Любовта
на кашалота, магьосника и двама човеци
Имало едно време стар магьосник на име
Магадор, който живеел в скалистата си крепост дълбоко в отвора на мрачна
пещера. До крепостта се стигало през тесен проход, а който преминел, пред него
се откривала красива поляна с изкуствени цветя. Магадор ги предпочитал, защото
те не издавали аромати и не му напомняли за миналото. Магьосникът си изработил
изкуствено слънце, което огрявало денонощно крепостта. Той не харесвал
тъмнината – искал в мрачната му душа винаги да свети. Проходът се затварял от
тежък камък, който можел да помръдне единствено магьосникът. И Магадор оставал
вътре сам, тъжен и ядосан на целия свят.
Магьосникът не винаги живеел по този
начин. На младини го будело тупането на хилядите човешки сърца, които узрели да
срещнат най-голямата си любов, очаквали помощта му. Ставал и тръгвал да обикаля
света. Помагал на човеците да се срещнат, да осъществят любовта си. Самият той
търсил своята, като вярвал, че щом помага на другите, сам ще я открие, без да
прилага магия. Искал да срещне любимата си по този начин, защото искал да
изпита поривите на истинската любов, която се случва естествено. Магадор
вярвал, че ще разпознае любимата си, макар и трудно. Тя можела да бъде всичко:
стрък трева или прекрасна бреза, вятърна виелица или тъмнозелена планина.
Как ли не я търсил, колко ли пъти не се
събуждал с надежда, че докато среща поредния Ромео с поредната Жулиета той
някак, докато те се целуват, ще зърне косите й, ще усети уханието й. Но нищо
такова не се случвало. Хилядолетията отминавали, Магадор остарявал. Оставали
само още стотина хиляди години до края на магьосническия му живот. Сърцето му
се вкаменило от чакане, мъката го завладяла и обвила в мрак целия му свят.
Изградил скалистата си крепост в процепа на пещерата, разпрострял изкуствените
цветя и закачил изкуственото си слънце. Сложил дебелия камък вместо врата, за
да не чува никога повече тупането на човешките сърца. Спрял да излиза от
укреплението си - не желаел нито да вижда, нито да чува хората.
Хората колкото и имали нужда от него,
толкова и нямали. Харесвали се, заобичвали се, заживявали заедно по естествен
път, както природата ги е създала. Така се случило и с Хачо и Антоанета. Хачо
живеел в България и работил във фирма като специалист по маркетинг. Той се
запознал със своята любима на работното си място. Хачо сякаш омагьосал
Антоанета още в началото с най-дълбоките красиви очи и чудната усмивка. Те се
срещнали след като той се разболял и не идвал на работа повече от месец. Той я
помолил за среща и я целунал за първи път. Антоанета онемяла, птици запели край
нея, а сърцето й забило така лудо, че ударите от него прескочили хиляди
километри и достигнали до пещерата на Магадор. Преминали през камъка, който
затварял укреплението му от света и достигнали до ушите на Магадор. Той отворил
рязко очи и се взрял в изкуственото си слънце. Нима било възможно камъкът да не
може да заглуши ударите на всички човешки сърца? Скочил и запушил ушите си, но
не. Туптенето от сърцето на Антоанета навлизало през проходите на хилядолетните
му уши, завладявало главата му, сърцето му, разпростирало се по цялото му тяло.
Магадор изкрещял, отместил камъка от
укреплението си и изскочил навън. В първия момент не могъл да познае света,
какъвто го знаел. Всичко сякаш било променено. Край пещерата му преминавала
горска пътека, с укрепления от двете страни. Хора със странни дъсчици в ръцете
си вървели, вдигали ги и заставали усмихнати все едно дъската щяла да ги
овековечи по този начин. Той литнал нависоко във въздуха. Но и там не било
същото – там кръжали странни бръмчащи гигантски птици и оставяли вкисната
миризма след себе си. Що за неща били сторили хората, докато той почивал в
мрачната си крепост?
Магадор все още не знаел как ще постъпи,
но непременно трябвало да заглуши това туптящо сърце, което правело тъгата му
още по-ужасяваща. След седмица път той най-сетне пристигнал до дома на Хачо.
Заварил го да стои до прозореца замислен. Само в крайчеца на устните му се
забелязвала онази малка искра от целувката на Антоанета. Магадор с един замах
отнел усмивката му и Хачо станал да се приготвя за работа. През това време
магьосникът набързо превъртял живота му напред. Видял как Хачо държи в големите
си топли чувствени ръце малките пръсти на Антоанета, как тя лети с крилата на
странна птица, а Хачо стои долу на земята и се любува на полета на любимата си.
