аромата, нещо, което моментално й напомни на парижките улици. Трета опаковка се състоеше от съвсем обикновена имитация на вестник, която увиваше квадратен предмет.
Без да чака повече, тя разкъса и последната опаковка. В ръцете й стоеше старинна табакера, която беше износена около мястото за отвор. Сега вече Мая наистина се развълнува.
На дъното на табакерата лежеше дълга сребърна фиба, а под фибата имаше лист хартия, който издаваше приятния аромат. Мая взе старинното бижу в ръце и го приближи до косата си. Беше изцяло в стила й – голяма блестяща фиба. Сложи си я и погледна в огледалото. Фибата я разкрасяваше така, че сега Мая изглеждаше като друг човек. Сякаш беше създадена за старинното бижу.
Кой можеше да й я е подарил? Децата – беше изключено. Нямаше откъде да намерят такава вещ. Майка й? Никакъв шанс. Подаръкът изглеждаше твърде романтичен, за да е тя. Това са били момичетата! Те не знаеха кога е рождения й ден, но може би й бяха подарили нещо заради двайсетгодишнината на салона й за красота. Но не. Годишнината щяха да празнуват догодина. Тогава кой? Кой за бога?
Взе листа и едва сега осъзна, че от едната си страна той представляваше карта, а от другата - там имаше написан текст. Почеркът беше изящен, като по листа тук там личаха следите от мастило. Дали не беше писан с перо?
„ Здравей, любима,
Всеки си има по един Париж. И ето те. Ако се доближа до теб, ще ме подминеш с подозрение и сладкото изтръпване в нозете ми ще отлети завинаги.
Не ме познаваш. Затварям очи. Сега вече мога да хвана ръката ти. Разхождаме се из Париж, пием малиново вино и решаваме да прекараме един ден в парижкото ми имение. От верандата мога да виждам целия град в нозете си, но единственото, за което копнея е Мая, жената бижу.
В ъгъла пропуква огън от открита камина, а навън е хладна нощ. Събуваш едната от перлените си обувки и протягаш пръстите на крака си към живата топлина. Чувам класическа музика.
И в момента те виждам. Ще вдигнеш глава и ще се погледнеш в огледалото. Ще докоснеш фибата, а после ще я свалиш. Ще я положиш нежно в табакерата ми. Ще скриеш кутията в гардероба си, за да не я намерят нито кучетата, нито децата. Не си бижу, ако не мога без теб. Никога няма да те потърся.”
Мая се усмихва на себе си
На следващия ден Мая имаше рожден ден. Реши да си направи подарък. Дълго разглежда дрехи по магазинте и си купи френска туника. Веднага я облече. Наистина й стоеше блестящо – като на кралица. След вчерашния подарък тя беше в романтично настроение и не се ядоса, като разбра, че е забравила фибата си. Реши да се върне у дома и да я вземе. Какво толкова!
Прибра се с усмивка на лице. Завъртя ключа към дома си и внезапно към нея се впуснаха и четирите й кучета. След вчерашната разходка с приятелката й, не ги беше извеждала. Сега скачаха по краката й, едното дръпна крачола й, другото туниката и скоро вече тя приличаше по-скоро на пометена от ураган, отколкото на кралица. Съблече туниката и я хвърли в мокрото помещение.
- Мамо, не ми се яде от това! - викна през това време едно от децата й.
- Аз пък искам в мола! - рече другото.
- Уа-уа! – викаше третото дете.
Днес просто щеше да влезе в спалнята си и да затвори вратата. Мая го стори, но не измина и минута, когато чу вик:
- Бързо!
- Какво става?
- Кучето се задави!
- Кое куче, за бога?
- Бързо!
Мая скочи и хукна към другата стая. Едно от по-малките й кучета наистина се давеше. Тя бръкна в устата му и напипа нещо твърдо. Когато най-накрая го извади, кучето повърна малко.
- Донеси парцал! – викна тя.
Хлапето влезе в мокрото помещение и грабна първото нещо, което му попадна пред погледа. Хвърли го върху локвата на земята и фината материя бързо попи. Мая се вгледа за миг в парцала. Френската й туника!
Тя отново не съжали за подаръка, който сама си беше направила за рождения си ден. Не за друго, а защото имаше нещо по-интересно за правене. Заразглежда с любопитство твърдия предмет, който извади от устата на кучето – беше нейната фиба. Изми фибата, изми я добре. После среса косата си и я сложи. Разположи се на килимчето в спалнята си, този път решена нищо да не й попречи да се почувства по-добре. Все едно медитира след тренировка и всичко щеше да се оправи...
- Взех я от един антиквариат. Казах, че търся френска фиба за кралици – рече въображаемият мъж, който тя сега си представяше.
- И те са ти продали българска фиба за обикновени домакини.
- Ти не си обикновена домакиня, никога не си била.
- Освен преди малко.
- Освен преди малко.
Нещо не се получаваше. Въображаемият мъж беше започнал да я изнервя. И всичко това точно преди рождения й ден! Може би истинските кралици блестят въпреки семейството си, успокои се тя сама. Каква по-истинска кралица от тази без прислуга?