Двамата обичали да хапват индийска храна и й се наслаждавали заедно така, че
можели да събудят апетита и на най-ситите. Видял ги как посещават различни
ресторанти и как не им омръзва да се наслаждават на взаимното си присъствие.
После Антоанета се изкъпвала, той сресвал косите й и двамата дълго и страстно
се любели. Те разговаряли за стотиците любовни истории край себе си – всички
случили се без участието на стария магьосник. Магадор усещал нарастващата
тревога, която съпровождала всички влюбени, горещината на ласките им,
непознатите пространства, които се отваряли, когато те били заедно – все едно
цял един само техен свят се съзиждал в тези мигове. Той наблюдавал още известно
време парчета от бъдещия живот на двамата влюбени и у него се пораждала все
по-голяма завист и за любовта им, и заради това, че такава ненаситна
привързаност била възможна без негово участие.
- Мечо сладък – мълвяла Антоанета.
- Мое малко птиче, колибрито на мечо, ангелчето ми –
отвръщал й Хачо.
- Мога да стоя в прегръдките ти хиляди години!
- Мога да целувам устните ти без да спирам!
- Ще те чакам в съня си!
- Ще бъда там и ще милвам лицето ти.
Двамата можели да продължават така до
безкрай. Пращали си музикални поздрави, боляло ги от толкова много любов, която
крехките им човешки сърца едва задържали да не прелее. Магадор не можел да
издържи и минута повече да гледа в бъдещето им.
Той замахнал с дългите си пръсти и мигом
превърнал двамата влюбени в градински храст от стебло и две клончета, които се
разпростирали от двете страни на стеблото и то цялото заприличало на кръстче –
най-странният храст на света. Двамата влюбени започнали да растат заедно –
неразривно свързани с общите сокове на стеблото. Сам Магадор се настанил в дома
на Хачо. Всяка сутрин той ставал и отивал при Хачо, който превърнал в стебло и
Антоанета, която превърнал в две нежни клонки. Храстът разцъфвал с
най-прекрасните цветове на любовта – бяло, розово, червено. Магадор откъсвал
цветчетата, но те отново разцъфвали до другата сутрин.
Веднъж се ядосал, изкоренил храста,
литнал нагоре и го пуснал насред океана. Кръстчето заплувало там и вместо да
изсъхне от солената вода, то отново продължавало да цъфти – в бяло, розово,
червено. Магадор изпратил бури, за да го изпочупят, да потъне на дъното, но и това
не се случило. Хвърлил акули, да го изгризат и да разделят стеблото от неговите
клони, но акулите само прескачали кръстчето и отминавали по безкрайните си
водни магистрали. Нищо не можело да раздели кръстчето на две – нито дори
гладът. Хачо нямал откъде да се храни, защото храстите не ядат риба, а когато
бил човек, това било едно от любимите му занимания. Сега обаче, вместо да
погинат, двамата сякаш си били достатъчни и се подхранвали един друг, сякаш
времето, което отдавали на другия им помагало да не загинат в безкрайната
океанска пустош. Скоро запасите им щели да привършат и странният кръстов храст
да изсъхне в солените води. Непременно трябвало да измислят начин да се спасят.
Тогава един ден до тях се доближил
кашалот. И втори ден също. И трети. Хачо и Антоанета забелязали, че той търсел
любимата си, но със съжаление видели, че каквито и опити да правел да я намери,
всички женски го отхвърляли. И тогава един ден на Хачо му хрумнала идея.
-
Приятелю, плаваме отдавна и
съм видял много неща в океана. Вече има нова мода в рибешкото царство - рекъл. - Ако искаш да спечелиш женска риба, трябва да й подариш
остров с цветя.
-
Че кой го прави?
-
Всички кашалоти.
- Не ти вярвам, няма толкова много острови – завъртял се
край него кашалотът. - А и ти кой си да ми даваш съвети?
- Аз съм кръстчето на любовта, а ти имаш невероятният
късмет, че ме срещна – припомнил си маркетинговите си умения находчивият Хачо.
Сега трябвало да ги използва повече от всякога по друго време – той трябвало да
продаде идеята на кашалота. - Изхвърли ни на остров и ще получиш острова!
- Глупости – плеснал нервно с опашка кашалотът. – И то
пълни! Ти знаеш ли колко трябва да плувам, за да те заведа до там? Дръпни се от
пътя ми, че ще те глътна!
Точно тогава обаче край него преминали
две женски, които разговаряли една с друга.
- Ех, тези мъже – изобщо не са романтични! – рекла едната.
- Не могат да измислят нищо интересно, нищо различно! - добавила другата.
- Виж как правят хората по бреговете – те се любят на
земята, любят се във водата. А нашите знаят само една вода и толкова!
Кашалотът почти бил отминал, но при
последните думи на женската изведнъж му хрумнала идея. Какво ако странния
цъфтящ клон бил прав?
Върнал се обратно и без да каже и дума,
захапал клона в устата си. И после запрепускал през водната пустош, както само
надеждата може да препуска, както само любовта може да произвежда скорост.
Докато преминавали край трета женска на много километри от началото на
пътешествието им, тя съзряла мъжкара, прекрасната му перка, блесналите му очи –
очи, които никой друг в океана не притежавал. Сякаш нещо отвътре палело душата
му. Той я забелязал и й се усмихнал. Поколебал се дали да спре, но продължил
нататък. След дълги дни и нощи на уморително пътуване, кашалотът най-сетне
наближил незнайна островна земя.
Тя била единствен по рода си и никой не
знаел за съществуването й дълбоко в океана. Разливала прекрасните си зеленини
всред сините води, високи дървета растели в централната й част, а от външната
страна я ограждали ароматни поляни. Птици пеели с непознати сладостни песни, а
слънцето огрявало всяко кътче от острова. Това била най-красивата земя на света
– така си помислили Хачо и Антоанета. Кашалотът ги пуснал през последните метри
до брега и те сами доплували до там. Водата изхвърлила клона, а после птица го
грабнала и го пуснала на една от поляните.
Изминало време. От стеблото поникнали
корени, храстът се вкоренил в меката почва и се разпрострял по целия остров.
Израснали много млади цветни храстчета, цъфнали цветовете на любовта, птиците
запяли още по-любовно и сега земята изглеждала като райска градина, като място,
създадено за любовно щастие.
През това време Магадор, който мислил, че
е приключил с кръстовия храст, се прибрал обратно в скалистото укрепление на
замъка си, дръпнал камъка си да затвори прохода и натъжен повече отвсякога
заради това, което извършил, легнал и се оцъклил срещу изкуственото си слънце.
Толкова безкрайна била мъката му, толкова болка събрал в сърцето си. Докъде бил
стигнал – от магьосник, който събира хората в магьосник, който ги разделя?!
Заплакал от собствената си злина. Заскубал косите си. Изминало време и нищо не
се променило. Магадор все така стоял затворен и самотен. Мисълта за Антоанета и
Хачо обаче не му давала мир. И той решил, че ще трябва отново да ги потърси.
Отместил камъка и тръгнал да търси храста с двамата влюбени. След още по-дълго
пътуване стигнал той до островната земя и като видял красотата й, сърцето му за
първи път трепнало с непозната наслада. През живота си магьосникът не бил
виждал нещо по-красиво.
- Здравей, прекрасна земьо – поздравил я магьосникът и така
се изчервил, че съвсем не подхождало на възрастта му.
Островната земя го погледнала с
недоверие. Тя копнеела за някого, който е на нейната хилядолетна възраст и
който притежава магическа сила. Но такива същества край нея нямало, а и тя не
можела да се движи. Откакто се помнела, се намирала дълбоко в океана, пълен с
бързо преминаващи риби и кораби, които сякаш не я забелязвали. Цял живот била
заточена от безкрайните приливи и отливи на солените води.
Така, когато магьосникът я заговорил, в
първия миг тя помислила, че е човек, но после видяла, че се намирал във
въздуха, с белите си коси, със зачервените си бузи и се уголемявал, уголемявал.
Скоро добил размерите на океанската земя и станал дори по-голям от нея.
Тя се впечатлила от вида му, но все още
очаквала той да каже още нещо глупаво, с което не просто да не разсее самотата
й, а да я засили. Не й се случвало за първи път да се разочарова от ухажори,
които все знаели по-малко от нея, защото живеели кратко, и които все били нещо
друго, но не и острови.
- Да похапнем? – предложил магьосникът и докато го правел,
сърцето му така се разтуптяло, че направил вълнение край себе си.
Простотата на предложението била толкова
стряскаща за островната земя, че тя се разсмяла от все сърце. Разтворила
недрата си, накъсала от цветчетата си, които сега се простирали по цялата й
ширина и над огромния магьосник се посипал цветен дъжд.
-
Нито ти ядеш, нито аз, но
може би можем да сторим друго...
Двамата разговаряли дълги дни и нощи, без
да могат да се наситят един на друг. Те се съединили в една обща земя и
заживели в такава хармония, каквато може да създаде само чудото на любовта.
През това време на любовна наслада
кашалотът и женската, която преди време забелязала блясъка в очите му, се
приближили до острова. Макар и изморена от дългото пътуване, тя се наслаждавала
на малкия си круиз със своя кашалот, който сам решил да я заведе на изненадващо
място.
- Подарявам ти го! - оповестил той.
- Наистина ли?
- Наистина – вдигнал глава кашалотът, без да спира да я
наблюдава с любопитство и малко страх дали подаръкът му не е твърде малък.