Мая в приключение
Рожденият ден беше вече преминал, беше празнувала до късно вечерта, но все пак реши да иде на танци. Сложи фибата в косите си и взе табакерата с картата - харесваше й аромата, който се разнасяше от нея. Беше решила да носи странния предмет, докато разбере кой й го е подарил. Пристигна в танцувалната зала.
Учителят се приближи с усмивка до нея. Съобщи й, че е избрал нея за състезанието по танци в Париж. Мая толкова се зарадва, че реши още днес да остане сама след урока, за да потренира няколко завъртания.
Така и стори. Завъртане – хоп. Второ завъртане – малко й се зави свят, но реши да продължи. Трети път и внезапно й прилоша. Подпря се за момент на дръжката до огледалото и затвори очи. Когато ги отвори, се намираше на съвсем различно място.
Огледа се. Очевидно някой си правеше лоша шега с нея. Беше ходила и друг път в Париж, но сега не се зарадва, че е там. По-любопитното беше как се беше озовала тук така изведнъж. Беше малко студено и тя сложи ръцете си в джобовете, за да може да се стопли. Напипа табакерата. Взе я и я отвори. Отново вдиша с удоволствие от аромата и се поуспокои. Едва сега се вгледа в картата. На едно място беше отбелязана звезда. Мая нямаше пари у себе си и не знаеше какво да прави. Как се беше озовала тук и то с табакерата?
Изведнъж се сети, че може да потърси откъде да се обади у дома. Не знаеше добре езика, но щеше да се оправи все някак. Влезе в една книжарница и се опита да обясни на продавача, че търси телефон. Той я изгледа от глава до пети и я изгони. Мая продължи пътя си. Този път влезе в магазин и се опита отново да стигне до телефон. Магазинерът дори не й даде шанс да говори. С два пръста нареди на едрия пазач в дъното да я изведе. Какви ли не хора влизаха и искаха нещо!
Сега вече отново на парижка улица, я заля вълна на отчаяние. Припомни си часовете по йога. Реши, че най-важното е да се успокои, да помисли малко, а после да реши какво да прави. Седна на една пейка, затвори очи и се опита да помедитира. Не се получи. Тогава отново разтвори табакерата и вдиша от аромата.
Тя. Париж. Картата. И изведнъж проумя – трябваше да открие мястото, което сочеше звездата! Ама разбира се! Как не се беше сетила по-рано? Може би така щеше да разреши загадката защо е в Париж, от кого е получила табакера с карта и фиба и защо всички тези странни неща й се случват.
Разтвори картата и започна да я разглежда. Заразпитва хората на пътя и този път като по чудо те я упътваха. Скоро стигна до мястото, което беше обозначено със звездата. То представляваше малък салон за красота – много изискан. Влезе вътре и вдиша дълбоко от аромата, който се разнасяше - беше същия като този на листа в табакерата.
В този миг до нея се приближи мъж, който не откъсваше очи от косата й.
- Фибата ти стои много добре.
Той се пресегна и я свали от главата й. Бръкна в джоба й и взе табакерата. Постави бижуто старателно вътре. Обърна се към изумената Мая и я покани на танц. И после всичко се завъртя. Танцуваха така сякаш се познаваха не просто в сегашния си живот, а много много отдавна.
Мая не разбираше какво се случва, но и вече не желаеше да разбере. Искаше й се поне за малко да не мисли за децата, родителите, кучетата. Когато седна да си почине, тя извади картата от табакерата с намерение да го попита дали той е писал писмото на гърба й. Разгъна я и ахна. Сега това не беше карта на Париж, а карта на България. И Мая веднага позна мястото, където беше поставена звездата.
- Домът ми - посочи го тя.
- Ще ти помогна да се върнеш – рече мъжът, а после зарея поглед пред себе си. - Понякога, когато затворя салона, се прибирам бавно. Танцувам с теб в сумрака. Ти си много далеч, толкова далеч, колкото могат да бъдат само звездите. Не знам името ти. Но прокарвам ръка по извивките ти във въздуха. И ти, внезапно си по-близо до мен, отколкото всеки тук.
Мая го наблюдаваше, без да вярва на думите му. Така говореха мъжете – дори да бяха измислени пак така говореха!
И после във възцарилата се тишина той й подаде отново ръката си. Двамата се завъртяха във втори танц. Въртяха се все по-силно и все по-бързо, докато накрая всичко се превърна в мъгла.
Мая се събуди на пода в танцувалната зала. Танцуващият мъж го нямаше. Стана и се погледна в огледалото. В единия край в дъното се отразяваше светлината от лампата в коридора. Грееше като звезда.
§
Две седмици по-късно Мая замина за Париж с танцувалната група. Нямаше вече карта, нито фиба, нито табакера. Нямаше и да потърси салона за красота. Когато се яви на състезанието, тя получи най-много точки за танца си.
www.podarimiprikazka.com