Магьосникът, който разказвал за
безкрайните любовни истории на своята островна земя, й показал двете влюбени
гигантски риби. Рекъл:
- Искаш ли да ги изненадаме?
- Как? – попитала тя.
Той надул гърдите си и духнал с всичка
сила. Храстчетата по цялата й повърхност се разпиляли във въздуха и се превърнали
в Антоанета и Хачо и техните многобройни деца. Магьосникът смъкнал един от
облаците и ги поставил върху него. Заредил ги с много индийски ястия за из път,
така че те да могат добре да си похапнат, докато пътуват към Европа.
- Не закъсня ли твърде много? – не се сдържал да го попита
Хачо, който сега стоял смръщен върху облака и гледал строго към магьосника
остров.
- Господинчо, мери си думите. Точно ти,
който винаги закъсняваш!
- Мечо, моля те - включила се сега
Антоанета. - Той просто е искал да обича, както ние се обичаме.
Островната земя погледнала любимия си с
укор. Той въздъхнал, обърнал се към Антоанета и Хачо и рекъл:
- Прав е. Постъпих глупаво, а вие ме
отведохте до моята собствена любов.
- И погуби толкова много години от живота
ни.
- Да - признал Магадор. - Ако има как,
мога ли да се реванширам.
- Можеш - отвърнал Хачо.
Той поспрял и се обърнал към Антоанета,
целунал я по челото и примижал от удоволствие. Колко хубаво било отново да може
да прави това, както преди. После въздъхнал и в миг почувствал сърцето си леко
и весело. Той простил като по чудо, простил на Магадор мигновено, въпреки, че
магьосникът бил виновен за толкова много изгубени години на любовно щастие.
Направил това не заради молбата на любимата си, не и от страх, че Магадор може
да се ядоса и отново да ги превърне в нещо друго, а защото само любящото сърце
е способно да прости голямата злина.
Хачо погледнал към океанските води и
забелязал нещо познато. Миг по-късно той вече знаел какво ще поиска.
През това време женската на кашалота,
която видяла как цветното чудо се превръща в цяло семейство и как това
семейство грее от щастие върху пухестия облак, се обърнала към своя любим:
- Да ми подариш гледката на щастливо семейство като това
горе е... – пляснала тя с опашка с нарочна сериозност, така че кашалотът
застинал – най-милото нещо, което някой рибок някога е правил за мен. Искам с
теб да имаме такова семейство, любими.
Рибешкото му сърце, което биело до
скъсване, сега празнувало. Не само че не успял сам да предложи на своята риба
да създадат семейство, ами тя сама го поискала. Той запляскал с опашка и
направил един от най-пищните си скокове в океана.
-
Искам - рекъл Хачо. - Да
създадеш острови за всеки кашалот на земята.
Магадор мислел да възрази, защото това
означавало много много работа и много време, в което той ще магьосничества,
вместо да се любува на любимата си островна земя, но след като помислил няколко
секунди, кимнал в съгласие.
Хачо и Антоанета се сбогували със
семейството кашалоти, с Магадор и островната земя, която ги приела толкова
гостоприемно на поляните си. След това полетели обратно към страната на хората.
Те пътували с попътен вятър, при много добро слънце и при чудесно настроение на
всичките си деца, чиято човешка външност сега изучавали. Двамата, вече и
родители, все така се обичали, все така се наслаждавали на любовта си. А
любовта им сега преливала в косите, устните, носовете, малките пухкави ръчички,
звънките гласчета на децата им.
Магадор дълги години създавал нови
острови, както обещал. Той подарил себе си, своята островна земя и любовта им
на океана и рибите, на влюбените очи, които светели като звездици, по
ъгълчетата на устните, на целия свят, който предстоял и който нямало да
наблюдава вечно. Така магьосникът най-сетне успял да изпита любовта, която сам
дарявал преди време. Тя не приличала на нищо, което си представял. Била тъй
естествена, тъй силна и тъй сладка каквато била и любовта на Хачо и Антоанета,
каквато била истинската любов. И той й се наслаждавал – без мисъл, без магии и
без чудеса.
Оттогава до незапомнени времена ще се
носят приказки за любовта между Хачо и Антоанета. Това са един мъж с много
дълбоки очи, мъж, който често закъснява и обича да си похапва и една малка,
романтична и много красива жена. Те се обичат без планове, без да отмъщават на
завистниците си, без специална магия. Тяхната любов сторила най-великото чудо
на всички времена, чудо, за което ще се говори още дълго - тя единствена успяла
да разреши няколкоседмичните терзания на един кашалот и хилядолетната тъга на
един магьосник. Без да прилага магии. Без дори да прилага от най-сложните
хитрости. А това не го могат дори и най-обиграните вълшебници на любовното
щастие.
